Вървях сред тълпата от хора.Бях сама,потънала в мисли,за да
се справя с действителността,която ме заобикаляше грубо и неприятно.Нужно ли
беше всичко това. Защо го правех.?Нормално ли беше да се унижавам?И най-вече
заради кого го правех,заради себе си,заради настъпеното си его или просто
защото исках да си докажа,че мога да прощавам…Отговорът не беше ясен,както
обикновено и реших да го разкарам от главата си.Заобикаляха ме стотици
хора,излезли навън в този слънчев и приятен летен ден,с деца, с колички.Почувствах
се още по-сама отпреди.Поисках да звънна на някого.Грабнах телефона от чантата
си и набрах номер едно в моята адресна книга-най-добрата
приятелка. Сигнал,свободно.Сигнал,свободно.“Абонатът не може да бъде избран.Моля
,опитайте по-късно.“ Добре,реших да звънна на някого
другиго.Сигнал.Свободно.Сигнал.Свободно. Отново.Звънях и звънях,на когото и да
звъннех,все свободно.Никои не искаше да бъде обезпокояван в безмерното си
щастие.Тогава разбрах.Трябваше да се науча да живея сама със себе си първо,а
после да пропускам други хора около себе си.Не се сърдех.Просто разбрах.Трябва
да се науча да уважавам свободата си,макар понякога тя да ми изглежда като
самота.Не всеки сам човек е самотен,а само този,който го избере.
Имах много приятели,но никои нямаше време за мен.Или просто
не искаше да говори с мен.Това е нормално,помислих си. Заобиколена от щастлива
семейства,с деца,разхождайки се безгрижно под палещото слънце,разбрах.Човек
намира сродната си душа и иска,не иска,затваря врати към останалия
свят.Болезнено,но факт.Затова се събираме по двойки,организираме семейства и
фамилии.Това е,което остава накрая.Всичко друго е временно.Дори
приятелството.Всеки си тръгва по пътя.И накрая оставаш сам.И ако си
късметлия,ще бъдеш просто сам,а не самотен.Защото ще имаш свободата си и купища
спомени.
