Добрина

Животът ни не се измерва с броя вдишвания, а с нещата,които правим за другите безкористно….

Болница.Бели стени.Тежка миризма на препарати,медикаменти и спирт.Пусто е.Почти празно.Петъчен ден,следобед,всички са се разотишли.Само една възрастна жена стои в коридорчето и гледа съсредоточено нещо в далечината.Лицето и беше старо,набръчкано от годините,но изразяваше решителност и силна воля,дух.Косите и отдавна бяха побелели,но това не я притесняваше.Долната и устна леко потреперваше сякаш се опитваше да си каже нещо наум,но го изричаше леко на глас.Очите и ,макар зелени,бяха топли и обаятелни.Цялостната и фигура напомняше възрожденска учителка.А дали всъщност не бе точно такава?

Госпожа Николова отчаяно стоеше вече цял ден в болницата,чакайки някой да и обърне внимание.Нейният син,единственото и дете,беше болно.Приеха го още през нощта в Спешното,защото получи много сериозен припадък.Имаше епилепсия.Този път обаче беше различно,беше сам.Майка му беше на работа.А баща му?Нямаше.Не,не че го нямаше.Беше починал.Храбро отслужил военен.Понякога съдбата е жестока именно към тези,които най-много обича.Защото така ги калява,дава им сила да отстоят.

Времето минаваше мъчително и тегаво.Слънчевите лъчи,които по-рано упорито се мъчеха да достигнат тъмния задушен коридор на болницата,бяха преминали от другата страна и вече се смрачаваше.Майчиното сърце не обръщаше внимание на такива неща.Беше изцяло потопено в тревога.Само една майка знае колко може да понесе и как стоически може да се обвинява за всичко,макар че често не е нейна вината.Госпожа Николова се ослуша.От далечината се чу шум.Може би някой идваше.Тя напрегна слуха си.Една сестра наближаваше.Може пък да опита и този път да мине.

-Извинете.Извинете.Искам да попитам за сина си,снощи..

-Казах ви вече,че не е разрешено да давам информация.Това тук да не ви е бюро справки.Не съм пощенски гълъб.Оставете ме да си върша работата.-сопна и се медицинската сестра.Дори не я удостои с поглед.

Госпожа Николова заби поглед  в земята.Някак си нещо в нея се пропука.Една едра сълза се отрони от лявото и око и се спусна надолу по бузата.Тя бързо въздъхна и си пое въздух.Не,не трябваше да плаче,не всичко е изгубено.

Уморено седна на гумената пейка в коридорчето.Тишина заливаше цялата сграда.Явно днес нямаше да разбере нищо.Дали щяха да я изгонят?Не,как щеше да остави малкото си момче само тук в тъмното….Та нали той ще се изплаши,ще я вика,защото вероятно пак ще се появят неговите кошмари…Не.Ще остане,ако ще да я заключат в болницата!

-Госпожо Николова?Това вие ли сте?Ех,че странна среща.-тези думи прозвучаха тъй близо,че тя се стресна и едва не подскочи.Беше се замислила и не чу тихите стъпки на един лекар.

-Здравейте?Познаваме ли се?-учуди се тя,гледайки високият слаб лекар,облечен в бяло с дружелюбна усмивка.

-Разбира се.Вие може би не ме познахте.Аз съм Иван Петров.Преподавахте ми български език в гимназията.Бях един от най-шумните,но любимец.

-Ох,Иванчо,моето момче.Не можах да те позная.Порастнал си.И си станал лекар,добър занаят.

-Помагам на хората.Поне доколкото мога.Завеждащ съм и днес съм дежурен.Вие защо сте тук?С нещо мога ли да ви помогна?

-Синът ми е много болен.Има епилепсия.Снощи получи тежък припадък и си е ударил главата.Не бях вкъщи,когато се е случило.Проверявах до късно матури в едно училище.

-Разбирам.Как са имената му.Ще проверя и веднага ще ви съобщя.

-Много благодаря.Казва се Илия.Илия Николов.

-След малко се връщам.

Тези няколко минути бяха много тежки за госпожа Николова.Тя не можеше да спре на едно място.Въртеше се по коридора.Най-сетне чу шум.Обърна се и видя доктора.

-Синът ви е вън от опасност.Лошо си е ударил главата,но няма увреждания,според скенера.Не се тревожете.Трябва да почива няколко дни и да пие лекарства.Ще се оправи.Искате ли да го видите?

-Благодаря много.Ама,не е ли проблем?Нали времето за посещение е чак в понеделник?

-Правилата са създадени,за да се нарушават понякога.Елате с мен,ще ви придружа.Дължа ви толкова много.Научихте ме да обичам родния език.Дъщеря ми учи при вас.Тя обича да пише от време на време.Мечтае един ден да стане писател.

-А,дано.Ще я наблюдавам отблизо.Как и е името?

-Елица.9б клас е.

-Знам я.Много умно дете,много усърдно.Поздравления за възпитанието.

-Благодаря.

-Никога не е късно човек да направи добро.

-Благословен да си,Иване.-каза госпожа Николова и едра сълза се отрони от зелените и очи като знак на благодарност.Доктор Петров я изпроводи до стаята на сина и и усмихнато просълзен затвори врата.Остана на пост да пази,за да не може никой да попречи на срещата между майка и син.

Равносметка

Човешките емоции са странно нещо.Плачем,когато сме щастливи и мълчим,когато вътрешно горим.Езикът е безсилен пред емоцията…Тези мисли се въртяха през главата му.Той стоеше сам в здрачината,всички останали вече си бяха отишли.Дребен дъждец тихо ръмеше и оставяше сребристи отблясъци.Стоеше и сякаш съзнанието му отказваше да го приеме.Стоеше,изпразнен от емоции,със сухо от мъка очи,със сърце вкаменено и изпразнено от обич,с взор,отправен към грозната вечност,към нейната студенина и неразбираемост.Какво се беше случило?Беше я изгубил завинаги,за момент само си въобразяваше,че може да прилъже живота…няма вечности,само пръст…прах…пепел…самота….Може ли любовта да ни спаси от живота,от неизбежното,от смъртта?

Загледан в далечината,в главата му се зароди една мисъл…спомен.Да,чрез спомените трябваше да я помни.Какво друго му остава?Да си мисли за нея,когато я няма,да я помни,да знае,че тя е била всичко за него,но я изгубил?И то защо-от проклетия му егоизъм…Сега щеше  да е сам завинаги.Не,тя ще го пази,от горе,от Рая,където  беше сигурен,че тя ще отиде.Защо ли?Защото беше ангел и го беше спасила от грозната му човешка същност,от привичния егоизъм,присъщ на повечето човешки същества.Само дето тя беше различна.Познаваха се от толкова време,а всъщност…Няма значение.Вече нищо нямаше значение.Само пепел,прах,пръст и вечна самота…

Той хвърли червената роза над пресния гроб и бавно се отдалечи от гробището…

Животът е странно приключение.Среща те с хора,разминаваш се със случайни лице,без дори да разбираш смисъла.Но той е дълбок,просто си даваме сметка за него след време.Той така и не и каза,че я обича.Заради себе си.Не искаше да се унижава.Глупави скрупули.Сега я нямаше.Никога нямаше да се върне.Защо не му  бе казала нищо.Например,че е болна.А дали не се бе разболяла от мъка?И може би той е причината.Единственото,за което можеше да се надява,е че е изживяла всъщност последните си минути щастливо.Затова дойде сам на погребението и,страхуваше се да не види роднините и.Искаше да им поднесе съболезнования,но не можеше някак си.Скоро трябваше да си тръгва,беше на работа.Ново пътешествие се очертаваше.Как щеше да я кара от сега нататък?На къде щеше да поеме сред бурите на живота?Не му остана нищо за което да мечтае,да се стреми,да обича дори.Нямаше ни дом,ни семейство,ни някой,който да го обича,да го чака.Всички си бяха отишли…Завинаги.Всеки път го водеше наникъде.И какъв беше смисълът?....

Как само си въобразяваше,че ще я има завинаги.Защо ли не я оцени,докато беше жива.Тя го чакаше всеки път,за някакви си нищожни дни,за да са заедно,защото,както тя казваше,тогава светът се преобразява,всичко придобива цвят и красота.И небето се усмихва,и слънцето заискрява,и цялата вселена е щастлива…

Спомни си последният път,когато си говориха.Беше точно преди да се прибере от дългото пътешествие.Тя му писа,че го чака,защото има нещо да му казва.А то какво било?Но защо не му е казала,че знае за болестта си,за да може да дойде?Естествено не е искала да го тревожи.Толкова деликатна,дори на смъртния си одър.Тези думи изпълниха душата му с горчивина.Сякаш олово се сипеше от всяко негово движение.Какво да очаква от тук насетне?Нямаше да се влюби отново,това беше абсурдно дори да си го помисли.И все пак,умира ли сърцето ни,когато обичаните хора си отидат?

Знаеше,че няма да остави след себе си семейство,нито памет,спомен.Такава беше работата му,такъв избор направи.Може би съжаляваше.но кой не съжалява за изборите си.Най-много съжаляваше,че не е бил до нея,когато е страдала.Молеше се да не е страдала много,да е заспала и в съня си да е отишла там,в другото измерение,където всеки от нас вярва,че ще иде.

Скоро ще си тръгне от тук,ще я забрави,както винаги е искал.Няма болка,няма мъка,няма празнина,единствено и само забрава.

На вратата се почука.Сигурно е чистачката от хотела,помисли си той.Днес нямам нужда от услуга.Настоятелно продължи да се чука.

-Какво за бога искате?Оставете ме на мира.-изрева той.

-Ам,извинете.Исках да говоря с господин Дилянов.Казаха ми,че е отседнал в този хотел.

-Аз съм.Вие коя сте?-обърна се той към жената на вратата.

-Аз,мисля,че Ви видях на погребението на Мая.Вие сте?Ам..

-Да,бях там,просто не исках да ме забелязват хората,знаете…

-Да,разбирам.Мойте най-искрени съболезнования за загубата.Знам,че много я обичахте.

-Благодаря,а вие сте?

-Аз съм Ема,нейна близка приятелка.Вижте,знам,че си задавате много въпроси,сигурно я обвинявате,изпитвате горчивина.Никой не я познаваше,така както аз.Ако искате да споделите нещо,моля да го направите.Не се срамувайте от мен.

-Не.Няма нужда.Благодаря все пак.

-Не се крийте в черупката си господин Дилянов.Тя ви обичаше безкрайно много.Ако размислите,може да ме намерите на този номер,ако пожелаете да говорите с някого.-Тя му подаде картичка с номера си.-АА,забравих защо дойдох.Това тя остави за вас.Лека вечер.

Той се обърна и видя само крайчеца на роклята и как бързо и безшумно като призрак прошумолява през вратата и тихо я затвори.На масичката блестеше запечатан бял плик с надпис:За теб с обич и отдолу подпис М.

Той се разтрепери,изглеждаше като някакъв зловещ филм.От онези,в които мъртвият след смъртта си продължава да праща писма или други неща на хората.Потръпна.Не,тук случаят беше съвсем друг.Минута-две стоя неподвижен.Колебанието се процеждаше през всяка фибра от тялото му.Какво да направи?Все пак любопитството надделя и той посегна с треперещи ръце към плика.Отвори го много внимателно.Вътре имаше писмо за него.Започна да го чете,объркано:

Здравей,

Дълго се чудех как да ти пиша за това,което предстои.Много исках да ти кажа,но знаех,че ще се разтроиш и ще оставиш всичко,за да дойдеш.А аз нямам нужда да ме виждаш така,болна и страдаща.Да,аз ще умра,но споменът за нас ще ме крепи в тези последни дни.Искам да знаеш,че винаги ще те обичам,ще запазя спомена за нашите срещи.Искам от теб и ти да направиш това.Не ме упреквай,че не те потърсих,просто ми беше трудно.Искам да ме запомниш каквато бях с теб.ОБИЧАМ ТЕ!И винаги ще те обичам,където и да съм.

С обич:М.

Това беше.Кратко,точно и ясно-типично в неин стил.Препрочете го отново и отново.Няколко пъти.Но това беше нейното сбогуване с него.Стана му тъжно,тежко и сиво.Все още държеше плика от писмото,но някак в него нещо тежеше неестествено.Разгърна го и видя нещо сребристо.Да,това беше нейната огърлица,която и носеше късмет.Едно сребърно ключе….Обърна писмото и видя П.С.

Запази спомена за мен с това ключе.То е за Рая.Ще те чакам там.

Студенината го заля като океан.Мъката го обгръщаше с железните си пипала.Притисна ключето към гърдите си.Едва доловима сълза се отрони от окото му.Тя се търкулна надолу по брадясала сурова мъжка буза и продължи пътя си надолу.

Животът се конструира около две основни неща-някого да обичаш и някой да те обича.Ако успееш да ги обединиш и свържеш в едно,ще си най-щастливият...

Лесно впечатлилият се бързо бива разочарован....

Никога не си възлагай надежди,освен ако не си готов да понесеш разочарованието от неосъществяването им....

Пътуване

Една трета от живота си прекарваме,използвайки градският транспорт.На практика е възможно  да срещнеш любовта на живота си, единственият,подходящата половинка за теб,може да се заключи именно в това така наречено изтичащо време,пътувайки в претъпканото метро,изчаквайки в някое задръстване.Този шанс е 50:50…..Стига да вярваш в случайностите,и да си отворен към неочакваното…

Тя вървеше бързо по прашните улици на големия град.“Уф,пак ще го изпусна….Ще има да чакамм… и ще се съберат 2000 души на спирката…Колко противно.Ще си изпусна и метрото…“.Забързана тя се шмугна между двама души,които се влачеха спокойно пред нея.Наистина не ги разбираше тия хора,не бързаха ли,как можеха да се влачат така!

Най-после успя да се добере до спирката…И естествено,отново го беше изпуснала…Любимият автобус,отново препълнен,с хора по вратите,недоволни и кисели физиономии,затиснати на средата,между две седалки или точно до прозореца,но без шанс да го отворят и да вдишат така нужните живителни две глътки въздух.Нареди се на спирката и търпеливо затърси нещо в чантата си.Добре,че беше телефонът.Без него за никъде не е.Единственото забавление в противните моменти на пътуване.Да,тя не обичаше да пътува.Та кой за бога обича,освен ако не включим старите бабички,които точно по обяд решават да пътуват в претъпкания студентски автобус.На къде се бяха запътили и те самите не знаеха…Просто обичаха да пътуват.Понякога тя дори им се възхищаваше,но рядко и предимно когато беше в добро настроение.А този ден не беше такъв.Всичко тръгна на обратно още сутринта.Но това беше без значение.Какво всеки друг път,когато отиваше там,трябваше да изтърпи мъчението,нареченото пътуване в столицата с градски транспорт,да се абстрахира от хората и миризмата и да се концентрира върху себе си.Музиката в такъв момент вършеше доста добра работа,изваждаше я от реалността.Тогава и миризмата на пот,неизкъпани тела,лук,чесън и всякакви други хранителни субстанции,и недружелюбните хора,всичко изчезваше,изпаряваше се като дим и не оставяше следа в съзнанието и освен бегла усмивка.Огледа се,на спирката се бяха събрали хора.Направи отчаян опит да се зарадва на нещо,но безпочвено.Силният вятър разрошваше безмилостно кестенявата и коса,като разваляше изкуствено направените къдрици.Това я подразни и тя тихичко изпсува наум.

Най-после пристига автобуса.Сега щеше да е добре да се докопа до място.Супер,успя без много ритници,блъскане на лакти и ръмена.О,боже-дори една котка пътуваше.Колко интересно,вно не само в „Майстора и Маргарита“ на Булгаков котките имаха особено желание да пътуват в градския транспорт.Каква привилегия!В днешно време странни неща ставаха в градския транспорт.Докато се обърнеш и хоп-току виж някои дявол изскочил между хората.Не,този път беше просто  двойка,която се натискаше в нея,и мазно се целуваха с дългите си криви и миризливи езици.Колко противно!Как можеха да го правят точно тук в градския транспорт….Хора,всякакви-каза си и се обърна на другата страна…..

***

„Оф,пак ще закъснея за работа…Омръзна ми все да чакам тоя тъп автобус…..Студентски град,студентска му работа….Никога не е на време…“.Зелените очи не можеха да гледат сърдито или ядосано.Те просто бяха твърде концентрирани в правия път.И скоро бяха възнаградени.Дойде заветният час и момчето ловко се качи в автобуса…..Каква гъчканица,помисли си той…Дано оцелея до метрото….

Огледа се,нищо интересно.Понякога обичаше да си представя къде отиват хората,какъв живот водят,какви са.Микродиалозите работеха в главата му.Това го караше да се усмихва.Неусетно погледът му бе привлечен от нещо в другия край на автобуса.Беше толкова тъпкано от глави на хора.Но нещо го привлече….

Тя отговори на усмивката с усмивка,макар да беше толкова необичайно дори за нея самата.Да се усмихваш на непознат,това беше странно.Или само лудите го правеха.Нямаше значение,този ден беше странен от началото,та сигурно и до самия край.Какво хубаво момче,помисли си тя.Симпатично,че и се усмихва.Да не повярваш,че днешно време,когато всички само псуваха,ругаеха и гледаха кисело,все едно си виновен за техните неволи,имаше хора,които се усмихваха чистосърдечно и откровено.И тогава тя усети нещо.Онази нежно болезнена болка,долу в стомаха.Сякаш освободи милиард брой пеперуди и те хвръкнаха към гърлото.Не можа да не се усмихне и усети леката, нежна премала за сладкото удоволствие да зарадваш някого.Сърцето и заби по-силно,краката и затрепереха и и стана едно топло.На душата.

Автобусът рязко наби спирачки.Метрото наближаваше.Не и се искаше да слиза.Тълпата я избута и докато се усети вече тичаше по влажните плочки на изтъркания подлез.Чу се шум от машина.Метрото идваше.Всички се завтекоха и в суматохата имаше съборени хора по земята.Тя също бягаше….Бързаше.Едва не се препъна,но успя да влезе.Нямаше навика да бяга след превозно средство.Имаше си принципи.И какво от това,ако закъснееше.Щяха да я почакат.Нямаше да започнат без нея,нали тя водеше.

Бързаше да се хване за нещо,за да не политне неловко върху някой човек,който в общия случай щеше да е или възрастен,или грозен,или некъпан.Но какво да се прави.В България беше така-закон божи.Хората,които не обичаха да се къпят,когато се стоплеше,обичаха да се натискат в други хора в градския.Идилия.

Това момиче пак е тук.Колко интересно и странно.Тя също слуша музика.Какво ли слуша…

….

Неволно погледна наляво и какво да види.Това момче сякаш в следеше.Или това беше някаква странно извратена случайност.Поне изглеждаше приятен и се усмихваше.Казвайки си това,тя се насили да се усмихне и даде свобода на милиардите пеперуди,загнездени в гърлото.Тогава и стана леко и мило.Премаля.А сега какво следваше…Не можеше да откъсне очи от него.А той също я гледаше…И сякаш с поглед само,а без думи,си казваха повече….

Мога да стоя така завинаги,помисли си дяволски тя.Неволно прехапа долната си устна.Той и се изсмя.Това явно го зарадва.Смигна и.Колко интересно.Не и се беше случвало  до сега,още повече в такава ситуация….

Станция „Сердика“..Каза писклив и провлачен глас.Колко ги мразеше тия,като казваха станциите с тъп селски диалект.Не можеха ли да запишат някой по-нормално говорещ.Явно не…Той се огледа.За секунди беше отклонил погледа си от нея и вече я нямаше…Беше изчезнала,беше се стопила с тълпата…Прехапа устни виновно и се ядоса.За първи път истински.Имаше нещо необичайно в тази непринудена среща,ако можеше изобщо така да я нарече…Нещо истинско и запомнящо се…..И той продължи да пътува…

Една трета от живота си прекарваме,използвайки градският транспорт.На практика е възможно  да срещнеш любовта на живота си, единственият,подходящата половинка за теб,може да се заключи именно в това така наречено изтичащо време,пътувайки в претъпканото метро,изчаквайки в някое задръстване.Този шанс е 50:50…..Стига да вярваш в случайностите,и да си отворен към неочакваното…Понякога обаче просто сме твърде заети в ежедневието си,за да се порадваме на малкото чудеса,които неочаквано изникват в живота ни.