Винаги съм се чудела до колко е уместно да чакаш правилния. Принцът на бял кон дали изобщо съществува или аз съм била твърде лоша и не е дошъл при мен,както дядо Коледа в 5-ти клас? Може би по-скоро не. Може би съм го пропуснала сред тълпите от мъже,които винаги са кръжели около мен,но аз така и не пожелах. Защо ли? Много просто. Защото винаги гледах за този, дето не съществува. Трябва ли да чакаме цял живот за някой, който дори не знаем дали съществува? Убедени ли сме, че той може би е някъде там, загубил картата и ключът за сърцето ни? И доколко това е достатъчно за нас самите, за да продължим да чакаме?
Може би съществува и по-лоша ситуация. Когато например принцът се окаже кон в лошия смисъл на думата и се налага да бъде опитомяван,че дори и да бъде подложен на пластична операция. Тогава какво правим? Търсим нов,а дали изобщо съществува?
Макар в нашия свят да няма съвършенство,все пак нужно ли е да сме роби на предразсъдък и да чакаме някого. Не можем ли да се справим с този,който сме открили и да свикнем да живеем с него. Може ли той да стане нашият идеален,вечен и постоянен?В природата всичко е възможно,затова вярвам,че и в живота е така.Така че,go on dreamer,утре ще променяш света,стига да пожелаеш.
