Любовта е сила вечна

Тишината и тъмнината заливаха тихата стая.Неочаквано иззвъня GSM.В стаята се чу проскърцване,но доста приглушено и задавено.После въздишка...И неочаквана усмивка на устните му.Той се озърна да провери дали е сам.После въздухна отново и отговори с нетърпение на обаждането....
Лека усмивка пробягна по иначе съненото м у лице.
-Здравей.Чаках да се обадиш толкова дълго.Къде се загуби?
От отсрещната страна на слушалката струеше тишина.После-леко сумтене.Това сумтене пулсираше в ушите му.Той си представяше как тя елегантно държи слушалката в ръка,с боядисани и нежни ,красиво оформени розови нокти,а дъхът и-сладък и с вкус на ягоди-изпълва празното пространство на слушалката.
-Добре(каза това почти на себе си).Разбирам,била си заета.(Това значеше,че Тя не може да говори в момента.Беше им като код, когато говореха по телефона и имаше странишно лице наблизо.)Горчивината се разля в душата му като чаша кисело вино.И той не можеше да говори много в този момент.Приятелката му беше в съседната стая.Можеше да го чуе и какво щеше да и каже този път.Последният път едва измисли някаква нескопосана лъжа,на която те се върза.Защото го обичаше,макар той да не си обясняваше защо и как.
Положението им беше тежко.Макар разговорите им скоро да бяха намалели драстично и да се провеждаха в малките часове на денонощието,те се свеждаха до няколко разменени думи,глухо дихание и мечти.Това го смущаваше много.Какво се беше случило с тях,че сега бяха разделени?Защо?Защо продължаваха тази жалка и безсмислена игра?“-защото те обичам и няма да спра,докато все още мога да дишам!“-това му беше казала тя на една от последните им срещи.А небето кротко се отразяваше в сините и очи.При тези спомени нежни тръпки преминаха по цялото му тяло.Изтръпна сякаш лек ток преминаваше през него и почти усети аромата и върху себе си.
-Лека нощ.Ще се чуем скоро.-това бяха последните думи на сладкия и глас.След това просто сигнал.Не успя дори да и каже,че я обича.Но защо и беше.Тя го знаеше.
И отново и отново този кошмар.Той стана от леглото,цялият облян в пот.Беше 2:30.До него нежно беше полегнало бяло голо тяло,обрамчено от тихата пелерина на лятната нощ.Тя дишаше умерено и бялата и кожа леко потрепваше от докосването на въздуха.“Отново сънувам“-помисли си той.Погледна телефона си,за да провери,дали не го е търсила...Не,не го беше.Всичко е било сън.Красив сън,толкова прекрасен.За момент като се събуди дори помисли,че тя спи до него-безащитна,сама,усмихната и весела-само и единствено негова.Завинаги.За съжаление обаче хубавите сънища имат край и той винаги е неочакван.
Не знаеше какво да си мисли.Утре бе денят на сватбата му.Защо не спираше да мисли за нея.Не можеше да е с нея по никакъв начин.Но сърцето му казваше друго.Вече години наред все мислеше и премисляше,опитваше да си я избие от главата,но резълтатът беше никакъв.Колко тъжно,че тя щеше да разбере от друг,че нейният любим е женен.Искаше да и го каже сам,но тя така и не отговори на обажданията му.Какво пък?Като се ожени пак можеха да са заедно.Нищо не се променяше,не и за него.Защото и беше дал сърцето си,още тогава в онази слънчев юнски ден,когато я срещна за първи път в парка.Сякаш магия витаеше във въздуха.Любовни искрици прехвърчаха и изпълваха празното и прашно пространство.
Той си спомни с блаженство този момент и легна спокойно.Следващите часове прекара спокойно в сънища с нея.Единствено там имаше право да е с нея.В онова прекрасно безбрежно райско място,където всичко е позволено и където няма време,освен вечност.И скрито се усмихваше.
******
В другия край на огромния сив и многолюден град имаше малка шестетажна кооперация.Апартамент номер 12 на 4-тия етаж беше потънал в мълчание.Тя мислеше...Чудеше се какво се случи с нея.Как можа да отдаде сърцето си на човек,с когото не може да бъде завинаги.Но как щеше да живее без него-без усмивката му,погледа му,нежния аромат,които излъчваше.Не можеше да продължава.Трябваше да му звънне.Но как?Нали приятелката му вече живееше с него,а ако разбереше за тях!По-добре да се контролираше.Вече няколко години подред бяха заедно тайно.Може би скоро щеше да се получи.Защо го срещна толкова късно в живота си.Той не знаеше,че утре тя се омъжва.Как можеше да му го каже-не се бяха чували последната седмица.Тя-избираше и подготвяше всичко за великия ден,а той....Много зает,както винаги.Дори бяха пропуснали петъчната си среща,когато се предполагаше,че трябва да са с приятели.Ох,само като си помислеше за него и нещо я стягаше под лъжичката.Защо животът бе толкова несправедлив!Защо се срещнаха толкова късно?Защо не можеха да са заедно?
Тези мисли се въртяха в главата и като водовъртеж от приятни спомени.Най-сетне изплува образът му.Усмихваше и се нежно и я целуваше по бузата.В този момент тя не искаше нищо друго,а просто да го прегърне.Но съдбата и бе различна.Някъде там в далечината на студения мрачен град,когато слънцето почти изгряше,тя заспа объркана.Някъде там в преградията я чакаше новия и живот-тъй желан някога и тъй отблъскващ сега.Някъде там я чакаха двама мъже-единият и обеща сърцето си преди време завинаги,а на другия тя обеща своето.
Слънцето бавно се издигаше над хоризонта.Обещаваше да е топло и горещо юнско утро.Този ден беше специален ,тъй като щеше да има две сватби и едно погребение.Да те погребаха връзката си от този момент насетне.Макар и да не го знаеха.Изминаха няколко години.Започнаха да се виждат по-рядко,защото имаха много ангажименти.Обичаха се още по-силно от преди,но не беше достатъчно да са щастливи,както бяха преди.Не чувстваха срам,нито вина.Връзката им остана тайна и скрита за чуждите любопитни погледни.Родиха им се деца.Остаряха и побеляха.Срещите им намаляваха все повече.Докато един ден случайно и двамата напуснаха тихо и кротко този свят.Погребенията им бяха по едно и също време,а гробовете бяха един до друг.Дали е случайно?Едва ли-в живота няма нищо случайно.След погребението всички си заминаха.Заваля неочакван дъжд-пролетен,дребен,нежен.Въздухът замириса на свежо.Между двата гроба се появи една малка нежна и срамежлива маргаритка.Тогава сякаш слънцето се засмя и изпрати дъга.Тихо зашумя вятърът и сякаш шептеше:“Обичам те завинаги,както ти обещах.““Да,сега сме заедно завинаги...“.

Приказна случайност

Тя съзерцаваше през прозореца на своята душа... Беше и останало свободно време? Нима? Нечувано. Но как? Откакто свят светуваше тя се грижеше да има ред на земята. Нейното име бе Смъртта и тя бе част от живота на човечеството, неразривно свързана, съпътстваща го зад всеки ъгъл на безкрайния кръговрат.Работата и открай време бе една и съща - да краде душите на хората и да ги носи при своя господар. Някога и тя бе човешко същество.Прекрасно, неповторимо, великолепно... Но случи и се един ден нещо, което промени живота и завинаги... Тя срещна Него....

-Имаш ли си име? - заговори я със сладко лукав глас.

-София - продължи да го гледа вторачено и любопитно. А ти кой си?

-Божествено... Нима такава прелест като теб е човек, смъртна тленност?-продължи да се удивлява странникът.

-А ти кой си? Какво правиш тук?

-Аз съм минало, настояще и бъдеще, Огън и вода, красиво и грозно, любов и омраза. Аз съм... всичко, за което можеш да се сетиш.

-Значи си.... Бог?

-Може и така да се нарече - подсмихнал се делово, усещайки, че е назрял моментът.

-Но нима е възможно да си толкова красив и да не си човек? -чудело се момичето - Как?

-Защото човешкият живот често е кратък и безмислен. Хората никога не са доволни от нищо.

-Не е така. Аз съм доволна. Обичам живота, мирисът на цветята, лъчите на слънцето, вкусът на ягодите....Обичам водните капчици, реките, песните на птиците.... Обичам мирисът на пролетта, нежният въздух,развяващ косите ми рано сутрин, когато се изправя пред прозореца и вдъхна денят.

-Да, но един ден просто ще умреш... И всичко ще свърши!

Тези думи я натъжиха. Не си беше мислила по този въпрос. Нейният събеседник веднага усети промяната в поведението и.

-Не искаш ли да си част от вечността, да усетиш нейната живителна сила, не желаеш ли да си Бог?

-Но как? - съвсем се объркала.

-Това е много лесно. Просто трябва да ми обещаеш нещо...

-Какво нещо?

-Колебаеш ли се?

-Не. Ще ти обещаят каквото поискаш.

-Много лесно се съгласяваш. Значи моето условие е следното.Ако искаш да споделяме вечността,трябва да останеш в замъка ми, което се намира недалеч от тук. Но при едно единствено условие - да не влизаш в Стаята.

-Каква е тази стая?

-Ако ти кажа, трябва да те убия.Просто не влизай и това е.

-Добре съгласна съм. Само това ли?

-Не, разбира се. Ела по-близо. Не се страхувай от мен. Така... Добре. Сега ме целуни.

В този момент тя усетила нещо много странно.Сякаш душата и излязла през устата. Замаяла се и изпаднала в лека несвяст.Тогава се загледала в очите му-те били толкова тъмни.Като бездна, в която тя падала и падала,продължавала да пада....

Събудила се на другата сутрин в прекрасна стая.Навсякъде миришело на рози и свежест. Дори и не подозирала къде точно е попаднала. Но това не я вълнувало сега. Всичко било толкова магическо. Погледнала през прозореца и видяла изумителна гледка. Навред се простирала равна долина,д окосната от слънцето, леко галена от неговите нежни лъчи. Навсякъде имало цветя, заобиколени от река, която нежно румоляла. Пейзажът бил приказен. Къде на земята е този Паднал Рай? Продължавала да гледа без умора, сякаш се беше родила за нов живот. И така ден след ден, младата душа, влюбена в живота и неговата красота, обикнала всичко, което я заобикаляло. Дори и самият странник, макар че дори не знаела името му. Но не се сещала за това.Сякаш някаква странна забрава беше помътнила умът и. Изминали седмици, месеци и те живеели щастливо.

Един ден обаче тайнственият и другар излязъл извън замъка. Тогава сякаш някаква сила я притеглила към забранената Стая, за която самата тя беше забравила. Като на сън се изкачила по мраморните стълби и изминала пътя до дъното на коридора, където били прашните стълби,водещи към най-високата кула на замъка.С трепераща ръка отворила вратата. Вътре в стаята на пръв поглед нямало нищо особено.Мирисът на прах изпълвал малкото пространство. Лека светлина се процеждала през дебелите пердета, сякаш криещи смъртна тайна. Момичето се огледало. Видяло едно странно съндъче.Д оближила се до него и го отворила.... Оттам излезли множество мъртви души на хора. В този момент тя осъзнала, че всичко е била една илюзия, игра с предначертан край. В съзнанието нещо се пропукало.Разбулила се тайната, дълго глождила.Пред нея прозряла истината във вид на счупено огледало. В този момент дворецът се превърнал в дупка, наречена Ад. Всички хора, живеещи в него се превърнали в изтезавани , а прекрасният непознат - самият Дявол.

-Защо ме излъга? - сълзи на отчаяние набъбнали в очите и.

-Не съм те излъгал. Всяка лъжа, в която повярваме, се превръща в истина. А и аз притежавам душата ти. Аз съм Бог - Богът на смъртта. Твоята задача от утре до края на вечността ще бъде да ми носиш душите на хората. Нали постигна това, което искаше - безсмъртна си. От сега нататък обаче няма да чувстваш, нито ще усещаш. Сърцето и душата ти ще се превърнат в пепел. Няма да можеш да се плачеш и да се смееш. Това е цената, която се плаща за вечен живот.

-Но аз не искам.... Ти ме измами!

-Напротив,искаш го. Ти ми предложи душата си, в замяна на вечност.

-Ти ме изигра! - настоявала тя.

-Добра, добре. Щом е така...Да не кажеш, че Дяволът не държи на думата си .И така, ако срещнеш някой, който те съжали и пожелае да сподели съдбата ти, тогава душата ти ще бъде спасена. Но, разбира се, това може да не се случи никога. Хората са егоисти, мислят единствено и само за себе си.А любовта? Хм,напоследък не знам дали изобщо вярват в нея, дали са способни да я изпитват!Но ако все пак някой реши да те спаси, ще си останеш човек и един ден ще умреш, както всички останали.

-Но как ще обичам?

-Защо ти е да обичаш? Полза няма от това.

-За да се чувствам по-значима.

-Това пък защо ти е?

-За да осмисля живота ми. Любовта е най-красивото нещо, което съществува и заради което си струва да живеем.

-Нима! - засмял се Дяволът - Лъжеш се. Някога и аз вярвах в тези глупости и виж ме сега.Поддадох се на тъмната страна и сега съм зъл - имам всичко, което искам и властта да управлявам света, но някак си нещо не ми достига...

-Може би е любов?

-Едва ли. Аз съм забравил какво е това.

-Може би се страхуваш от това да отдадеш душата си другиму, от Силата, която ти дава Любовта.

-Каква сила?

-Окриляващата способност да си добър дори и с лошите. Да откриваш добро дори и в най-лошия човек, защото всеки от нас е добър, просто понякога изневеряваме на себе си.

-Нима това е възможно? -зачудил се съвсем искрено Дяволът.

-Естествено, че е.-усмихнала се София и го погледнала за първи път в очите. Те били яркосини и не криели учудването си.

От този момент нататък Дяволът се променил.Всеки ден той разговарял с мъдрата си приятелка.Те били неразделни ден и нощ, подобно на звездите, обсипващи нежния непосвод. И така се изтърколило хилядолетие, после второ и т.н. Не след дълго Дяволът вече не бил Дявол, а Ангел. Защото познал любовта.... В която впрочем не вярвал.Но нима любовта не променя и най-коравото сърце!Нима не действам дори там, където чувствата са били дълбоко погребани!Да, тя е способна да промени всеки, защото е вечна и съвършена.

Реката на живота

Под повърхността

Стоя и гледам мълчаливата кристално чиста повърхност.Водата винаги ме е привличала с множеството си тайни,скрити във всяка морска вълна.Понякога дори не беше нужно да ми ги споделят,улавях емоцията сама.Заслушах се в шепота на вълните….Пееха песен.Заслушах се по-задълбочено.Да,сега наистина я чувах.Беше история,приказка,песен. Реката ми разказваше…
Край реката седна Творец.Гледайки сините й отблясъци,окъпали простора,се замисли… за смисъла на живота.Какво му беше дал той до момента? Какво бе постигнал?Няколко незначителни публикации в селски вестник. Естествено,че на тях хората не обръщаха никакво внимание.Но по-важният въпрос беше-това правеше ли го щастлив?Творението,връзката между създателя и създаденото?-не,ни най-малко.С мъка заключи,че може би не е това призванието му и продължи с мъка да наблюдава бързо променящата се повърхност.Как реката можеше да е така спокойна и бърза едновременно?Динамичен беше животът й, и някак истински,защото срещаше много хора по пътя си,чуваше множество истории.Само да можеше да е той част от нея,да види света по един нов начин…
Кога човек е истински щастлив?- беше въпросът,който го глождеше.Отговорът беше някъде там,неизследван и пресен.Точно тогава нахлу споменът…За нея…Дали водата беше причината да отключи така добре прикрития и закътан спомен?Може би,няма нищо случайно…Миризма,която се носеше във въздуха,му напомни за нея,за нежното й излъчване,ефирната й същност.Да,беше все едно вчера,когато тя стоеше до него, усмихваше му се и осмисляше живота му по онзи магически начин.Повеят на вятъра го отрезви и измъкна от красивия блян.А беше толкова истинско!Сякаш усещаше присъствието и.Някъде край него…Отвори широко очи,но пространството зееше празно и грозно.Какво разочарование!Някъде дълбоко в душата му нещо се пропука.Дълбоко потисканото излезе наяве.Едра сълза се отрони от кехлибареното око и се претърколи по сурово свитата буза.Мълчание. Погледът му се отправи към реката.Нещо го привлече,надвеси се и сълзата капна в бързата вода…
Тръпки побиха тялото му.Усети електричество във въздуха.Като човек на изкуството вярваше в свръхестественото,но с граници.Знаеше,че не може да съживи мъртвец само със силно желание или молитви.Бяха изминали години,откакто му я отнеха.Но споменът беше все още пресен.Годините нямаше да заличат спомена,че не успя да и каже „довиждане“, и „обичам те“. Желанието му беше просто-да я види отново,само веднъж,макар и за миг,макар и във въображението му.Нейната усмивка,граничеща със светлината на слънцето при изгрев. Това би му било достатъчно,за да е щастлив до края на живота си.
Смъртта й бе грешка,абсурд. Или просто съвпадение.Колко безсънни нощи прекара,мислейки,че той трябваше да е на нейно място.Можеше сега тя да е жива. И това щеше много да променя ситуацията…Замислен и вгледан в себе си,усети леко пробождане.Ококори се.Нещо се случваше с водата…
Хората говореха странни неща за това място.На пръв поглед обикновена полянка,тук дори реката не беше тъй бърза,както в цялата местност.Той обичаше това място,защото му навяваше мир и спокойствие.Именно тук се чувстваше спокоен и можеше да се отдаде на размисли.Тихо припукване се чу от реката.Надвеси се по напред.Единственото,което виждаше,беше лицето му-изсечените като от камък сурови черти; намръщени очи,бръчки около клепачите,изпити бузи.Гледайки се,си спомни за нея и как тя му се смееше колко е сериозен.Усмихна се,макар и едвам.Тогава се взря още по-близо.Нещо се случваше с водата.Малки водни капчици заискриха и оформиха водовъртеж.Докато се опомни какво се случва,картината пред него се промени.Не можеше да откъсне очи от съвършеното лице,което го гледаше от огледалната повърхност на реката.Да,това беше Тя.И му се усмихваше…
-Не се мръщи,лицето ти е толкова красиво,когато се усмихваш…-закиска се Тя.
Не можеше да повярва.Зрителна или слухова измама беше това.Ощипа се,за да се свести,но тя все още беше там,красива,както винаги.Умните й очи го очароваха все повече и той не спираше да я гледа,замаян.Усещаше,че времето им е ограничено.Затова реши да се наведе и да я целуне….
Усети приятно усещане в гръдния кош.Сякаш нещо в него се освободи,полетя.Стана му леко и приятно.Затвори очи и замечта.
-Татко,пак ли си тук.Спиш ли?Хайде,обеща ми да се разходи навсякъде в долината.Толкова е красива реката.Сякаш е жива.Невероятно много ми напомня на мама….-от далечината се чуха женски глас и стъпки.
-Тук съм,явно пак съм се унесъл.-усмихна се,стана,поизтупа дрехите си и погледна към мястото,към което принадлежеше.-Ще се срещнем пак…
-Хайде татко,побързай!Слънцето ще се скрие.Искам да си направя снимки.
Самотният мъж се загледа към суетящата се млада жена и една лека усмивка разхубави иначе изкривеното от мъката лице. – Тя е жива! Кръвта на любимата ми тече в тялото на дъщеря ми, ликът на жена ми препуска навсякъде в моето същество. Мисълта за нея ме измъчва, но и дава смисъл на дните ми.Защото споменът ме връща към нея, защото сънят е спасителен пояс, който ми предоставя още една жадувана среща.Реката на живота помита всичко без жал, но ни позволява да запазим частица от отнетото, “влива се” в едно ново начало.
А някъде там,на самотната полянка,нещо подскочи във водата…

Коледна магия

Хора имаме нужда да обичаме и да бъдем обичани.Тези две неща са основни за добрия духовен живот на един човек. Звучи много простичко нали? Но всъщност е толкова трудно и понякога непостижимо,че често се отказвам на прага на успеха.

Има едно единствено време през годината, когато си позволяваме да сме добри, да обичаме безгранично, с пълни шепи. Не, не е денят на благодарността (в България не го празнуваме-защо ли?). Както и да е, имам предвид Рождество Христово(т.нар.Коледа). От къде идва добрината в нас и как е възможно само веднъж в годината да сме добри? Може би от времето-идва краят на астрономическата година и някак си си даваме равносметка за прекараното, преживяното и мечтаем за едно по-светло бъдеще. Именно Дядо Коледа е такава проекция на нашето въображение. От малки ни разказват за добрия белобрад старец, между човек и ангел, който дарява светлина и щастие в детските души. Разбираме как не спи и разнася подаръци на добрите деца, но когато пораснем, не мечтаем ли за един Дядо Коледа, който да осветли празника ни с надежда и добрина. Подаръците, които искаме са обикновени, но и трудно постижими. Искаме здраве, преди всичко, за нас и за близките ни. Красота, която да преобразява съществуването ни и най-накрая, но не на последно място-любов-за да има смисъл да живеем.

Във всеки от нас носи искрица от любовта на Създателя. Отнема различно време, за да я отключим. Колкото и да ни се струва, че за някои хора никога не настъпва този момент, това не е вярно. Всеки един от нас обича по свой начин, трудно за разбиране, но силно като усещане. Не е ли точно това коледната магия? Онова усещане, което ни обхваща, когато усетим мирисът на сняг, вятърът на положителната промяна, красотата на усмивката на минувачите по улиците…. Всичко това има едно име и то е Коледа. Именно тогава, в този вълшебен отрязък от годината изживяваме душевен катарзис. Защо ли? Защото коледният дух се свързва с желанието ни за добро, за надеждата, че можем да сме по-човечни, по-истински. Надеждата е ключът към смислеността на нашето съществуване. Именно тя е крепител на човешкия дух и създател на коледната магия. С надежда гледат децата през прозорец, мечтаещи да зърнат само за миг Добрият старец. Отново с надежда за едно по-светло бъдеще гледаме в себе си, осмисляйки грешките си, дарявайки прошка и пръскайки радост. В това е смисълът на празника. Магията на Коледа- да даряваш безрезервно, да обичаш безгранично, да си добър дори и с лошите.

Магията на Коледа

Навън беше ден, но нищичко не се виждаше от виелицата. Толкова гъста мъгла бе обхванала малкото провинциално градче, че дори небето бе забулено от призрачната пелена на танцуващите снежинки.

Прозорците в дома за сираци бяха запотени. Беше следобедно време и всяко дете имаше право да си играе преди вечеря. Вечерята естествено беше оскъдна- леща или боб. Поне на Бъдни вечер сирачетата имаха право на избор. Тълпа от детски главички изпълваше стаята за игри, смехове, крясъци и възбудени разговори се вихреха. Само едно дете стоеше самотно край мокрия прозорец и гледаше тъжно в далечината.

Ники беше почти на 7, но това не пречеше да изпита суровата страна на живота. От малък сираче, живял по различни домове, в различни приемни семейства, той беше изгубил вярата в доброто, вярата в Коледа. За него този празник беше чужд и не го разбираше, защото отваряше в душата му огромна дупка на празното и разочарование от заобикалящия го свят.

Ники си стоеше замислен, сляп и глух за празничното суетене около себе си. Съзнанието му размишляваше над идеята за Дядо Коледа. Щеше ли да има подарък за него тази година? Пак ли беше сгрешил, лошо момче ли беше? Откакто се помнеше, Ники все си пожелаваше едно и също- семейство. Истинско семейство, което да го обича, с което всеки ден от седмицата ще е като празник. Истинско семейство с топла къща, където заедно ще се събират всички на закуска, ще се смеят, ще се радват, ще се прегръщат и най-важното- ще се обичат.

Това беше така простичката наглед мечта на малкото момче с голямо сърчице. Това бе единственото му желание и надежда за последните 3 години. Но уви, надеждата бе изтляла и отстъпила мястото си на отрицанието и бавното и тихо креене.

***

Коледа беше най-омразният празник за г-н Петров. Той не просто не я обичаше, а я ненавиждаше.Това си имаше просто и логично обяснение. На Коледа в душата му се отваряше огромна дупка. Бе загубил семейството си преди години и точно на Рождество усещаше тяхната липса най-силно. “Ще мине и тази година…“ - успокоително си казваше той всеки път, щом наближаваха празниците.

Затворил се вътре в себе си, той не изпитваше радостта от даряването на щастие и любов. Изпитваше нужда да го прави, но някак се спираше. Не знаеше как, а и болката и горчивината от изгубеното пареха съзнанието му. Още беше жива раната и споменът болезнено напомняше за себе си. Може би след някоя и друга година и той ще бъде щастлив на Коледа.

Тази година бе някак различна. Усещаше се по въздуха. Тайнство, магия или коледен дух-г-н Петров не вярваше в тези неща. Нещо го подтикна да иде на църква. Да се помоли за душите на изгубеното му семейство, че дори и за неговата собствена, макар да не вярваше, че ще успее да открие щастие. И така след края на работния ден на 24 декември г-н Петров се отправи към своя скромен и неукрасен дом. Той беше единственият, който си позволява лукса да работи на Бъдни вечер. Но хората го разбираха, макар и да се плашеха от самотата му и несъзнателно страняха от него. Вечерта премина за него по обичайния начин-гледа телевизия, порция спагети със сос и сирене, нещичко за четене преди сън-предимно правна литература(какво друго да чете един адвокат) и сън. Беше едва десет часа, но той се чувстваше уморен. Дори и през ум не му мина за Добрия Старец и магията му. Просто затвори очи и си пожела да се събуди през новата година….

Ледени тръпки полазиха г-н Петров. Той скочи от леглото като ужилен. Избърса изпотеното си чело и погледна към часовника на нощното шкафче. Беше 11 и 45. Явно беше сънувал кошмар. Легна отново и се опита да заспи. Внезапно някъде в стаята се чу поскърцване. Той се облещи. “Сигурно е прозореца… Пак съм го забравил отворен.“ С тежка стъпка стана и се отправи към прозореца. Бялата завеса се ветрееше и пускаше хлад в стаята. Студени тръпки отново пропълзяха по тялото му. Какво се случваше? Затвори прозореца и се отправи бавно към леглото си. Тогава чу някакъв глас, който го накара да се разтрепери.

„Можеш да затвориш прозореца, но не можеш да затвориш душата си…“

Какво ли беше това? Съзнанието му бе изтощено и уморено и затова му се причуваше. Легна си и се зави през глава. Искаше да спре да чува тези думи, които кънтяха в съзнанието му като църковна камбана.

„Отвори душата си, отвори сетивата си за доброто, за надеждата…“

Не след дълго прозорецът пак се отвори.Пердето се вееше и от него се появи призрачно бяла фигурка. Тя се носеше няколко метра над земята и се усмихваше приканващо. Г-н Петров не можеше да повярва на очите си. Какво беше това? Защо съзнанието му си играеше така с него!

„Ела с мен, ще те заведа на едно място. Ще ти покажа истината…“

„Сигурно съвсем съм полудял…. За да чувам и виждам тези неща“. Той светна нощната лампа, поколеба се, но взе очилата си и ги намести върху царствения си нос. Да, беше истина, това създание беше съвсем реално…

„Какво си ти? И какво искаш от мен?“

„Не е важно кой съм, нито от къде идвам, а защо съм тук. Аз съм Коледният дух и съм дошъл при теб, за да ти напомня, че в сърцето ти има място за обич. Коледа е най-великият празник, в който ставаме по-добри, даряваме щастие, усмивки и вяра. Има много хора по света, които като теб страдат несправедливо. Понякога две страдащи души се срещат случайно. Тази среща променя живота им-внася светлина и топлина в бъдещето. Ела с мен, не се страхувай, искам да ти покажа нещо…“

Г-н Петров не знаеше какво да направи. Ангелският глас отекваше в ушите му. Умът му казваше, че това е абсурдно. Какъв беше този ангел? Ангели не съществуваха, нито пък Коледен дух. Но той го виждаше. Той, най-здравомислещият и практичен човек, който можеше да съществува на земята, виждаше и най-вече усещаше чуждото присъствие като положително. Защо пък да не му се довери? Какво ще изгуби?...

„Добре, съгласен съм. Идвам с теб. Но как?“

„Просто повярвай и затвори очи. Останалото е моя работа. Ще те заведа на едно специално място.“ След тези думи Коледният дух обгърна малката фигурка на г-н Петров и двамата изчезнаха в нощния мрак.

Мястото му беше непознато. Беше мръсно и студено. Тъмнина обгръщаше всичко.

„Къде сме?“-попита г-н Петров.

„В дом за изоставени деца .Тихо, само наблюдавай.“

„Защо е тъмно?“

„Защото пестят от електроенергия. Нямат достатъчно средства, за да изхранват всички деца. Ето виж онези там си играят на свещи. Дядо Коледа не им е донесъл подаръци и тази година. Колко жалко, така се надяват милите. Всяка година пишат ли, пишат писма, а нищо.“

„Но защо не получават?“

„Защото няма кой да им ги осигури. Домът е беден, а тук живеят над 120 деца.“

„Колко жалко!Няма ли какво да се направи?“

„Разбира се,че има. Стига да повярваш… Виждаш ли онова момченце до прозореца. Казва се Ники. Много е нещастен. Сираче е от дълго време. Все не случва на семейство. Едните бяха пияници, другите го караха да проси и не се грижеха за него. Сега никой не го иска. Той е най-голям от всички в дома.“

Г-н Петров се вгледа в малката фигурка до прозореца.Т ова дете имаше изпито личице, като на възрастен човек. Тръпки побиха г-н Петров, защото си спомни за неговото момченце Андрей. Неговият малък Андрейчо беше досущ като този. Само че го нямаше вече. Сякаш игра се заби в сърцето му, но в следващия миг просто изчезна. Загледан в малката фигурка, долепена до прозореца, той си спомни усмивката на неговото дете, когато го прегръщаше и целуваше… Да, децата обичат да бъдат целувани, прегръщани, обгрижвани по всякакъв начин. Да са обичани. А това дете сякаш не знаеше какво е това…. Колко тъжно. Болката от спомена задуши емоцията и изтръгна болезнени сълзи от изстрадалия мъж. Не беше плакал с години, а сега сякаш… Сякаш нещо се пропука дълбоко в него. И се отприщи. Едри сълзи закапаха по брадясалите бузи. Сърцето му се сви при гледката на малката главичка, опряна в прозореца. Това дете беше различно. Не като другите. Той странеше, той се страхуваше да общува. И какво го чакаше насетне в живота? Само неправди, а бе толкова малко и крехко…

Г-н Петров дълго го наблюдава без да помръдне. Така му се искаше да се приближи, да го заговори, да го опознае. Толкова много приличаше на неговото дете. Андрейчо сега беше с майка си, на едно по-добро място. А той-сам. Да се мъчи на тази проклета и грешна земя.

Тогава отново се вгледа в момченцето….Да, това беше неговото спасение.
***

Едри снежинки се блъскаха из въздуха, сякаш танцуваха валс. Времето бе тихо. Наближаваше Коледа. Най-светлият празник за всички хора по света. Домът за сирачета получаваше всяка година финансова помощ и Дядо Коледа, който носеше играчки на всяко дете. Те вече не ядяха боб и леща, а каквото си поискат. Почувствали се обичани и щастливи, сирачетата вярваха, че на Коледа стават чудеса. Молеха се тяхното чудо скоро да се случи-да си намерят приемни семейства.

Малката къщичка на хълма блестеше с невероятна украса. Коледното дърво в градинката сияеше, а натрупалият сняг по него го правеше да изглежда вълшебно. Вътре, около коледната трапеза, стояха мъж на средна възраст и момченце-и двамата с коледни шапки и усмивки.

-„Весела Коледа,татко“.

-„Весела Коледа,момчето ми“-просълзено отговаряше бащата. “Ти си моето коледно чудо.“

-„Благодаря на Дядо Коледа, че ме срещна с теб, татко…“.