„Како, како, какво означава студен?-Не студен, а студент, Софи. Ами...трудно е да ти го обесня. Като пораснеш още малко, сама ще разбереш.” Така отговаря една „кака” на малката си сестричка,която не разбира защо всеки път се налага кака и да си заминава. Но тя е дочула отнякъде тази вълшебна дума и с нескрито любопитство,присъщо за най-малките, пита какво означава да си студент или именно да си студент в нестудентския град.
Да си струдент е трудно за дефиниране. Дори самата аз не знам как да го обесня. Може би е да си в чужд град, сам,без никого (поне в началото :) ), да се страхуваш от огромните размери на мегаполиса, който допреди месеци си благотворил, сякаш е нещо свещено. Да, но като се озовеш там, насред „нищото”, разбираш, че не всичко е такова, каквото си го искал или си си го представял. Хората са неприятни, постоянно те блъскат и се оплакват, улиците са тесни и прашни, навсякъде е пълно с нервни щофьори, разстоянията са големи, скъпо е и какво ли още не. Живота „там” върви на по-бързи обороти.Често си загубваш целия ден в пътуване, но това е най-малкото може би, защото си смачкан в единия ъгъл на иначе претъпкания 280 или 94. Важното е , че не си на вратата, където е възможно да не те видят и да те заклещят или да изпаднеш от автобуса. А ако пък се случи да припаднеш от задуха,хората грубо ще те побутнат настрани, защото им пречиш. Такъв е живота в големия град на малкия човек, пожелал да се откъсне от дома и всичко познато и скъпо, за да постигне себе си,да бъде някой, но.... Съществува едно огромно „но”, което често се случва да го разколебае и да го накара да се замисли: :”Какво правя тук? Защо го правя всичко това?Защо се мъча?Струва ли си всичко това?”и тогава отговаря съвестта му: „Струва си!Щом си стигнал до тук,не е случайно.Животът е борба и само най-добрите оцеляват.Няма нищо лесно на този свят.”И той пак отстъпва и закрачва из прашния път на студентския си живот в нестудентския град-мястото,където се прави всичко,но не и основното-да се учи.
Да си струдент е трудно за дефиниране. Дори самата аз не знам как да го обесня. Може би е да си в чужд град, сам,без никого (поне в началото :) ), да се страхуваш от огромните размери на мегаполиса, който допреди месеци си благотворил, сякаш е нещо свещено. Да, но като се озовеш там, насред „нищото”, разбираш, че не всичко е такова, каквото си го искал или си си го представял. Хората са неприятни, постоянно те блъскат и се оплакват, улиците са тесни и прашни, навсякъде е пълно с нервни щофьори, разстоянията са големи, скъпо е и какво ли още не. Живота „там” върви на по-бързи обороти.Често си загубваш целия ден в пътуване, но това е най-малкото може би, защото си смачкан в единия ъгъл на иначе претъпкания 280 или 94. Важното е , че не си на вратата, където е възможно да не те видят и да те заклещят или да изпаднеш от автобуса. А ако пък се случи да припаднеш от задуха,хората грубо ще те побутнат настрани, защото им пречиш. Такъв е живота в големия град на малкия човек, пожелал да се откъсне от дома и всичко познато и скъпо, за да постигне себе си,да бъде някой, но.... Съществува едно огромно „но”, което често се случва да го разколебае и да го накара да се замисли: :”Какво правя тук? Защо го правя всичко това?Защо се мъча?Струва ли си всичко това?”и тогава отговаря съвестта му: „Струва си!Щом си стигнал до тук,не е случайно.Животът е борба и само най-добрите оцеляват.Няма нищо лесно на този свят.”И той пак отстъпва и закрачва из прашния път на студентския си живот в нестудентския град-мястото,където се прави всичко,но не и основното-да се учи.
От сутрин до вечер се чуват благозвучни чалгии от всяка стая.Забавното идва,когато започне да се пее текста на някоя песен и да се танцува.Обикновено тогава псевдопевците не са много на себе си,защото си личи се объркват голяма част от думите.Често се случва да не се изхвърля боклука със седмици,да си стои пред вратата в коридора и когато замирише „неустоимо”,някоя чистачка се смилява и го изхвърля.Може би студентите вземат пример от столичната фирма ДИТЦ,която месеци наред не почистваше отпадъците в цялата столица.Навсякъде тъне в мизерия и боклуци.Това,разбира се,е добре дошло за нашите приятели помиярите или по-точно „лингиите”(както ги наричат тук),които обикалят блоковете в студентски град и ровят в контеинерите на цели глутници от по 12-20.Но това е нищо в сравнение с коня,който видях онази вечер,отивайки да пазарувам от супермаркета.Той си стоеше съвсем спокойно на улицата и си пасеше необеспокояван от никого.Хората минаваха и го задминаваха без да им направи най-малко впечетление.Е,това ако не е странно,не знам кое е.
Борейки се с нищетата и мизерията,останових,че не е чак толкова лошо в студентския град.Все пак предвид това,че живееш в стая два на два,навсякъде е шумотевица и мизерия,скъпотия и прахоляк,има си и предимства.Срещаш хора(разбира се ако имаш късмет),които са като теб и въпреки това никога не униват.Всички си помагат в общото си нещастие.,винаги усмихнати.Това е то живота-да се надсмиваш над нещастието си.Да си щастлив,когато се предполага,че си смачкан от мъка.
Множеството убийства в нестудентския град накараха полицията да си върши работата привидно по-добра.Вече навсякъде има охрана и всеки те гледа странно дори когато отиваш до магазина.Но необходимо ли е да се случват нещастия,за да си върши някои работата?Този въпрос си остава отворен може би поне за сега.
Идеята за преустройството на „ориндж каунтриту” или преведено на български „кварталът на богатите” някак си не се осъществи или поне не и за сега.Всичките преустройки,които щяха да се случат в най-скоро време дори не са започнати.Все още се строят жилищни блокове в близост до студентски общежития макар кризата да не ни е подминала все още.Интересно е какво ще се случи с казиното,на което така ревностно се заканваха всички.Може би нищо,може би всичко е просто празни приказки.Може би...
Пролетта настъпи и наоколо всичко стана по-примамливо и красиво-дърветата цъфнаха,раззелени се,навсякъде се носи приятен аромат на топлина.Слънцето гали със златистите си лъчи всекиго,без значение дали иска или не.Тази омайваща обстановка ме кара да забравя къде съм и да заобичам това иначе така неприятно място.Гледката от прозореца ми,която цяла зима ми разкриваща неземно красива Витоша,сега я представя като едно райско и прохладно кътче,подходящо за лятото.”Ей сега и аз отивам натам.Днес е събота-ден за почивка.Ще се възползвам от времето и ще ида да посетя Витоша-най-прекрасното и божествено място близо до Студентски град.
Чувам плясък на гълъб по прозореца ми.Това ми напомня да погледна навън и да видя...Какво да видя...Прекрасното небе,зареяно с облаци,синьо и прекрасно като морската шир.Как да не мечтая,макар и така далече от дома...Небето винаги е синьо.Дори когато си далеч от дома и от всичко познато и обичано,когато си сам,погледни нагоре и ще видиш синината на небесната шир.А,ако е облачно знай,че над облаците небето винаги е синьо!
Борейки се с нищетата и мизерията,останових,че не е чак толкова лошо в студентския град.Все пак предвид това,че живееш в стая два на два,навсякъде е шумотевица и мизерия,скъпотия и прахоляк,има си и предимства.Срещаш хора(разбира се ако имаш късмет),които са като теб и въпреки това никога не униват.Всички си помагат в общото си нещастие.,винаги усмихнати.Това е то живота-да се надсмиваш над нещастието си.Да си щастлив,когато се предполага,че си смачкан от мъка.
Множеството убийства в нестудентския град накараха полицията да си върши работата привидно по-добра.Вече навсякъде има охрана и всеки те гледа странно дори когато отиваш до магазина.Но необходимо ли е да се случват нещастия,за да си върши някои работата?Този въпрос си остава отворен може би поне за сега.
Идеята за преустройството на „ориндж каунтриту” или преведено на български „кварталът на богатите” някак си не се осъществи или поне не и за сега.Всичките преустройки,които щяха да се случат в най-скоро време дори не са започнати.Все още се строят жилищни блокове в близост до студентски общежития макар кризата да не ни е подминала все още.Интересно е какво ще се случи с казиното,на което така ревностно се заканваха всички.Може би нищо,може би всичко е просто празни приказки.Може би...
Пролетта настъпи и наоколо всичко стана по-примамливо и красиво-дърветата цъфнаха,раззелени се,навсякъде се носи приятен аромат на топлина.Слънцето гали със златистите си лъчи всекиго,без значение дали иска или не.Тази омайваща обстановка ме кара да забравя къде съм и да заобичам това иначе така неприятно място.Гледката от прозореца ми,която цяла зима ми разкриваща неземно красива Витоша,сега я представя като едно райско и прохладно кътче,подходящо за лятото.”Ей сега и аз отивам натам.Днес е събота-ден за почивка.Ще се възползвам от времето и ще ида да посетя Витоша-най-прекрасното и божествено място близо до Студентски град.
Чувам плясък на гълъб по прозореца ми.Това ми напомня да погледна навън и да видя...Какво да видя...Прекрасното небе,зареяно с облаци,синьо и прекрасно като морската шир.Как да не мечтая,макар и така далече от дома...Небето винаги е синьо.Дори когато си далеч от дома и от всичко познато и обичано,когато си сам,погледни нагоре и ще видиш синината на небесната шир.А,ако е облачно знай,че над облаците небето винаги е синьо!
