....

Никъде не е като в дома.Където и да си по света,носиш домът със себе си.Дали е така наистина?Дали изобщо създаваме дом или идваме и си отиваме от този свят безпътни!Как сами дефинираме дома?Какво е за нас?Свещено място,където се крием при тъга,крепим надеждите си,чувстваме се неуязвими и обичани?Съществува ли такова място изобщо,дори и въобразено....За някои да,за други не.По-важното е да вярваме в нещо.Колкото повече живеем,разбираме повече неща,губим себе си.Ставаме нещастни,защото разбирайки накъде сме тръгнали,животът ни започва да тече на обратно.Сякаш не му се наслаждаваме,а бавно и сигурно пътуваме към смъртта.Голям парадокс.
Понякога ми се иска да затворя очи и да съм отново дете,обгрижвано от родителите и близките си,незнаещо що е тъга,болка,разочарование и загуба.Да загубиш значи да страдаш.Когато загубиш някой близък,истински осъзнаваш какво означава да страдаш.Плачеш.Сякаш отвътре се късаш на милиони парчета,но нищо не се променя.Болката не спира,тъгата на отминава,дори с времето.Всичко си е едно и също.Споменът се очерня,красотата на доброто е помрачена от болката,която като с нож разрязва всичко,изгаря,прогаря,унищожава.....Завинаги!И всички си остава деформирано завинаги.Тежко е да знаеш,че никога вече няма да те обичат по същия начин,да те гледат,да ти угаждат дори.Боли да знаеш,че човекът,на когото много си държал,е заминал някъде,където не можеш да го последваш.Някъде,където дори не знаеш какво има,има ли нещо изобщо....Надяваш се само,молиш се за душата му.Първите дни сдържаш сълзите,обвиняваш себе си,че никога не си давал предимство на малките неща.Обвиняваш се,че не си го очаквал.Да,виновен си.Знаеш ли защо?Защото допускаш болката да те уязви.Болката е отрова,която разяжда душата.Няма по-опасна от нея.