Какво е мечтата?-бягство от реалността,красив миг на забрава,розово бъдеще или просто несбъднато желание... Всеки човек обича да мечтае,защото така душата му напуска пределите на реалния свят и успява да се освободи от всичко телесно и материално. Истинските мечти не са тези,които свързваме с облаги,а онези,които са духовна храна.
Аз мечтая моят град да е едно по-чисто място за живеене. Иска ми се да виждам по-добри и усмихнати хора по улиците,да откривам светлината в душите им,отразена в очите. Тази светлина е добротворство и посветеност. Да почистим крайблоковите пространства не заради глобите,а заради самите себе си,заради потребността си да живеем в чист град.
А дали ще бъде наистина чист градът,отказал (евфимистично казано-отложил) решението да се даде дом на децата от Могилино? Дали липсата на съпричастие с болката на отритнатите ни замърсява повече от найлоновите торбички с боклуци, които срещаме по улиците на града? Отговорът е прост-трудно е да приемеш другият като свой. Затова винаги бягаме от истината,крием я дълбоко,в тайните кътчета на душата. Срам ни е да си признаем,че сме егоисти.
По програмата „Социална помщ срещу заетост” можем да видим жени,метящи улиците,мъже,събиращи боклука или хора,прилежно подстригващи затревените пространства . Това е много позитивно от гледна точка на факта,че всеки се учи на труд и го оценява,всеки допринася за чистотата на града. Липсват ми обаче Човеците,които трябваше да приемат децата от Могилино. Те нямаше да замърсят околната среда с обелки от банани,кори от портокали,празни бутилки от бира или цигарени фасове. В рамките на един дом,който има своя обслужващ персонал,тези следи биха били заличавани. Така правят и хората по посочената програма ,събирайки отпадъците като премитат тротоара.
Напоследък моят град изглежда чист. Привидно обаче хората,на които не им пука колко смет е изхвърлена около,а не в контейнерите,изведнъж страшно се загрижиха за емоционалното състояние на децата си,които биха се стресирали от вида на „уродливчетата”. Ровенето на нашето собствено дете в боклука,край кофите за смет,ще предизвика заслужен шамар,ако констатираме факта.В мръсното белъо на собствената си съвест не обичаме да се ровим и го смятаме за ненужно. Видимо имаме основание: не сме изоставили собствените си деца на произвола на съдбата, не хвърляме кесийките с боклуци от балконите , дори понякога спазваме изискването за разделно събиране на отпадъците. Това обаче не ни прави по-добри. Отказвайки помощ на нуждаещите се деца,самите ние се превръщаме в безнравствени чудовища. Желанието ни да да скрием различното е продиктувано от егоизма, дълбоко втъкан в човешката същност. Трудно е да се освободим от недостатъците си,но не е невъзможно.
Може би звучи по детски наивно,но аз вярвам,че когато човек помага,той получава божествено просветление. Душата му се избистря от негативните емоции и той се пречиства. Нека направим и ние така-нека променим града,да го почистим,да блесне не като старо излъскана монета,а като бисер,отразен в кристално чистата повърхност на битието. Наградата,която ще получим ли-един детски поглед,пълен с благодарност,едни ръце,протегнати за прегръдка ,едно сърце,пълно с обич и признателност.Нима има по-голяма награда от тази?!...
