Имало едно време...

Имало едно време една малка държавица.Тя била обградена от големците е Европа.Наследница на велико минало,велики дела и хора,тя,макар малка и  невзрачна на пръв поглед,раждала силни синове и смели деца.
Малка,но истинска,обичана от всички,наричащи я свой дом.
Имало едно време тази малка държава  и дошъл моментът,когато се наложило всичките и деца да започнат да я напускат,защото нямало какво да работят и тънели в мизерия.Тъгували хората,напускайки родния дом,оставяйки близките си,страдали.Всеки поел нанякъде-кой по Европа,други извън стария континент...А малката държавица си стояла,самотна и необичана...
И хората и страдали за нея от разстояние.Мечтаели да се върнат в дома,но какво ги очаквало там-само мизерия и безпаричие.Старите хора умирали без да им се окаже лекарска помощ,а младите мизерствали,нямали пари да нахранят децата си.
Изминали години,но държавицата все западали ли западала...Нищо не можело да се направи за нея,никой не се връщал...
Имало едно време и всичко потънало в забрава.Имало едно време и това не е начало на история с щастлив край,а просто история,която не свършва,а продължава,но все тъй тъжно...

Трябва ли....

Имало едно време е начало на история без край.Защото  краят е заживели щастливи и бля бля бля...Защо ли?Защото при любовта няма щастлив край,тъй като тя никога не свършва...Така ми казваха,когато бях малка...Тогава вярвах,че добрите хора отиват на небето,а лошите...Е,за тях не отделях време да мисля,понеже човекът,който ме учеше така,беше толкова добър,че сега достойно му е отредено място редом до Господ.Макар и да ми липсва много,мога да го помня само с добро и с мъка споделям,че част от мен си отиде с него.Някак си не вярвам вече така безрезервно във всичко красиво и добро.Сетивата ми се изостриха за тежките моменти в живота.Осъзнах,че нищо не е вечно,макар в книгите,филмите и навсякъде да казват така.Никой не те разбира освен теб самия.Никой не може да ти помогне,ако не си помогнеш сам.Докато не преживее това,което ти се случва,може само да гадае какво изпитваш.Истината е,че всички се раждаме сами,живеем сами,умираме сами.В собствения си егоизъм.Така е и така ще бъде винаги.Вместо да живеем живота си лесно,приятно и с любов,го огорчаваме с ненужни грижи по безсмислени ежедневни работи.И защо?Защо го правим?Не можем ли да живеем нормално,да се обичаме,да се радваме на всеки ден все едно е последен...Не можем ли да мечтаем,когато остареем,да се радваме на малките неща като снегът,празниците,усмивките на близките хора,топлотата в дома,когато навън фучи вятър...Не можем ли да сме по-добри и заинтересувани от всичко,не просто когато ни е угодно...Трябва ли да си отиде някой,за да оценим истински,че живота е кратък и не го живеем пълноценно...Трябва ли...

Ново начало...

Когато една година си отива,винаги оставаме със смесени чувства.Краят на годината е време на равносметка-за постигнатото,за недоизреченото,недоизказаното,за загубеното и спечеленото,за всичко,което сме и не сме направили,казали,отбелязали.Тогава ни обзема лека носталгия за приятните мигове и щастие,че ни предстоят нови неща.Или поне така се надяваме...

Нека новото начало ни донесе много надежда,късмет,успехи във всичко,което мечтаем.Нека новата година е благосклонна към всички,да имаме повече време да сме с близките си и да не забравяме никога,че най-важното е невидимо за очите,а осезаемо за сърцето.Обичайте се и дарявайте с любов всички около себе си.