Животът е страшно нечестен понякога.Не говоря за себе си, а общо за хората.Чудя се каква е тази справедливост, позволяваща на добрите хора да страдат, на умните да са унижени, на нещастните да умират бавно и полека.Отговорът е прост-просто действителност, живот.Той не е за по-силните, а по-приспособимите, не за по-умните, а за хитрите, тарикатите.
Случайно всеки път ми се случва едно и също.Всеки път давам всичко от себе си и резултатът е еднакъв-далеч от желаното постижение.Нима?Защо ли?Защото не обичам да лъжа себе си.Защото обичам да изпипвам нещата.Защото искам да съм уникална и да успея да постигна нещо със собствени сили.Много искам да успея в живота си.А какво става всъщност:уча по цял семестър за изпит, готвя се усърдно и умело, с желание, влагам душата си-резултатът е отново нисък.Може би съм глупава.Да, така е, защото не се научих, че в живота оценките нямат значение.В живота единствено значение има как ще умреш.Всичко друго е просто преходно, временно.В крайна сметка всички умираме.Натам сме се запътили.Защо да си тровим душичката като така или иначе ще умрем.Защо да удължаваме агонията....
Аз не съм умна, защото съм твърде подредена, твърде амбициозна и перфекционистично настроена.Твърде голямо его имам и желая всичко да е изключително.В живота няма място за такива хора-те или се побъркват или просто спират да са такива.
Животът е твърде кратък, за да го вгорчаваме излишно с преходни неща.Оценките са нещо относително, но на този етап от живота ми са много важно.Те представят мен, огледало са на моето интелектуално развитие, на моя стремеж към знание.Какво пък.Може и нищо да не излезе от мен, но поне съм учила с желание.
Животът е суров.Добрите хора страдат, защото са избрали да са добри.Лошите са късметлии, защото знаят как да разиграят картите, а такива като мен-просто странници, прекосяващи живота, разъждавайки за неговия смисъл...Може би един ден ще се променя.Може би ще стана велик човек, писател, та дори и президент.Може би ще живея далеч от Европа.Но всичко вътре в мен ще си е същото, защото принципите се рушат най-трудно.Не мога да кажа на черното бяло.Освен това все още тайно плача на някой хубав романтичен филм.Обичам да плача, дори когато финалът е щастлив.Обичам емоциите, защото вярвам, че те са много важни за нас самите като мислещи същества.От емоциите произлиза изкуството във всичките си форми.А за мен изкуството е начин на живот, защото се съдържа във всяка молекула живот. Нима животът ни не е една молекула, обградена от вечното?
Каквото и да е живота, избрали сме си да го живеем.Добър-лош, грозен-красив, способни сме да мислим само през опозиции, защото така ни е по-лесно.Но живота не е просто едното или другото.Той е компилация и от двете.Защото е сложен и е изтъкан от избори.Иска ни се да е просто като молекука вода,но всъщност е така необяснимо.Никои не може да го обясни-нито писатели, философи,учени и др.Не е това и целта на моето разсъждение.Животът трябва да се почувста.Не трябва да се оплакваме, че го живеем, защото е неповторим дори с ежедневните си сивини-ниски оценки, блъсканици в автобуси, груби хора, убийства, кражби.Всички тези неща са способни да ни развалят настроението, да го помрачат, но нека забравяме, че именно те ни напомням, че живеем и че можем да се променим-да станем по-добри и да помагаме на хората.Тежките моменти, които преживяваме, както например по време на някаква тежка загуба, ни помагат да вникнем в себе си, след като сме се абстрахирали от всичката тъга и мъга, способна да се побере в човешкото сърце.
