Отношения...

Кое е по-тъжното- да си сам, останал без приятели, по своя вина, или да се откажеш от тях,защото знаеш,че няма смисъл да се бориш. Животът е странен, хората се променят, всичко е тъй нестабилно и не истинско. Как можем да сме сигурни, че това,което имаме днес, ще издържи и утре? Трябва ли да се отказваме от всичко в името на връзката ни с някого? Гарантира ли тя нещо трайно и истинско, ако си се отказал от себе си? Друг човек ли сме,когато сме във връзка или по-скоро трябва да обичаш винаги първо само и единствено себе си? Сами ли избираме към кое от тези да се насочим,или всичко идва само с времето си?

Не можех да спра да се чудя за себе си? Може би само аз разсъждавах така. Може би като си във връзка с някого той става център на света и ти не съществуваш вече сам за себе си. А дали с всеки се случва така? Или просто някои хора сами продават свободата си в името на т.нар. любов.... Редно ли е да жертваме себе си в името на нещо,което може би дори не съществува за нас в този момент? И този въпрос остана без отговор...

то времето е в нас а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме...

Още откакто свят светува хората се борят с времето. Опитваме се да го разберем, да го уловим,но все ни се изплъзва. Заинтригувах се от цитата на един велик българин, отдала живота си на святото дело да освободи страната ни от вековното робство, а именно Васил Левски. Изуми ме фактът, че е разбрал изключително добре идеите за времето още тогава. Ние модерните хора днес дори не си даваме сметка за повечето неща, които се случват, докато просто си съществуваме. Левски е казал в едно свое писмо до Панайот Хитов от 10 май 1871 г. по повод освободителното движение срещу османското владичество следните неща:
„Ако е за Българско, то времето е в нас а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания. Пък да ни уплашат, не им вадим очите. Щом дадем, ухо ще им направим едно метане, ще им заплачим още веднаж и ще свършим за всякога. И ако подпишат, ще подпишем и ние, но чак тогава, когато се видим, че можем да остоим срещу злото им, което, ако би ни направили. А една година щяло да бъде по-късно — не се знае, па нека и да бъде, да не отиваме още кой знае колко назад . . . трябва по-напред да се наредим работите извътре, че подир да им се молим за по-голямото. И така е.”
Интересно е следното времето е в нас и ние сме във времето;то нас обръща и ние него обръщаме. Ясно е как е тълкувано в далечната 1871, но днес. Как си го обясняваме? Как ни обръща времето и как по-точно ние му влияем? Трудно ми беше да си го представя и още по-трудно да го осмисля. И все пак имаше доста истината в това. Може би ние обръщаме времето със своето взаимодействие, със своите избори и желания и най-вече с вярата си. Може би това е имал предвид Апостола. Все пак е бил и духовно лице,макар и с нисък ранг. А може би тайната се крие някъде другаде, дълбоко заровена и магически скрита. Времето е една магическа величина- тече бавно, когато искаме да побърза, и бърза, точно когато му се наслаждаваме най-много. Предполагам,че е част от божествения замисъл. Може би точно така  ще се научим да го ценим повече и да го запълваме с приятни моменти, насищани с присъствие на близки хора. Ценейки времето всъщност ние ставаме негов господар повече или по-малко. И ако това е начинът да опитомиш времето, значи съм постигнала успех. 
И накрая остава връзката между времето и хората. Тази митична и извънвремева обвързаност между двете неща. Общото между тях е споменът-той лежи във вечността.