Може би

Вълните се разбиват в пустия бряг. Бурно преливат и пак се отдръпват. Шумът от този природен кръговрат в до болка познат на всеки, ходил поне веднъж. Гъсти облаци закриват луната, силен е вятърът ,брулещ клоните на зелените дръвчета....Навсякъде цари господарката Пустош....
Единствено Тя беше Там... на брега...каменистият плаж-толкова обичан някога и превърнат в камънаци сега, гробища... Някога Тук идваше Денят, когато Слънцето нежно докосваше пясъка; с лъчите си галеше гладката синя повърхност на морето, а с усмивка даряваше всяко живо същество. Това слънце обаче плени Него...
Обречена завинаги на мрак и тъга, Тя все стоеше там, наблюдавайки онази точка, в която го съзря за последен път. От мига, в който Го изгуби от поглед, тъмнината заля душата й, а мракът сложи безкрайният си отпечатък върху нейната личност. Нахлул дълбоко в сърцето й, покоси всичко и не остави и бегла следа от присъствие на топли чувства.
Нейното желание бе да бъде Вечтно негова. И така и стана!
След като го загуби,писък раздра гърлото й. Цялата и природа ридаеше,разкъсваше се, бавно чезнеше...безвъзвратно изгубена... Последствието от това откритие беше един скок... В следвашия момент под краката и се оказа пясъчливото дъно, което я пороби за вечни времена...Там Тя намери смъртта си. Там Тя загуби живота си. НО какъв би бил този живот без Него? – безследно изчезналият лъч светлина, изгубен в простора на вечността; сребристо синята нишка на човешкият жовот,толкова тънка, че с едно движение се къса и същесвременно толкова здрава,способна да издържи една човешка съдба...Може би сега Тя е щастлива? Може би Го е открила, докато е дирил златният лъч на слънцето, за да й го дари! Може би сега ТЕ са едно цяло, една малка вселена, част от Слънцето или дори самото Слънце, слънчев лъч, морска пяна или просто една звезда, образувана от две чисти човешки души...Може би...

Звездните очи

Приказна нощ! Небе, обсипано със звезди, играещи облаци по коприненото небе, напомнящи немирни деца, които не искат да си лягат. Морските вълни чувствително докосват пясъкът и го заглаждат, заличавайки всички следи от човешко присъствие. Малки пръски солена вода пречистват въздухът и му придават романтично тайнствен облик. Всичко е толкова вълшебно! Усещам лекият бриз, който развява косите ми, закачливо оформя къдриците ми и избистря умът. В този момент се замислих има ли нещо по-прекрасно от този миг на съвършенство,единение, хармония на природата. Красотата осмисля живота ни, особено ако знаем къде да я търсим.
Погледнах към звездите. Колко невероятна е тяхната подредба-изкуство. И всичко е дело на природата. До сега не бях обръщала внимание на този всеизвестен факт. А ето го и моето простично обяснение: звездите, това са душите на всички хора, които са напуснали този свят,всички безвъзвратно изчезнали същества, чийто спомен вечно ще пазим- непроменен от времето.Усмихнах се. Знам, че един ден ще изгубя нещо, което обичам много силно, защото така е устроен животът. Знам обаче и къде ще го търся! Там, Хоризонтът,съвършената линия между морето и небето, мястото, където се целуват- там на копринения небосвод ще греят две очи, които ще ме пазят, ще ги помня и ще ги обичам...

Бодлите на таралежите

Свит спокойно под завивките на листата или в основата на някой храст таралежът изглежда безобидна купчинка. Ако посегнеш обаче към него, ще се убодеш-задействал е инстинктът за самосъхранение и безобидната топчица се е превърнала в нов вид игленик, при който иглите са забити с острието навън. Като ученичка от трети клас, в час по трудово обучение направих за баба игленик-нормален и й го подарих - наистина го бях изработила като истински таралеж. Само дето бях забила иглите с острието навътре, така че игленикът изглеждаше като таралеж, но не беше.
Днес, размишлявайки над цялата ситуация, си задавам въпроса необходимо ли е винаги да бъдеш таралеж и ако да-защо. Полезно ли е да си показваш бодлите или напротив - така си вредиш повече? А какво всъщност е да си таралеж?
Аз? Таралеж?
Аз съм нереализиралият се таралеж. Причината е може би в родителите ми, които са ръководили живота ми първите седеми години, когато се формира характерът. Те казваха -„Това може. Онова - не!”. А аз все питах: „Защо???. И всеки път ми се отговаряше по еднакъв начин - „защото така!Като порастнеш ще разбереш!”. И аз разбрах: „това”са разрешените неща, близките цели - най-често на родителите, а не на детето; а „онова” са забранените неща, мойте несподелени желания. След като попорастнах установих, че диктатът на обществото е всъщност еквивалентен на родителския. „Това” е което трябва да правиш, за да успееш, независимо дали ти харесва или не, да се харесаш на някого. А „онова” е което искаш, но не е осъществимо поради нечии интереси.
Иглите в моя подарък за баба, забити с острието навътре, бяха „сгрешена” таралежова кожа – пък и все пак бях подбрала игли с големи уши, да може баба да бродира любимите си възглавници върху канава или етамин. Сменяйки „кожата” на моя таралеж, без да искам, наруших някои биологични правила.
Генетично заложената ни окосменост е доста непредпочитана последно време. Затова доста хора я отстраняват по различни начини. Когато обаче косъмчетата растат навътре, а не навън, се получават възпаления. Една трета от хората, които ползват епилатори, много добре знаят този факт. Натискът е вид епилация - видим ефект с вътрешни случвания. Манипулацията, която косвено или не упражнява обществото, е вид натиск. Това е може би болест на Егото, а как да бъдеш Свръхаз, ако преборваш Егото си под чужд диктат ,а не по своя вътрешна необходимост?
Подражанието не е вътрешна необходимост, а по-скоро белег на безхарактерност. Липсата на собствено мнение е крайно негативно явление, породено от вътрешни противоречия или може би от потребността за обслужване на чужди интереси. На хората им е заложено да са различни, да мислят, да разбират, да усещат по своему. Ето оттук започва натаралежването. Някои са агресивни и показват бодли при всеки удобен случай, без значение дали е необходимо. Други пък са потиснатите, чийто бодли растат навътре.
Изборът дали да бъдеш таралеж в едно натаралежено общество е доста труден. Все пак човек сам кове съдбата си. Аз смятам, че във всеки един се крие нереализирания таралеж. Въпрос на време е да го открием и може би най-важният въпрос, на който да си отговорим- ще крием ли бодлите си или не.
...И все пак Аз ще покажа бодлите си!

Случвало ли ви се е....

Случвало ли ви се е някога една кротка носталгия да ви обхване още с първото отваряне на очите сутрин след сън или следобяд?Тиха или по-скоро притихнала, леко посивяла и не депресираща сивота, кротко пулсираща болка някъде дълбоко в душата по нещо или някого, когото го няма наблизо.Това кратко и моментно явление може да потъпи съзнанието в незнайни дебри на тегота и меланхолия.
Случвало ли ви се е да желаете нещо толкова силно,а с всеки следващ опит,протягайки ръце, то да се превръща в дим, а след това в шепа прах?Случвало ли ви се е да обичате някога някого толкова силно,че при самата мисъл да ви боли?Случвало ли ви се е да пожелаете чуждото щастие преди вашето?А случвало ли ви се е да копнеете по нещо или някого,когото никога няма да имате,да искате да чуете нещо,което никога няма да се случи,да искате да имате очи за малките чудеса като децата,но не...Така е, човешкият живот е жестока поредица от събития,които уж самите ние подбираме,а всъщност те ни подбират.Всички ние сме актьори на една малка сцена...Още не сме разбрали кой обаче дърпа конците отгоре-Бог,Съдба или много по-висша сила от тези....
Но има лъч светлина сред всичките тия облаци по безбрежно синьото небе, наречено живот.Тази светлина е любовта.Тя всъщност има много измерения,всеки и дава различни имена,но е все едно и също.Любовта към семейството,обичта или привързаността към някакво животно или човешко същество,усмивката сутрин,която се появява без особена цел,когато човек е доволен и щастлив-всичко това е любов към живота,света и към самите нас.Звучи невероятно,но именно тази чиста силна положителна енергия ще спаси света!Как ли?Като спаси нашите души най-напред,а именно когато се избавим от егоизма,който е вкоренен в нашата човешка същност.
Случвало ли ви се е някога да се влюбите, да изпитате сладката болка по желанието,страстта във вените да си точно с определен човек;този,който те е обсебил,този,който не може да излезе от главата ти,постоянно е пред очите ти;ръцете ти вечно протегнати са за него,а по кожата още се усеща аромата от близкия допир с чуждата,но всъщност толкова желана и близка кожа...Загубата на разсъдъка,сладката ревност,допира на устните,сливането на телата,неугасващият момент на вечността-това е оргазмът на душата.Това е ....Любовта!