Щипка за пране

Щипка. За пране. Червена. Наведох се да я взема. Подържах я в ръце и си спомних. Детските игри, дългите разходки, старият квартал с малките си улички, магазинчето за банички и боза, пред което винаги стоеше едно рошаво куче. Спомних си моето детство. Прекрасно, изпълнено с игри, живот,безкрайна любов и мечти. Спомних си баба, с която събирахме щипки, паднали през балконите. Спомних си топлия й поглед и усмивката, с която ме гледаше винаги, дори когато сгрешах. Нещо в гърлото ми се сви.                                                      Стиснах щипката в длан и отминах. Още един спомен за отминалите дни. Животът се измерва с моментите, накарали те да трепнеш, било то и за миг. Запазих щипката и погледнах небето. Знаех, че тя ми се усмихва оттам.

Книги

Някои истории остават с нас завинаги.Когато бях изгубен, открих себе си чрез книгите. Защото четенето е магически процес, в който преоткриваш всичко.

Утеха

Животът е необяснимо явление, което ни се случва по веднъж. Именно заради това би следвало да го живеем щастливо. Но как да стане това, когато сме заобиколени от бездушието и разпростриращото се все повече и повече безразличие на околния свят. Историята е проста и вероятно на много от вас ще се стори като от американски филм. Но е истинска, поне доколкото ми е известно.
Момиче от България. Отива в Америка. Да работи. Среща момче. Влюбват се. Сгодяват се. Да, ама щастливият край не предстои. А мъките. Защо? Защото не и е позволено да остане при него в Америка. Чакат и чакат документи, а нищо не се променя. И така до безкрая. Питам се-кой е виновен за това? Двамата млади влюбени, които искат да продължат живота си заедно, държавата, която е толкова консервативна, че не допуска чужд елемент в системата си, или самата съдба, която ту я има, ту я няма.
Тъжно е да гледаш този, когото обичаш само през компютъра, да чуваш гласа му от хиляди километри разстояние, да чакаш, докато се събуди (защото има часова разлика), да чакаш и да не знаеш какво да чакаш.... Понякога просто животът е жесток, а понякога просто имаме нужда от подкрепа и вяра. Затова нека да се радваме на това, което имаме, колкото и малко да ни се струва, да се моли за другите, които имат нужда и да ги подкрепяме, както можем.
Останалото е-надежда.

Малките удоволствия в живота

За малките удоволствия в живота няма цена. Те са безценни, защото създават спомени...

Най-хубавото винаги предстои!

Най-хубавото предстои!

За бягството

На всеки от нас често се случва да иска да избяга от нещо - спомени, места, хора, с които е бил близък, дори от ежедневието ни се иска да избягаме от време на време, че и все по-често, защото безмилостно ни засмуква в своето безвремие. 

Но какво се случва, когато избягаме? Физически ли бягаме, или само емоционално и до кога можем да се справяме така с проблемите си? 

Някои хора решават да сменят местожителството, считайки, че на ново място проблемите ще ги заобиколят. Други използват изкуството като утеха за несгодите. Доколко това е реално решение, или е по-скоро самозалъгване на нас самите? Самозалъгването е по-опасно. Но нека се върнем към началото: как се поражда нуждата от бягство? Много е просто - липса на споделеност и усещането, че не сме господари на времето и живота си. Ако знаехме какво точно искаме от живота, би било много лесно. А и безинтересно според мен. Така, че всичко това е част от играта, от умението за справяне, както е било в миналото с мотото "по-силният оцелява", а след това "по-адапптивният оцелява". И днес е така. Ако успееш да се нагаждаш към промените, към липсите, разочарованията, ако успяваш гордо да крачим напред с високо вдигната глава, значи си успял сам за себе си. А именно тези малки успехи в живота са истински важни. 

Не бягството е решение, а справянето с проблема, озоваването очи в очи със ситуацията. Всеки от нас има възможността да се изправи пред страховете си, за да живее един по-добър живот, по-щастливо. Нека го направим, ще си струва!

Животът е споделено приключение

Просто един ден

Един от онези дни, в които слънцето изгряваше в 6:02 минути, срамежливо се криеше в листата на крайблоковите дървета. Денят е свеж, а сутринта предвещава нещо прекрасно да се случи.
Всичко е постарому. Кафето - горещо, горчиво и черно, автобусът - препълнен, хората - неврни, вечно бързащи, кисели, намусени. А слънцето - то грее еднакво за всички - и за сърдити и за усмихнатите. Защо ли? Може би защото не е егоист и се раздава, без да получава в замяна. Има на какво да се научим от него.
Денят си е същият. Градът ухае на тъга и самота. Мокрите мръсни улици, по които ежедневно се извървява безкрайният поток от недоволни хора, сгърени в себе си, вечно оплакващи се от мизерния си живот, който е сам по себе си съществуване.
Красотата е в повторяемостта на ежедневието, но... Но когато то е изпъстрено с доброта.
Денят ми беше различен. И аз не зная защо. Може би бях решила да спра да бъда роб на собственото си аз, да бъда част от онази група хора, колкото и малобройна да е, която се радва на живота, на малките му презивикателства всеки ден, които те карат да се чувствам жив. И когато сърцето ти бие все по-бързо, значи има смисъл. Колкото по-трудно ти е, значи толкова повече те обича съдбата. И когато си най-нещастен, най-самотен и изоставен, тогава си спомни, че не всичко е изгубено. Че винаги след луната изгряват звезди, че след зимата идва пролет, че колкото и лош да е бил един ден, то следващият ще си струва.
Беше просто един ден, който никога няма да забравя. Денят си е все същият. Само аз съм различна. Защото пожелах светлината. Пожелах да загърбя мрака в себе си, пожелах да давам, не за да получа в замяна, а просто така. Пожелах да се усмихна на живота, за да ми се усмихне и той. Пожелах всичко, защото можех. Пожелах си всичко да е несъвършено, защото в това е чара му - в малките грешки по пътя към вечността, които ще наричам спомени. 

Вдъхновения

Рецепта за щастие

Стрий на прах 2 супени лъжички огорчение. Много ситно.                         Смеси 2 чаени чаши разочарование  с малко детски мечти и усмивка. До получаване на щастлива течност.          Смесете съставките и долейте 2 чаши удовлетворение и 1/2 надежда.             Използвайте миксер.                               Накрая сервирайте охладено и настържете любов- в големи количества. И не забравяйте да споделите с приятели.      

Just unfrend me!

Защо няма дума в българския език, аналогична на английската unfrend - букв. разприятелявам. Какво става, когато искаме да спрем да познаваме някого, защото той вече не ни е приятел, нито познат? Каква дума назоваваме в този случай?

Когато подаваме ръка за запознантство, казваме "приятно ми е", а след това, ако вече не сме близки с въпросния човек какво би следвало - "непривтно ми е". Какъв е българският еквивалент? Можем ли все пак така лесно да се разприятелим с някого, ако той ни е бил все пак близък, респективно част от живота ни? Как и до къде можем да отидем в търсене на смисъла от приятелството? Кога разбираш, че вече не си от значение за някого, и няма смисъл да се бориш за вниманието му? Търсиш ли причините в себе си, или обвиняваш другия? А може би се смиряваш, обеснявайки си, че всъщност това няма никакво значение, при положение, че няма какво да се промени?

Разприятеляваме ли се или не в глобалния свят на технологии и егоцентризъм не е много сигурно. Факт е, че щом на български няма таква дума (или тя не звучи добре) може би е доказателство, че ние българите не можем така лесно да позволим на някой да излезе от живота ни. Дали заради балканския ни нрав, силната ни духовна енергия или по-скоро типа менталност сме така силно привързани към хората, били те част от живота ни за малко, но оставили следа! И макар и да сме топла нация напоследък и сред нас се случва световното явление: все по-малко хора общуват помежду си на живо и все по-малко хора изпитват нужда от общуване изобщо. Това е страшно....

Живеем в мъртво общество, където не ни застрашават полести, нито липсва на питейна вода. Болестта, която разпространяваме, сме самите ние, водени от егоцентризма и безразличието си. Колко пъти подадохме ръка на нуждаещите си, колко пъти се поинтересувам от другиго, освен от самите себе си. И не на последно място колко пъти потърсихме смисъла и доброто около себе си, колко пъти се помолихме на Бог за другите, а не за себе си...

Живеен в болно време. Не живеем в градове, а в чат стаи. Не общуваме на живо, а онлайн. Не обичаме истински, а лайкваме. Не се сприятеляваме и разприятеляваме, а просто friend  и unfrend-ваме. Страшно е. И тъжно. И все пак преди да unfrend-ваме, нека си дадем сметка за всичко това. Нека бъдем по-добри хора. Нека бъдем началото на промяната.

Да живееш в България...

Да живееш в България в 21 век. Годината е 2013. Месецът е ноември. На пръв поглед не се случва нищо особено. Протестите продължават. Хората са недоволни, а правителството не се отказва от кокала. Хората стачкуват, а политиците си седят и негодуват. Както би казал дядо Вазов гласът народен е глас в пустиня. Колко тъжно наистина. Но докато в столицата се случват такива ужаси, побойща и какви ли не кошмари, в покрайнините, по границата нови и нови бежанци идват. Всеки ден прииждат безкрайна върволица от чужденци, които търсят обежище в милата ни, бедна родина. Нямат избор, избягали от кървавия терор в Сирия. Идвайки тук са подложени на още повече изпитания и жестокости. Понякога си мисли в нас ли е проблема или просто държавата ни изкриви до краен предел. Защо загубихме човечността и виждаме в другите само и единствено ксенофобското. Защо виждаме само болест, страх, престъпления и мъка? От кога спряхме да бъдем хора. Всеки е човек преди всичко, а след това българин. Колкото и да обичам България, не мога да се примиря със ставащото. Не разбирам защо толкова много намразихме различните и започнахме да ги обвиняваме за всичко. Ако се поставим на тяхно място за секунда дори, ситуацията ще е друга. Ако тези мъчения и изтезания бяха нашето ежедневие, тогава би било друго. Животът е суров, но това не означава, че трябва да се превръщаме в чудовища. Страхувам се за семейството си и баща си, че може да бъде изпратен на границата, защото полицията недостига. Не ме е страх, че ще се разболее или ще бъде наранен. Страхувам се, че ще ни завладее безкрайното безразличие и робската агресия, с която се борим още от Ботево време. Страхувам се, че сме станали толкова малки хора и не виждаме по-далече от носа си, обгърнати от собствените си грижи. Затварям очи и си поемам дъх. Сещам се за Филипините и горките хора там. Сигурна съм, че се борят с всички сили и не са загубили вяра и дух. Имат надежда. В доброто. В утрешния ден. Борят се слънцето отново да изгрее и за тях. След жестокото разрушение знаят, че пак ще има светлина на края на тунела. Нека вземем пример от тях. Мнозина биха казали какво ни засяга нас това. Именно от този отговор трябва да бягаме далеч. Защото тогава отговаряме така на световните трагедии, затваряме сърцето си за доброто. Нека бъдем по-добри хора, а след това българи.

Изпитания...

Струва ли си?

Защо отказваме да сме щастливи? Защо не сме се себе си в объркания свят? Търсим щастие,а не го достигаме. Вярваме в щастливия край, но не го извоюваме. Мечтаем за по-добър свят, а не започваме самми промянта. Искаме да вярваме в чудеса, но не виждаме по далеч от собствените си нужди. Може би е по-лесно така, но струва ли си?

Трудности

Понякога всичко изглежда така трудно.Обръщаш глава встрани и гледаш другите,казвайки си колко им е лесно.Но не разбираш и не допускаш даже,че може би техният живот също е изпълнен с трудности,лишения,болка и липси.Понякога искаме много,а не даваме нищо.И се сърдим сякаш сами на себе си,че не получаваме всичко наведнъж.Та кой го получава?Дори в приказките главният герой е подложен на множество изпитания,за да засвидетелства своята отдаденост и да се докаже преди да спечели голямата награда,която обикновено той не желае,защото е твърде горд и предпочита само честта от постигнатия успех и преодоляното препятствие.

Понякога просто ми се иска да затворя очи и да се откажа.От всичко.За един кратък момент на спокойствие,на безтегловност,изчаквайки да премине бурята. Искам да затворя очи,да сложа глава на познатото рамо,което без думи винаги ме разбира.Да усетя загрубялата ръка,която ще ме погали с усмивка.Да,тя винаги вярваше в мен,макар и да не можеш да и докажа какъвто и да е успех.Вярваше,че съм родена с късмет,че светът ми принадлежи,а колко горчиво съжалявах,когато тя си отиде...Защото вече нямаше кой да ме успокоява така.Може би точно тогава пораснах истински.Може би точно това е била и нейната роля и си е отишла след като я е изпълнила.Липсва ми.Присъствието и,погледът и,дори дъхът, с който ме успокояваше винаги.Някак си тя винаги успяваше да засее семенцето на вярата в моята невярваща ми душа.Сега вече като я няма,усещах трудност да повярвам-в света,който ме заобикаля,в хората и най-вече в себе си.Някак си е трудно да вярваш в доброто,когато сякаш си е отишло от теб.Когато навсякъде,където погледнеш,е мрак.Стели се гъста,непрогледна мъгла и единственото,което виждаш е собствената си сянка.Самотата те обгръща и замъглява преценката ти. И тогава трябва сам да се изправиш пред страховете си и да поемеш своя собствен път,без значение дали е правилен,изтъкан от грешки и несигурност.Просто трябва да повярваш,че само ти и единствено ти ковеш съдбата си.

Понякога просто трябва да изчакаме,доверявайки се на старата поговорка,че с търпение всичко се постига.Затваряш очи,стискаш зъби и кийп гоуйнг смело напред. Докато нещата се наредя,както желаем.Знаем,че Тя би искала за мен точно това-най-доброто.Знам също,че всеки е уникален по свой начин и не е нужно да се съизмерва с другите.Понякога просто ни е необходим някой,който да ни върне вярата,но докато го открием,може би ще е твърде късно.Затова трябва да вярваме,безрезервно,безпрекословно и по детски-да,понякога дори по детски,за да успеем да се преборим със сивотата на света и да открием светлината от другата страна на тунела.

 

Липси

Изтъкани сме от липси,помисли си тя,гледайки през прозореца.Дъждовните капки се събираха на малки езерца и образуваха причудливи фигурки.Сивота обхващаше всичко отвъд границата.Мека пелена заобляше всичко познато.Липси...Защо те имат такова значение за нас,дори когато имаме целия свят в краката си?!Защо сме концентриране върху нямането,вместо върху това,което имаме и трябва да ценим?!Защо? Исъинската стойност не е в сравняването,защото животът трябва просто да се живее.

Случайности

Днес научих,че щом искаш нещо силно и имаш вяра,то се случва.Научих,че в живота има равновесие между доброто и злото,между мрака и светлината,между красивото и грозното.И всичко се случва точно когато трябва и както трябва.Всичко си има причина,а от нас се иска да сме търпеливи,да не губим вяра и да вярваме в съдбата.

Спомени

Животът е твърде странен,за да му придаваме особено голямо значение. Но важното в него са спомените,които остават след нас.Хората,които сме обичали,тези,които сме ощастливили,онези,за които сме били всичко.Какво е споменът? Съдържа частица от нас,жива материя от собствената ни душа. Споменът е онази съкровена човешка част,която се запазва непокътната дори когато хората вече са се променили. Затова е толкова важен за нас и така ревниво го пазим за черни дни.
Още ми миришеше на преди. Затворих очи и поех въздухът с пълни гърди. Идишах. Пушекът и миризмата ме изпълниха.Беше магическо.Сякаш се върнах години назад в детството си именно на това място. Само дето хората,които обичах,все още бяха край мен.Сега ги нямаше.Бяха в друго измерение,вероятно смирени и спокойни,притежаващи световната истина и знание за света.
Потръпнах.Отворих очи.Всичко си беше същото,както в детските ми спомени.Ябълката в началото на градина бе отрупана с плодове.Бетонената пътечка,криволичеща през целия двор също беше на мястото си.Оставих я да ме води към кокошарника,надниках в него.Същите животни,същата позната миризма.Същото спокойствие,което лъха само и единствено там-на село.Продължих по пътя до зайците,Погледът ми обходи всичко наоколо.Да,тук времето беше спряло.Но не и за мен.Неусетно ме заля вълната на спомена. Видях я там до мен, усмихната и щастлива. Как беше изминало толкова много време? Аз бях порастнала,нея вече я нямаше да ми се усмихва и да ме обича.Преглътнах с мъка,но позволих на сълзата да се търкулне по бузата ми и шумно я преглътнах по пътя и надолу към сърцето-мястото,където пазех всички спомени непокътнати.
Исках още да си спомням.С онази мъчителна и болезнена отдаденост, както мазохистите обичат да ги боли,така и аз исках да помня и да не забравя.Исках липсите да бъдат покрити със спомени,но не ставаше тъй лесно. Нея я нямаше и не ще се върне вече. Но по-важното бе,че имах спомени от нея.Толкова много спомени,които ме топлеха в студените нощи.Спомних си я,кръстосала ръце на кръста,чакайки ме да изям последното парче от филийката си. Четеше се удобрение в погледа и. Усмихвах и се и тя на часа ми отвръщаше със същото.Толкова топлина и любов струеше от погледа и,от цялото и същество.Обичах я безкрайно много не само защото ме бе отгледала,а защото беше добър човек.Обичах я безкрайно много,но може би никога не и го показах достатъчно.
Вината се настани в душата ми от мига, в който разбрах,че вече я няма.Неминуемо се сетих за псоледния ни разговор с нея и как не можах да се сбогувам с нея.Натежа ми.Едно малко гласче пишеше в главата ми,казвайки,че това се случва всеки ден.Нека не се обвинявам,но съвестта ми беше безпощадна,повтаряйки:"ти не и се обади като излиташе самолета...".Само ако знаех,че е за последно...само ако знаех,че повече няма да имам шанс да говоря с нея...Само ако знаех..Но човек никога не знае.Животът е кратък,затова е важно да казваме това,което мислим и чувстваме,за да не съжаляваме за нищо.
Липсваше ми повече от всичко.Но исках да я помня.Затова всеки ден се опитвах да възстановявам парче по парче от детските си спомени.За мен винаги щеше да е в сърцето ми.И само това имаше значение....

Always write

Изкуство против дрогата

Изкуството против дрогата

„Животът е черна дупка....“ мислеше си тя. “В него няма място за истински хора. Как съм попаднала тук?“

Алекс беше ученичка в средното училище. Характерът и не беше от най-поносимите. Имаше склонност често да изпада в депресии и агресията и беше присъща. В тази тинейджърска възраст всичко я дразнеше-новото училище, надутите фръцли от класа и, които се имаха за нещо повече от останалия свят, родители и, ученето и много други неща. С две думи-тя караше тежък пубертет. Семейството и спря да общува с нея, защото просто не говореха на един и същи език. Лошото беше, че именно в тази възраст децата се нуждаят от подкрепа и разбиране. Дългите вечерни скандали бяха отекнали в глава и. Беше и писнало да и се месят за всичко.

Нямаше особени дадености или таланти. Или поне не ги бе изследвала. Сякаш нищо не я интересуваше. Ходеше на училище, излизаше с приятелки, които ненавиждаше и често говореше зад гърба им. Все беше недоволна. В училище често имаше проблеми с преподавателите заради поведението си и начинът на обличане. Дрехите и бяха черни с щамповани черепи. Към нейното облекло трябва да се отбележи също така обецата на езика и на веждата, които и придаваха бунтарски вид. Тя си спомни с усмивка моментът,в който се прибра вкъщи с тях. Баща и изсумтя презрително, а майка и-е какво да се очаква от нея-разплака се. Това я беше зарадвало. Още една победа над света.

Всичко, което правеше, беше за да ядоса или подразни родители си. А и не само тях-сякаш беше се изправила срещу целия свят с желание да му противостои.

Толкова много енергия притежаваше, че не можеше да се концентрира. И всичко започна тогавa.

-Искаш ли още една?

-Не, мерси. И така съм си добре.

-Ние ще врътнем още една. Ти к‘во, цепиш се?

-Затваряй си устата. Не ми трябва повече. Ще си ходя,не искам наште да ме надушат…О‘К?

-Аре,до утре.

-Чао.

Алекс прибра всички си принадлежности в дълбоката чанта. Неусетно напипа нещо квадратно. Спомни си. Тетрадката, в която пишеше, когато се чувстваше самотна. Нейната лична терапия. Мястото, където никога не се чувстваше сама, нямаше нужда от никого. Самодостатъчна беше, щастието я обземаше подобно на наркотична зависимост, когато изпълваше белите листи с неравния си почерк.

Искаше ли да пише сега? По-скоро не, беше замаяна, по-добре да си ходи. И така тръгна по влажните градски улици, размишлявайки за живота си. Не обичаше да пуши марихуана, но хората, с които се събираше правеха само това. Искаше да им се докаже, да бъде част от тях. Никой друг не я приемаше такава, каквато е. А на тях сякаш не им пукаше.

Започна да съчинява наум. Това единствено и доставяше удоволствие. За какво да пише? За себе си, за живота си. Винаги намираше теми за писане. Прибра се щастлива за първи път. Седна на леглото си, загледана в тавана. Заслуша се. Не се чуваше нищо. Явно семейството и на втория етаж спеше. Не искаше да я притесняват и когато се увери, че никой няма да нахлуе в стаята и, извади прилежно прибрания тефтер от дъното на чантата си. Отвори го нежно, сякаш галеше малко дете. Потърси химикала си. Не обичаше да пише на компютър. Писането на ръка беше по-лично, съкровено. Истинско. А и така нямаше опасност да се изгуби, освен ако някой не реши да го изгаря.

Затвори очи и почувства как през нея преминава  онази вълна на адреналин, която те кара да мислиш,че можеш всичко. Тя не се дължеше на употреба на никакви наркотици. Или  може би на един-творческо вдъхновение. Щом вълната я заля, тя се отлепи от реалността и отиде в другия свят на мечти, където обитаваше душата и. И започна да пише дума след дума, ред след ред, все едно го беше правила винаги. Така спасяваше себе си, душата си.

Минаваха часове, а тя не можеше да се отлепи от страниците. Пръстите и се схванаха, заболяха я, но се чувстваше доволна и изпълнена с надежда, когато приключи. Тогава затвори очи и за първи път от много време спа добре, без да сънува кошмари. И така на следващия ден всичко се повтори.

Вече почти не излизаше. Чувстваше се свободна и щастлива, когато пише. Животът и предостави тази възможност-да преоткрие нов, магичен свят на надежди и възможности,на красота и бъдеще. Вече имаше цел, имаше мечта-да не спира да пише. Постепенно спря да излиза с групичката марихуанаджии и получи своето уединение. Вече обаче не се стремеше да се хареса на някого. Харесваше се такава, каквато е-различна, мислеща и творяща.

-Алекс, Би ли дошла за малко с мен в учителката стая! Искам да поговорим насаме.

-Да, госпожо.-В главата и се завъртя водовъртеж от въпроси. Защо госпожица Иванова я викаше? Нещо лошо ли беше направила? За последното домашно на свободна тема ли се касаеше?

Вратата се затвори. Учителката огледа помещението. Беше празно по това време на деня. Голямото междучасие изгонваше навън всички учители. Слънчевите лъчи напираха през цепнатините, оставени от огромните тежки пердета, обрамчили старите прозорци.

-Много съм трогната от твоя разказ. Мисля,че трябва да участваш в един конкурс.

-Аз…Не мисля така…

-Твое право е да откажеш, но според мен имаш талант и трябва да го развиваш.

-Не пиша, за да се харесам.

-Знам това. Виждам го, не исках да те обидя. Просто има големи възможности за деца като теб, които имат дарба. Ако се интересуваш, мога да ти покажа.

-Ще си помисля и ще Ви отговоря утре.

-Добре.

-Довиждане госпожице Иванова.

-Довиждане Алекс. Хубав ден.

Думите още отекваха в главата и. Предложението си беше сериозно, но Алекс някак не вярваше, че може. А не искаше да участва, ако не спечели. „Какъв е смисълът да се излагам?‘‘ не спираше да си задава въпроса. Цяла нощ не успя да заспи и на сутринта се предаде-занесе ръкописа с ръчно написано съгласие за участие. Госпожица Иванова беше видимо доволна от положителния отговор. Оставаше само да се чака.

Месецът бе юли. Прекрасно време за ваканция, както и за море, различни почивки. Алекс още не можеше да повярва,че е тук. Всяка сутрин се щипеше,  когато се събуждаше от нежните лъчи на слънцето. Този летен лагер се оказа нейна сбъдната мечта. Запозна се с хора, които имаха сходни интереси на нейните, разви и дообогати писането си. Единственото, което я натъжаваше, беше че си отива. Не искаше да свършва.

За две седмици научи толкова много и някак се промени. Беше горда от себе си.  Стана някак си по-отговорна, различна, зряла.

-Гордея се с тебе, детето ми-каза и един ден майка и и се просълзи-Намери своя път.Прощавам ти…

От тук нататък всичко се промени.