Една горчива истина

Има въпроси, чиито отговори крием дълбоко в себе си, знаейки, че няма да ни харесат. Или просто се страхуваме от истината. Затова тъй често я украсяваме и пренебрегваме, избягвайки я с поглед към хоризонта.
Да,животът не е приказка, нито анимационен филм. Не е и любовна история за двама, които въпреки трудностите накрая заживели дълго и щастливо.Животът просто е една горчива истина, зла шега. И идва онзи момент, когато разбираш, че си сам. Можеш да разчиташ само и единствено на себе си. Колкото и да си се раздавал за другите, колкото и да си обичал и помагал, накрая винаги си сам. И победителят е сам, но нека не забравяме, че и мъртвеца е сам.
И болката никога не си отива. И празнините остават. Просто се научаваме да живее с изгубеното ден след ден и така до края.
Не зная кое е по-страшното- да не си обичал никога или да си недоизживял истинската любов докрай. В единия случай няма как да знаеш какво си пропуснал, докато във втория знаеш, че животът ти е белязан от тук насетне. Изпитал си огъня, но не си се изгорял,просто е останала следа.Белег, който ще ти напомня за вечното.Следват празнината и опустошението по изгубеното. Винаги се надяваш, че може пак да ти се случи. Все пак няма възраст за любовта. Но дълбоко в себе си знаеш, че никога повече няма да изпиташ полета на пеперудите в стомаха.

Щрих

Спомен.Копнеж.Мисъл.Тръпка, внезапно и краткотрайно пробегнала по тялото. Топлина. Усмивка, прикрита в ъгълчетата на устните на влюбено момиче. Сърце, тупкащо и горящо, прогарящо белези върху кожата. Белези. Върху кожата като малки рани. Невидими следи. Безбрежни страдания. Нещастия и неуспехи. Незапълнени празноти. Огорчения и безкрайности. И всичко това има едно единствено име-Любов. Тя движи света, придава му смисъл, запълва го, осмисля го, подрежда го. Изгаря и разрушава, променя и подменя. И все пак всеки се стреми към нея по някакъв свои си начин. Към огъня, който изгаря и изпепелява. Към болката и копнежа по невъзможното да стане вечно. И така цял живот. Завинаги. Търсим я едностранно, а тя ни се представя и в най-малките неща от ежедневието, които ни заобикалят-отношението на близките и приятелите ни, желанието да ощастливим някого, усмивката на продавача в кварталния магазин и много други. Но в края на вечерта само едно нещо има значение за нас-нужни ли сме някому! Това е, което осмисля съществуването ни-липси и нужди. За да има едното, трябва и другото, както и за да има любов, човек трябва дълго да е страдал преди това.
И все пак тя си остава един щрих, една дъхава и лека усмивка, нежната ръка на мама, която ни маха за довиждане, усмивката на баба, която винаги ще помним, дори когато нея вече я няма. Този незавършен щрих е смисълът на цялото човешко съществуване. Той е ключът към вечното и съвършеното.

Постижения и цели

Винаги съм се чудела кое е по-лошо: да имаш готов план за живота и да не успееш да го осъществиш, защото някъде там, по трасето,нещата някак си се променят. Или да направиш всичко точно както си искал,но накрая да не почувстваш чаканото удовлетворение. Нужно ли е да задоволяваме всичките си цели и мечти, за да вървим напред или напротив. По-добре да не ги постигаме докрай,защото веднъж вече постигнати,спират да имат значение за свободната душа,която се нуждае от емоции всеки ден, за да си доказва,че живее истински.
Не можех да спра да мисля:пропиляно ли беше времето ми в пътуване и обиколки на света с цел опознаването му, докато някои хора усядат и строят дом? Дали пък не съм от онзи тип хора, които просто никога не усядат, не намират своето място под слънцето, просто защото не принадлежат на едно място, както и на един човек...