Душата на един извор

«Не се оглеждаш в кристалната вода,защото ще завиди на твойта красота.»

Имало едно време, в стари незапомнени времена, една местност, която била забравена от света и Бога.Там живеели не много души.Сред тях една била красавицата на селцето-Светлана.Най-личната и красива девойка, всички и се възхищавали, всички я обичали.Била единствено дете на родителите си и те я гледали като неродена мома.Много я пазили, защото още при раждането се явило предсказание,че щом навърши шестнадесетата си година, ще се случи нещастие с нея.

Светлана помагала на всички.Косата и блестяла на слънцето с онази неповторима жар,събрал в себе си житния клас,окъпан в простора.Усмивката и била по-красива дори и от звездите,а очите и-два сапфира, сякаш морската вода събира цялата си сила в нейния поглед.Цялото и излъчване било магическо.

Едва шестнадесетгодишна тя вече имала много обожатели.Родителите и не я давали на никого,защото все още помнели пророчеството и се страхували.Един ден Светлана останала сама вкъщи,но се наложило да иде да донесе вода на болната си баба.Кладенецът бил извън селцето и тя тръгнала сама.Тъкмо падал здрачът.Момичето било толкова весело,че често си пеело песни, за да не се чувства самотно…Гласът и бил толкова нежен и сякаш действал на цялата природа....Думите се отронвали нежно от устните и сякаш били възпроизведени от нея, а не заучени...

Либи са Стоян и Рада
година и половина,
и тий са сами думаха,
че никой, холам, не знае.
Слънцето прави работа,
а мехеца я разваля.
Мехец на Стоян думаше:
- Стоене, луда гидио!
Я либете са, лъжете,
яла не ще са земете,
че сте от близо роднина,
роднина две стриковчета.
А вий сякате, Стоене,
а че ва никой не знае?
То ви й знаяло, знаяло
и на гората листите,
и на полето тревата,
и на морето песъка
и на небето звездите.

Гората била мрачна и неприветлива.Тишаната в нея била злокобно приканваща и напомняла на гробище.Облаци задушавали иначе чистото небето, а във въздуха се усещала някаква тежест, нещо странно,нещо магическо, но зловещо.Светлана продължила пътя си без да се замисли-нищо не можело да я изплаши, нищо не можело да я спре да занесе вода на баба си, която толкова много обичала.

Иван се разхождал по тези места в търсене на една билка, с която му било предсказано, че ще се излекува.Иван боледувал от странна болест-животът му бил сив, нямал желание за нищо.Минавали месеци, а той бил все така без жилка, тръпка за живот..По всякакъв начин се опитвали да го лекуват, но не успели.Единственият лек бил самакитка, а тя растяла точно по пълнолуние.Търсейки в мрачината, той усетил нечие чуждо присъствие като полъх.Усетил нещо странно-тръпки преминали през тялото му.Бил завладян от непознатия глас, толкова магичен, толкова нереално вълшебен и божествен...Тогава се обърнал и я видял.В миг забравил за всичко.Цялото му съзнание било приковано в нея.

И луната изгряла....Целият простор светнал сякаш е изгряло слънцето.Била необикновена нощ, никога до сега луната не е греела така силно и тайнствено.В тази магическа част от деня, или по-скоро нощта, здрачината, те се влюбили един в друг.Без думи, без имена, без много светлина.Просто едино момче и едно момиче, а общото между тях е просто-нуждата да обичаш и да бъдеш обичан.

Минали дни, а може би и месеци и двамата не спирали да се виждат, именно там на тяхното място, при извора в горичката.Там той обещал да построи истински извор, от камък, здрав и вечен, на който да пише нейното име, за да се пази завинаги любовта им.

Светлана и Иван се сгодили.Много хора им завидяли, защото били красиви и обичани, добрина строяла от тях.Може би били белязани с божествения знак в сърцата си и затова останали неразбрани от всички.Тяхната любов била неразбрана, защото била толкова силна и истинска, божествена, и затова хората се плашели от нея.Някак си усещали, че тя ще отведе всичко към гибел.Били толкова съвършени-като двете част на една монета, като небето и земята, където се сливат-там в хоризонта.Светлана трябвало да се страхува от хората, които и завиждали и я гледали със страх в очите, очи, от които струяло само бездушие и неразбиране, очи, черни като нощта, готови да прокълнат и дори да убият. Но как да се страхува човек, който не знае какво е страх; човек, толкова чист и възвишен, за когото не съществуват омраза и зло...

Завистта човешка е най-големият недостатък, най-несъвършенното парче от нашата мозайка, наречена душа.Именно по това не приличаме на Създателя, макар да сме направени по негов образ и подобие.Това е то нашата човешка същност-способността да сме зли.И така хората и завидяли и я проклели да не намери покой и щастие, защото красотата води само към гибел.

Построил Иван извор в горичката, между два дъба.Помолил я да дойде с него на извора,да си потопи краката във водата и да се наслади на спомена и вечността му, да изживее отново момента на съвършено сливане с любовта-вечния живот..Потопила Светлана крака във водата и точно тогава вградила се сянката и в извора. Защото за да е здрав извора и за да е вечен,трябва да се пожертва най-свидното, най-обичаното... Изпълнило се пророчеството, вплетено с клетвите и завистта на народа, които вместо да приеме другия, го изтласква към периферията и го сочи с пръст като плашещо опасен за колектива. Не след дълго до скоро най-обожаваната девойка, цветето на общността, залиняла.Изминали четирдесет дни и дошъл нейния край.Иван не могъл да понесе загубата.Обвинявал себе си,смятайки че той е предизвикал смъртта и с градежа на извора.Не след дълго и той напуснал този свят като се хвърлил от близкия мост в бързотечащата студена речна вода.

Изминали години, но на мястото няма означения, че някога са съществували такива хора.Няма и следи за тяхната съдба.Дали това не е приказка, предание, легенда, мита? Или много повече прилича на историята на всеки един от нас, просто разказана по друг начин.

Може би духът на девойката, неспокоен и търсещ неосъществената си любов броди покрай извора с надеждата да го види отново, някъде там между двата свята-живота и смъртта.Тяхната игра никога няма да спре .Граници са толкова тънки, че дори самите ние не осъзнаваме кога ги прекрачваме.

Това не е история на една нещастна любов, това е история за изборите, които несъзнателно правим, за тези, които ръководят живота ни-те невинаги са приятни, а в общия случай са болезнени!

Любовта е сълза на лицето на вечността,но без нея има ли вечност?!

Там,където се раждат звездите...(2)

Звездите са безкрайно много.Те се групират в съзвездия като например Андромеда,Орион,Цефей,Пегас и др.Но къде се раждат всъщност?Никога не съм можела да си отговоря на този въпрос.Може би защото никога не съм гледала на звездите като на нещо материално,не и като физиците.А какво всъщност са те освен,разбира се,предмет на науката астрология?Звездите са нещо много красиво и невероятно.Не само холивудските,а и обикновените звезди.За мен звездата е символ на спасение и вечност.Точно както Витлеемската звезда,изгряла точно с появата на нашия спасител Исус.

Когато бях малка,често се мечтаех да съм небесна звезда,защото са така красиви и никога самотни,винаги са обградени от себеподобни.Всяка звезда е един миникосмос,един микросвят,в който всичко е възможно.Може би от звездите е произлязъл нашият свят,по-късно загубил своя блясък и способността да бъде красив?Може би в тях се крие истината за живота ни?

Холивуд е най-ярката звезда в нашия така прагматичен свят.Можем само да гадаем защо актьорите са наречени „звезди”.Може би,защото единствено там се сбъдват мечтите,или като пожелание за вечност.Ако за някои Холивуд е мястото,където се раждат звезди,то за мен е друго.

Там,където се раждат звездите,е място прекрасно и свободно,необременно от коварство и злоба,място красиво и чисто,където няма добро и зло сами по себе си,място,където всичко е възможно.Звездите се раждат тук на земята,в обикновен град,в обикновен квартал,в скромно домакинство,със скромни родители,за да може после да изгреят на небосвода като слънцето-най-ярката звезда от нашата галактика.Звезда е всеки човек,защото грее със собствената светлина,а именно с тази в сърцето.Всеки е добър и всеки е красив сам за себе си,защото е уникален.Подобно на звездите,които са еднакви на пръв поглед,но всяка е уникална сама за себе си.Когато повярваш във себе си,всичко става възможно и единствената спънка е собственото ти желание.

Приказна нощ! Небе, обсипано със звезди, играещи облаци по коприненото небе, напомнящи немирни деца, които не искат да си лягат. Морските вълни чувствително докосват пясъкът и го заглаждат, заличавайки всички следи от човешко присъствие. Малки пръски солена вода пречистват въздухът и му придават романтично тайнствен облик. Всичко е толкова вълшебно! Усещам лекият бриз, който развява косите ми, закачливо оформя къдриците ми и избистря умът. В този момент се замислих има ли нещо по-прекрасно от този миг на съвършенство,единение, хармония на природата. Красотата осмисля живота ни, особено ако знаем къде да я търсим.

Погледнах към звездите. Колко невероятна е тяхната подредба-изкуство. И всичко е дело на природата. До сега не бях обръщала внимание на този всеизвестен факт. А ето го и моето простично обяснение: звездите, това са душите на всички хора, които са напуснали този свят,всички безвъзвратно изчезнали същества, чийто спомен вечно ще пазим- непроменен от времето.

Усмихнах се. Знам, че един ден ще изгубя нещо, което обичам много силно, защото така е устроен животът. Знам обаче и къде ще го търся! Там,Хоризонтът,съвършената линия между морето и небето, мястото, където се целуват- там на копринения небосвод ще греят две очи, които ще ме пазят, ще ги помня и ще ги обичам...

Някои някога е казал,че приятелите са като звездите-не винаги говориш с тях,но знаеш,че винаги са там.Там,където свършва времето и започва вечността,именно в безкрайността.

Звездите се раждат в самите нас.От нас зависи дали ще заблестят редом с другите на небето или ще ги оставим скрити в себе си,дълбоко заровени в нас.

Там,където се раждат звезди...

Мамо, мамо, падаща звезда!Ела да я видиш! Много е красива…

Да не би Господ да плаче? Прилича ми на сълза!

-Не, миличко! Трябва да си пожелаеш нещо. Една мечта се ражда в този миг...

Хората казват, че когато нощем няма звезди на небето, следващият ден

ще е студен. Други вярват, че ако си пожелаеш нещо, когато видиш падаща звезда, то се сбъдва. Очевидно в съзнанието на човека звездата съществува в тясна връзка с желаното, красивото, топлото. Затова и раждането на звездата е най-важният процес във Вселената. Истината е обаче, че колкото и ярки да изглеждат тези на небето, най-красиви са звездите, които обитават човешката душа...

Ах, как искам да стана звездоброец! Да яхна чудния бриз на доброто и да разгледам топлите клади в човешките души. Някои мислят, че само мъгла вече витае сред човечеството, но аз не съм съгласна. Въпреки всички облаци топлината продължава да съществува, за да запази стремежа към красота жив.

Почти всяко дете расте с мечтата да стане звезда. Някои свързват това с блясъка на славата, властта и парите. Мисълта за охолен живот вълнува хорските души и често несправедливо отнема мястото на стремежа към развитие на духовните качества. Несъмнено е хубаво да си финансово стабилен, да можеш да си позволиш удобства и развлечения, но това не е всичко, което можеш да искаш от живота. Гъсеницата се превръща в пеперуда, а тази трансформация я прави по-красива, но това не е най-важното. Новото и изумителното в нея е, че може да лети. Да се докосне до висините, да погледне света отгоре. Така е и с хората. Те могат да еволюират, да развиват способностите и талантите си, но това не ги прави стойностни личности, ако им липсват изконните чисточовешки качества – толерантност, доброта, отзивчивост. Душата е свободна и красива, когато е чиста и обагрена с обич. Парите също „окриляват” човек, но за кратко. След известен период от време се оказват твърде слаби и нестабилни, за да те задържат нависоко.

В историята на световния шоубизнес има изобилие от примери за хора, които са богати и известни, те са „звезди”, но са нещастни. Някои от тях се самоубиват, приели свръхдоза, други умират самотни, защото са жертвали цялото си време в изграждане на кариера и са загърбили личния си живот. Трети заживяват живот, изпълнен с всекидневен маскарад, всяко тяхно действие е проследявано и гледано под лупа. Хората плащат висока цена за своята звездна слава. И на моменти се питам дали изобщо си струва цялата тази суета…Повечето от тях не се превръщат в легенди, а са забравени след смъртта си. Има и скромни хора, които живеят обикновен живот, но изпълнен с обич и радост. Да цениш малките неща, да се радваш на утрото, което Господ ти е дарил, е едно уникално умение, което е забравено от повече от нас. Вперили погледа си в проблемите си, ние забравяме за красотата на живота. Всеки миг е уникален и неповторим, а ние сме щастливци, ако можем да го споделим със скъп за нас човек. Най-ценни са нещата, които не се купуват с пари, най-ярки са звездите, които са родени от досега с доброто.

Най-ярката звезда, символ на обичта и раждането на Спасителя, е Витлеемската звезда. Нейната поява бележи един преломен момент в историята на човечеството-появява се на бял свят Иисус, който по-късно ще извърши чудеса и ще се жертва, за да изкупи греховете на хората. Витлеемската звезда и до днес свети в душите на милиони християни по целия свят, чиито вяра и обич са по-ярки от всички звезди на небето и по-ценни от всички съкровища по земята. Защото най-красивите звезди се раждат там-в сърцата на добрите хора.

-Мамо, мамо! Сбъдват ли се наистина желанията, свързани с падащи звезди?

-Сбъдват се, миличко. Преди много години и аз си пожелах нещо. И то стои точно до мен сега. Господ не плаче в момента, той ни се усмихва…

Нещо си...

Може би животът ни е постлан върху малки къстчета стъкло,които всеки момент,когато сме истински щастливи,препукват,да ни напомнят,че все пак живеем в свят,в които това не е вечно...