Един от онези дни, в които слънцето изгряваше в 6:02 минути, срамежливо се криеше в листата на крайблоковите дървета. Денят е свеж, а сутринта предвещава нещо прекрасно да се случи.
Всичко е постарому. Кафето - горещо, горчиво и черно, автобусът - препълнен, хората - неврни, вечно бързащи, кисели, намусени. А слънцето - то грее еднакво за всички - и за сърдити и за усмихнатите. Защо ли? Може би защото не е егоист и се раздава, без да получава в замяна. Има на какво да се научим от него.
Денят си е същият. Градът ухае на тъга и самота. Мокрите мръсни улици, по които ежедневно се извървява безкрайният поток от недоволни хора, сгърени в себе си, вечно оплакващи се от мизерния си живот, който е сам по себе си съществуване.
Красотата е в повторяемостта на ежедневието, но... Но когато то е изпъстрено с доброта.
Денят ми беше различен. И аз не зная защо. Може би бях решила да спра да бъда роб на собственото си аз, да бъда част от онази група хора, колкото и малобройна да е, която се радва на живота, на малките му презивикателства всеки ден, които те карат да се чувствам жив. И когато сърцето ти бие все по-бързо, значи има смисъл. Колкото по-трудно ти е, значи толкова повече те обича съдбата. И когато си най-нещастен, най-самотен и изоставен, тогава си спомни, че не всичко е изгубено. Че винаги след луната изгряват звезди, че след зимата идва пролет, че колкото и лош да е бил един ден, то следващият ще си струва.
Беше просто един ден, който никога няма да забравя. Денят си е все същият. Само аз съм различна. Защото пожелах светлината. Пожелах да загърбя мрака в себе си, пожелах да давам, не за да получа в замяна, а просто така. Пожелах да се усмихна на живота, за да ми се усмихне и той. Пожелах всичко, защото можех. Пожелах си всичко да е несъвършено, защото в това е чара му - в малките грешки по пътя към вечността, които ще наричам спомени.
Всичко е постарому. Кафето - горещо, горчиво и черно, автобусът - препълнен, хората - неврни, вечно бързащи, кисели, намусени. А слънцето - то грее еднакво за всички - и за сърдити и за усмихнатите. Защо ли? Може би защото не е егоист и се раздава, без да получава в замяна. Има на какво да се научим от него.
Денят си е същият. Градът ухае на тъга и самота. Мокрите мръсни улици, по които ежедневно се извървява безкрайният поток от недоволни хора, сгърени в себе си, вечно оплакващи се от мизерния си живот, който е сам по себе си съществуване.
Красотата е в повторяемостта на ежедневието, но... Но когато то е изпъстрено с доброта.
Денят ми беше различен. И аз не зная защо. Може би бях решила да спра да бъда роб на собственото си аз, да бъда част от онази група хора, колкото и малобройна да е, която се радва на живота, на малките му презивикателства всеки ден, които те карат да се чувствам жив. И когато сърцето ти бие все по-бързо, значи има смисъл. Колкото по-трудно ти е, значи толкова повече те обича съдбата. И когато си най-нещастен, най-самотен и изоставен, тогава си спомни, че не всичко е изгубено. Че винаги след луната изгряват звезди, че след зимата идва пролет, че колкото и лош да е бил един ден, то следващият ще си струва.
Беше просто един ден, който никога няма да забравя. Денят си е все същият. Само аз съм различна. Защото пожелах светлината. Пожелах да загърбя мрака в себе си, пожелах да давам, не за да получа в замяна, а просто така. Пожелах да се усмихна на живота, за да ми се усмихне и той. Пожелах всичко, защото можех. Пожелах си всичко да е несъвършено, защото в това е чара му - в малките грешки по пътя към вечността, които ще наричам спомени.
