Щипка за пране

Щипка. За пране. Червена. Наведох се да я взема. Подържах я в ръце и си спомних. Детските игри, дългите разходки, старият квартал с малките си улички, магазинчето за банички и боза, пред което винаги стоеше едно рошаво куче. Спомних си моето детство. Прекрасно, изпълнено с игри, живот,безкрайна любов и мечти. Спомних си баба, с която събирахме щипки, паднали през балконите. Спомних си топлия й поглед и усмивката, с която ме гледаше винаги, дори когато сгрешах. Нещо в гърлото ми се сви.                                                      Стиснах щипката в длан и отминах. Още един спомен за отминалите дни. Животът се измерва с моментите, накарали те да трепнеш, било то и за миг. Запазих щипката и погледнах небето. Знаех, че тя ми се усмихва оттам.

Книги

Някои истории остават с нас завинаги.Когато бях изгубен, открих себе си чрез книгите. Защото четенето е магически процес, в който преоткриваш всичко.

Утеха

Животът е необяснимо явление, което ни се случва по веднъж. Именно заради това би следвало да го живеем щастливо. Но как да стане това, когато сме заобиколени от бездушието и разпростриращото се все повече и повече безразличие на околния свят. Историята е проста и вероятно на много от вас ще се стори като от американски филм. Но е истинска, поне доколкото ми е известно.
Момиче от България. Отива в Америка. Да работи. Среща момче. Влюбват се. Сгодяват се. Да, ама щастливият край не предстои. А мъките. Защо? Защото не и е позволено да остане при него в Америка. Чакат и чакат документи, а нищо не се променя. И така до безкрая. Питам се-кой е виновен за това? Двамата млади влюбени, които искат да продължат живота си заедно, държавата, която е толкова консервативна, че не допуска чужд елемент в системата си, или самата съдба, която ту я има, ту я няма.
Тъжно е да гледаш този, когото обичаш само през компютъра, да чуваш гласа му от хиляди километри разстояние, да чакаш, докато се събуди (защото има часова разлика), да чакаш и да не знаеш какво да чакаш.... Понякога просто животът е жесток, а понякога просто имаме нужда от подкрепа и вяра. Затова нека да се радваме на това, което имаме, колкото и малко да ни се струва, да се моли за другите, които имат нужда и да ги подкрепяме, както можем.
Останалото е-надежда.

Малките удоволствия в живота

За малките удоволствия в живота няма цена. Те са безценни, защото създават спомени...

Най-хубавото винаги предстои!

Най-хубавото предстои!

За бягството

На всеки от нас често се случва да иска да избяга от нещо - спомени, места, хора, с които е бил близък, дори от ежедневието ни се иска да избягаме от време на време, че и все по-често, защото безмилостно ни засмуква в своето безвремие. 

Но какво се случва, когато избягаме? Физически ли бягаме, или само емоционално и до кога можем да се справяме така с проблемите си? 

Някои хора решават да сменят местожителството, считайки, че на ново място проблемите ще ги заобиколят. Други използват изкуството като утеха за несгодите. Доколко това е реално решение, или е по-скоро самозалъгване на нас самите? Самозалъгването е по-опасно. Но нека се върнем към началото: как се поражда нуждата от бягство? Много е просто - липса на споделеност и усещането, че не сме господари на времето и живота си. Ако знаехме какво точно искаме от живота, би било много лесно. А и безинтересно според мен. Така, че всичко това е част от играта, от умението за справяне, както е било в миналото с мотото "по-силният оцелява", а след това "по-адапптивният оцелява". И днес е така. Ако успееш да се нагаждаш към промените, към липсите, разочарованията, ако успяваш гордо да крачим напред с високо вдигната глава, значи си успял сам за себе си. А именно тези малки успехи в живота са истински важни. 

Не бягството е решение, а справянето с проблема, озоваването очи в очи със ситуацията. Всеки от нас има възможността да се изправи пред страховете си, за да живее един по-добър живот, по-щастливо. Нека го направим, ще си струва!

Животът е споделено приключение