Да живееш в България в 21 век. Годината е 2013. Месецът е ноември. На пръв поглед не се случва нищо особено. Протестите продължават. Хората са недоволни, а правителството не се отказва от кокала. Хората стачкуват, а политиците си седят и негодуват. Както би казал дядо Вазов гласът народен е глас в пустиня. Колко тъжно наистина. Но докато в столицата се случват такива ужаси, побойща и какви ли не кошмари, в покрайнините, по границата нови и нови бежанци идват. Всеки ден прииждат безкрайна върволица от чужденци, които търсят обежище в милата ни, бедна родина. Нямат избор, избягали от кървавия терор в Сирия. Идвайки тук са подложени на още повече изпитания и жестокости. Понякога си мисли в нас ли е проблема или просто държавата ни изкриви до краен предел. Защо загубихме човечността и виждаме в другите само и единствено ксенофобското. Защо виждаме само болест, страх, престъпления и мъка? От кога спряхме да бъдем хора. Всеки е човек преди всичко, а след това българин. Колкото и да обичам България, не мога да се примиря със ставащото. Не разбирам защо толкова много намразихме различните и започнахме да ги обвиняваме за всичко. Ако се поставим на тяхно място за секунда дори, ситуацията ще е друга. Ако тези мъчения и изтезания бяха нашето ежедневие, тогава би било друго. Животът е суров, но това не означава, че трябва да се превръщаме в чудовища.
Страхувам се за семейството си и баща си, че може да бъде изпратен на границата, защото полицията недостига. Не ме е страх, че ще се разболее или ще бъде наранен. Страхувам се, че ще ни завладее безкрайното безразличие и робската агресия, с която се борим още от Ботево време. Страхувам се, че сме станали толкова малки хора и не виждаме по-далече от носа си, обгърнати от собствените си грижи.
Затварям очи и си поемам дъх. Сещам се за Филипините и горките хора там. Сигурна съм, че се борят с всички сили и не са загубили вяра и дух. Имат надежда. В доброто. В утрешния ден. Борят се слънцето отново да изгрее и за тях. След жестокото разрушение знаят, че пак ще има светлина на края на тунела. Нека вземем пример от тях. Мнозина биха казали какво ни засяга нас това. Именно от този отговор трябва да бягаме далеч. Защото тогава отговаряме така на световните трагедии, затваряме сърцето си за доброто. Нека бъдем по-добри хора, а след това българи.
