Изкуство против дрогата

Изкуството против дрогата

„Животът е черна дупка....“ мислеше си тя. “В него няма място за истински хора. Как съм попаднала тук?“

Алекс беше ученичка в средното училище. Характерът и не беше от най-поносимите. Имаше склонност често да изпада в депресии и агресията и беше присъща. В тази тинейджърска възраст всичко я дразнеше-новото училище, надутите фръцли от класа и, които се имаха за нещо повече от останалия свят, родители и, ученето и много други неща. С две думи-тя караше тежък пубертет. Семейството и спря да общува с нея, защото просто не говореха на един и същи език. Лошото беше, че именно в тази възраст децата се нуждаят от подкрепа и разбиране. Дългите вечерни скандали бяха отекнали в глава и. Беше и писнало да и се месят за всичко.

Нямаше особени дадености или таланти. Или поне не ги бе изследвала. Сякаш нищо не я интересуваше. Ходеше на училище, излизаше с приятелки, които ненавиждаше и често говореше зад гърба им. Все беше недоволна. В училище често имаше проблеми с преподавателите заради поведението си и начинът на обличане. Дрехите и бяха черни с щамповани черепи. Към нейното облекло трябва да се отбележи също така обецата на езика и на веждата, които и придаваха бунтарски вид. Тя си спомни с усмивка моментът,в който се прибра вкъщи с тях. Баща и изсумтя презрително, а майка и-е какво да се очаква от нея-разплака се. Това я беше зарадвало. Още една победа над света.

Всичко, което правеше, беше за да ядоса или подразни родители си. А и не само тях-сякаш беше се изправила срещу целия свят с желание да му противостои.

Толкова много енергия притежаваше, че не можеше да се концентрира. И всичко започна тогавa.

-Искаш ли още една?

-Не, мерси. И така съм си добре.

-Ние ще врътнем още една. Ти к‘во, цепиш се?

-Затваряй си устата. Не ми трябва повече. Ще си ходя,не искам наште да ме надушат…О‘К?

-Аре,до утре.

-Чао.

Алекс прибра всички си принадлежности в дълбоката чанта. Неусетно напипа нещо квадратно. Спомни си. Тетрадката, в която пишеше, когато се чувстваше самотна. Нейната лична терапия. Мястото, където никога не се чувстваше сама, нямаше нужда от никого. Самодостатъчна беше, щастието я обземаше подобно на наркотична зависимост, когато изпълваше белите листи с неравния си почерк.

Искаше ли да пише сега? По-скоро не, беше замаяна, по-добре да си ходи. И така тръгна по влажните градски улици, размишлявайки за живота си. Не обичаше да пуши марихуана, но хората, с които се събираше правеха само това. Искаше да им се докаже, да бъде част от тях. Никой друг не я приемаше такава, каквато е. А на тях сякаш не им пукаше.

Започна да съчинява наум. Това единствено и доставяше удоволствие. За какво да пише? За себе си, за живота си. Винаги намираше теми за писане. Прибра се щастлива за първи път. Седна на леглото си, загледана в тавана. Заслуша се. Не се чуваше нищо. Явно семейството и на втория етаж спеше. Не искаше да я притесняват и когато се увери, че никой няма да нахлуе в стаята и, извади прилежно прибрания тефтер от дъното на чантата си. Отвори го нежно, сякаш галеше малко дете. Потърси химикала си. Не обичаше да пише на компютър. Писането на ръка беше по-лично, съкровено. Истинско. А и така нямаше опасност да се изгуби, освен ако някой не реши да го изгаря.

Затвори очи и почувства как през нея преминава  онази вълна на адреналин, която те кара да мислиш,че можеш всичко. Тя не се дължеше на употреба на никакви наркотици. Или  може би на един-творческо вдъхновение. Щом вълната я заля, тя се отлепи от реалността и отиде в другия свят на мечти, където обитаваше душата и. И започна да пише дума след дума, ред след ред, все едно го беше правила винаги. Така спасяваше себе си, душата си.

Минаваха часове, а тя не можеше да се отлепи от страниците. Пръстите и се схванаха, заболяха я, но се чувстваше доволна и изпълнена с надежда, когато приключи. Тогава затвори очи и за първи път от много време спа добре, без да сънува кошмари. И така на следващия ден всичко се повтори.

Вече почти не излизаше. Чувстваше се свободна и щастлива, когато пише. Животът и предостави тази възможност-да преоткрие нов, магичен свят на надежди и възможности,на красота и бъдеще. Вече имаше цел, имаше мечта-да не спира да пише. Постепенно спря да излиза с групичката марихуанаджии и получи своето уединение. Вече обаче не се стремеше да се хареса на някого. Харесваше се такава, каквато е-различна, мислеща и творяща.

-Алекс, Би ли дошла за малко с мен в учителката стая! Искам да поговорим насаме.

-Да, госпожо.-В главата и се завъртя водовъртеж от въпроси. Защо госпожица Иванова я викаше? Нещо лошо ли беше направила? За последното домашно на свободна тема ли се касаеше?

Вратата се затвори. Учителката огледа помещението. Беше празно по това време на деня. Голямото междучасие изгонваше навън всички учители. Слънчевите лъчи напираха през цепнатините, оставени от огромните тежки пердета, обрамчили старите прозорци.

-Много съм трогната от твоя разказ. Мисля,че трябва да участваш в един конкурс.

-Аз…Не мисля така…

-Твое право е да откажеш, но според мен имаш талант и трябва да го развиваш.

-Не пиша, за да се харесам.

-Знам това. Виждам го, не исках да те обидя. Просто има големи възможности за деца като теб, които имат дарба. Ако се интересуваш, мога да ти покажа.

-Ще си помисля и ще Ви отговоря утре.

-Добре.

-Довиждане госпожице Иванова.

-Довиждане Алекс. Хубав ден.

Думите още отекваха в главата и. Предложението си беше сериозно, но Алекс някак не вярваше, че може. А не искаше да участва, ако не спечели. „Какъв е смисълът да се излагам?‘‘ не спираше да си задава въпроса. Цяла нощ не успя да заспи и на сутринта се предаде-занесе ръкописа с ръчно написано съгласие за участие. Госпожица Иванова беше видимо доволна от положителния отговор. Оставаше само да се чака.

Месецът бе юли. Прекрасно време за ваканция, както и за море, различни почивки. Алекс още не можеше да повярва,че е тук. Всяка сутрин се щипеше,  когато се събуждаше от нежните лъчи на слънцето. Този летен лагер се оказа нейна сбъдната мечта. Запозна се с хора, които имаха сходни интереси на нейните, разви и дообогати писането си. Единственото, което я натъжаваше, беше че си отива. Не искаше да свършва.

За две седмици научи толкова много и някак се промени. Беше горда от себе си.  Стана някак си по-отговорна, различна, зряла.

-Гордея се с тебе, детето ми-каза и един ден майка и и се просълзи-Намери своя път.Прощавам ти…

От тук нататък всичко се промени.