понеделник, 5 август 2013 г.
Когато си отидеш...
Замислих се за смъртта...И за това какво остава след нея.Чувствам,емоции,спомени,вещи.Болка,тъга,страх,че ти си следващият...
Не,не исках да е така,казах си.Смъртта е просто фаза в живота,както раждането,порастването,сватба и така нататък.След нея трябва да има нещо,което да е хубаво.
Животът е тъй кратък.Ако го живееш сам,затворил очи за красивото,той става неизмерно по-кратък и обезсмислен. Но ако отвориш сетива за красотата,макар и в малките неща,всичко ще се промени. Вярно е ,че умираме сами,колкото и да страдат близките ни,но когато сме оставили нещо след себе си,живеем чрез него.Може да е емоции,спомен,чувство,дори усмивка.Но ако е докоснало някого,значи сме си свършили работата и можем спокойно да си идем.
Мислех си за баба ми още на път за дома и. Очаквах с трепет да я срещна пред блока,където пазарува,да видя угриженото и лице и топлината в кафявите и очи, да се оглеждат за мен. И в мига, когато ме съзре, да грейне цялата. Очаквах да видя вехтите и дрехи,бастунът-неин приятел през последните години,чантата,с която пазаруваше.Очаквах да я видя.Но я няма.Няма да я има никога вече.Защото си отиде безвъзвратно.И затвори една цяла страница след себе си.Загуба,след която човек не е същият.
Когато си отида,обичаше да казва тя.Но аз не и позволявах да довърши,защото за мен бе немислим животът без нея.Някак нелогичен и празен.Не исках никога да си отива,но когато го направи,си дадох сметка,че не си е тръгнала завинаги.Останала е част от нея в мен.С всичко,на което ме е научила,всичко,което възпита и изгради в мен от дете.Стягаше ме гърлото,сълзи напираха в очите ми на път за дома и.Защото знаех,че отключвайки вратата ще ме лъхне самота,празнота и тъга. Знаех,че вече няма да мирише на сготвени манджи,няма да я има да ме чака и да ми се усмихва,да ме гали като малко дете по косата и да ме прегръща дълго.Просто я няма физически.Но това не значи,че я няма и иначе.Усещах присъствието и постоянно.Сякаш,затваряйки очи,тя ми се усмихваше по онзи неин начин.Беше толкова добра...
Избърсах с ръка появилите се сълзи.Най-малко баба ми би искала да плача.Тя беше силен човек и изключително добър.Затова си отиде и бързо и безболезнено.Вярвах,че е при ангелите,близо до Господ.Вярвах,че ми се усмихва и ми помага във всяко начинание.Просто вярвах,безгранично,наивно и по детски,както тя ме бе учила.Вярвах,че всичко си има причина,дори когато си отидеш....
Не,не исках да е така,казах си.Смъртта е просто фаза в живота,както раждането,порастването,сватба и така нататък.След нея трябва да има нещо,което да е хубаво.
Животът е тъй кратък.Ако го живееш сам,затворил очи за красивото,той става неизмерно по-кратък и обезсмислен. Но ако отвориш сетива за красотата,макар и в малките неща,всичко ще се промени. Вярно е ,че умираме сами,колкото и да страдат близките ни,но когато сме оставили нещо след себе си,живеем чрез него.Може да е емоции,спомен,чувство,дори усмивка.Но ако е докоснало някого,значи сме си свършили работата и можем спокойно да си идем.
Мислех си за баба ми още на път за дома и. Очаквах с трепет да я срещна пред блока,където пазарува,да видя угриженото и лице и топлината в кафявите и очи, да се оглеждат за мен. И в мига, когато ме съзре, да грейне цялата. Очаквах да видя вехтите и дрехи,бастунът-неин приятел през последните години,чантата,с която пазаруваше.Очаквах да я видя.Но я няма.Няма да я има никога вече.Защото си отиде безвъзвратно.И затвори една цяла страница след себе си.Загуба,след която човек не е същият.
Когато си отида,обичаше да казва тя.Но аз не и позволявах да довърши,защото за мен бе немислим животът без нея.Някак нелогичен и празен.Не исках никога да си отива,но когато го направи,си дадох сметка,че не си е тръгнала завинаги.Останала е част от нея в мен.С всичко,на което ме е научила,всичко,което възпита и изгради в мен от дете.Стягаше ме гърлото,сълзи напираха в очите ми на път за дома и.Защото знаех,че отключвайки вратата ще ме лъхне самота,празнота и тъга. Знаех,че вече няма да мирише на сготвени манджи,няма да я има да ме чака и да ми се усмихва,да ме гали като малко дете по косата и да ме прегръща дълго.Просто я няма физически.Но това не значи,че я няма и иначе.Усещах присъствието и постоянно.Сякаш,затваряйки очи,тя ми се усмихваше по онзи неин начин.Беше толкова добра...
Избърсах с ръка появилите се сълзи.Най-малко баба ми би искала да плача.Тя беше силен човек и изключително добър.Затова си отиде и бързо и безболезнено.Вярвах,че е при ангелите,близо до Господ.Вярвах,че ми се усмихва и ми помага във всяко начинание.Просто вярвах,безгранично,наивно и по детски,както тя ме бе учила.Вярвах,че всичко си има причина,дори когато си отидеш....
Абонамент за:
Публикации (Atom)