събота, 28 март 2009 г.
Има ли светлина в края на тунела?
Какво е светлината?-спасителен пояс в бурно море, нещо познато, свобода на въображението, мечтано бъдеще, красив сън на мечти и какво ли още не. А тунелът е преградата на мечтата да се осъществи, пречката да сбъднем себе си като личност или по-скоро сблъсъкът на реалността с фикционалното.
Какво е светлината за мен?-приятелска ръка, подадена в труден момент, усмивка на близък човек сред безбрежния океан на безчувственост, топла прегръдка с усещане за защитеност, когато си далеч и си сам...Това е светлината в края на тунела-приятелството-нещо нематериално, неповторимо и вечно.
Светлината окрилява човек. Още от незапомнени времена, светлината е била добрата сила,която надвива мрака, здрача, тъмната сила, непознанто. Светлината е знание, тя е добро, красиво, вечно. Когато погледна слънцето, се чувствам преизпълнена, защото то ми напомня за дома. Нима слънцето не грее еднакво навсякъде по земята? И на милиони километри от дома( макар София да не е толкова далеч), аз пак се чувствам вкъщи-слънцето, облаците, светлината-всичко е еднакво или поне донякъде...
Тъмнината е непознанатото, новото, различното, промяната...Всяка промяна е тежка, но след нея идва сноп светлина,който пробива студенината и идва място на щастието. Всеки има своя тъмно кътче, тунелче в душата, където скътва всичко тъжно и непроменящо се. Когато ни е трудно да се справим с действителността, потискаме емоцията дълбоко в себе си, продължавайки напред с отворени очи за малкото чудо, за светлината в края на тунела...
Моята история е проста и обикновена. Може би ще ви напомни много други,но тя е уникална,защото не просто е моята и не просто е истинска,а защото е дело на съдбата. Моята приказка свърши,когато напуснах родния дом-мястото,където бях израсла,където всичко ми беше познато, там,където обичах...Отивах да се уча не просто на знание, а на самостоятелност. Трудно е да си сам, без да познаваш никого. Всичко ти изглежда непознато и чуждо в големия град със студените вечно забързани хора. Неусетно тъмнина заля моят безбрежен хоризонт. До този момент никога не се бях сблъсквала с оцеляването под каквато и да е форма. Знаех, че ще ми е трудно. Затворих се в себе си, защото не виждах нищо познато в тунела на самота и тъмнина. Но точно тогава се случи чудото. И в моя тунел се появи искрицата живот, светлината-срещнах нея-моята сродна дуща. Няма да крия, че с нея си приличаме много и може би това е причината да станем толкова близки. Сиси, подобно на мен, беше много изплашена от настъпилата промяна. Всичко се случи много бързо-от здравей, здрасти, изведнъж станахме като сестри. Тя е човекът, без когото не бих могла да оцелея. Нейната подкрепа и опора, нейната сила, заразителният и смях, вечното и добро настроение много биха ми липсвали. Това са нещата,които правят живота ни пъстър, малките неща от ежедневието ни. Няма да крия, че тя е част от мен, най-специалният човек, когото срешнах тук, а именно лъчът светлина в тъмния тунел.
Какво е светлината за мен?-приятелска ръка, подадена в труден момент, усмивка на близък човек сред безбрежния океан на безчувственост, топла прегръдка с усещане за защитеност, когато си далеч и си сам...Това е светлината в края на тунела-приятелството-нещо нематериално, неповторимо и вечно.
Светлината окрилява човек. Още от незапомнени времена, светлината е била добрата сила,която надвива мрака, здрача, тъмната сила, непознанто. Светлината е знание, тя е добро, красиво, вечно. Когато погледна слънцето, се чувствам преизпълнена, защото то ми напомня за дома. Нима слънцето не грее еднакво навсякъде по земята? И на милиони километри от дома( макар София да не е толкова далеч), аз пак се чувствам вкъщи-слънцето, облаците, светлината-всичко е еднакво или поне донякъде...
Тъмнината е непознанатото, новото, различното, промяната...Всяка промяна е тежка, но след нея идва сноп светлина,който пробива студенината и идва място на щастието. Всеки има своя тъмно кътче, тунелче в душата, където скътва всичко тъжно и непроменящо се. Когато ни е трудно да се справим с действителността, потискаме емоцията дълбоко в себе си, продължавайки напред с отворени очи за малкото чудо, за светлината в края на тунела...
Моята история е проста и обикновена. Може би ще ви напомни много други,но тя е уникална,защото не просто е моята и не просто е истинска,а защото е дело на съдбата. Моята приказка свърши,когато напуснах родния дом-мястото,където бях израсла,където всичко ми беше познато, там,където обичах...Отивах да се уча не просто на знание, а на самостоятелност. Трудно е да си сам, без да познаваш никого. Всичко ти изглежда непознато и чуждо в големия град със студените вечно забързани хора. Неусетно тъмнина заля моят безбрежен хоризонт. До този момент никога не се бях сблъсквала с оцеляването под каквато и да е форма. Знаех, че ще ми е трудно. Затворих се в себе си, защото не виждах нищо познато в тунела на самота и тъмнина. Но точно тогава се случи чудото. И в моя тунел се появи искрицата живот, светлината-срещнах нея-моята сродна дуща. Няма да крия, че с нея си приличаме много и може би това е причината да станем толкова близки. Сиси, подобно на мен, беше много изплашена от настъпилата промяна. Всичко се случи много бързо-от здравей, здрасти, изведнъж станахме като сестри. Тя е човекът, без когото не бих могла да оцелея. Нейната подкрепа и опора, нейната сила, заразителният и смях, вечното и добро настроение много биха ми липсвали. Това са нещата,които правят живота ни пъстър, малките неща от ежедневието ни. Няма да крия, че тя е част от мен, най-специалният човек, когото срешнах тук, а именно лъчът светлина в тъмния тунел.
Абонамент за:
Публикации (Atom)