Животът е твърде странен,за да му придаваме особено голямо значение. Но важното в него са спомените,които остават след нас.Хората,които сме обичали,тези,които сме ощастливили,онези,за които сме били всичко.Какво е споменът? Съдържа частица от нас,жива материя от собствената ни душа. Споменът е онази съкровена човешка част,която се запазва непокътната дори когато хората вече са се променили. Затова е толкова важен за нас и така ревниво го пазим за черни дни.
Още ми миришеше на преди. Затворих очи и поех въздухът с пълни гърди. Идишах. Пушекът и миризмата ме изпълниха.Беше магическо.Сякаш се върнах години назад в детството си именно на това място. Само дето хората,които обичах,все още бяха край мен.Сега ги нямаше.Бяха в друго измерение,вероятно смирени и спокойни,притежаващи световната истина и знание за света.
Потръпнах.Отворих очи.Всичко си беше същото,както в детските ми спомени.Ябълката в началото на градина бе отрупана с плодове.Бетонената пътечка,криволичеща през целия двор също беше на мястото си.Оставих я да ме води към кокошарника,надниках в него.Същите животни,същата позната миризма.Същото спокойствие,което лъха само и единствено там-на село.Продължих по пътя до зайците,Погледът ми обходи всичко наоколо.Да,тук времето беше спряло.Но не и за мен.Неусетно ме заля вълната на спомена. Видях я там до мен, усмихната и щастлива. Как беше изминало толкова много време? Аз бях порастнала,нея вече я нямаше да ми се усмихва и да ме обича.Преглътнах с мъка,но позволих на сълзата да се търкулне по бузата ми и шумно я преглътнах по пътя и надолу към сърцето-мястото,където пазех всички спомени непокътнати.
Исках още да си спомням.С онази мъчителна и болезнена отдаденост, както мазохистите обичат да ги боли,така и аз исках да помня и да не забравя.Исках липсите да бъдат покрити със спомени,но не ставаше тъй лесно. Нея я нямаше и не ще се върне вече. Но по-важното бе,че имах спомени от нея.Толкова много спомени,които ме топлеха в студените нощи.Спомних си я,кръстосала ръце на кръста,чакайки ме да изям последното парче от филийката си. Четеше се удобрение в погледа и. Усмихвах и се и тя на часа ми отвръщаше със същото.Толкова топлина и любов струеше от погледа и,от цялото и същество.Обичах я безкрайно много не само защото ме бе отгледала,а защото беше добър човек.Обичах я безкрайно много,но може би никога не и го показах достатъчно.
Вината се настани в душата ми от мига, в който разбрах,че вече я няма.Неминуемо се сетих за псоледния ни разговор с нея и как не можах да се сбогувам с нея.Натежа ми.Едно малко гласче пишеше в главата ми,казвайки,че това се случва всеки ден.Нека не се обвинявам,но съвестта ми беше безпощадна,повтаряйки:"ти не и се обади като излиташе самолета...".Само ако знаех,че е за последно...само ако знаех,че повече няма да имам шанс да говоря с нея...Само ако знаех..Но човек никога не знае.Животът е кратък,затова е важно да казваме това,което мислим и чувстваме,за да не съжаляваме за нищо.
Липсваше ми повече от всичко.Но исках да я помня.Затова всеки ден се опитвах да възстановявам парче по парче от детските си спомени.За мен винаги щеше да е в сърцето ми.И само това имаше значение....
Още ми миришеше на преди. Затворих очи и поех въздухът с пълни гърди. Идишах. Пушекът и миризмата ме изпълниха.Беше магическо.Сякаш се върнах години назад в детството си именно на това място. Само дето хората,които обичах,все още бяха край мен.Сега ги нямаше.Бяха в друго измерение,вероятно смирени и спокойни,притежаващи световната истина и знание за света.
Потръпнах.Отворих очи.Всичко си беше същото,както в детските ми спомени.Ябълката в началото на градина бе отрупана с плодове.Бетонената пътечка,криволичеща през целия двор също беше на мястото си.Оставих я да ме води към кокошарника,надниках в него.Същите животни,същата позната миризма.Същото спокойствие,което лъха само и единствено там-на село.Продължих по пътя до зайците,Погледът ми обходи всичко наоколо.Да,тук времето беше спряло.Но не и за мен.Неусетно ме заля вълната на спомена. Видях я там до мен, усмихната и щастлива. Как беше изминало толкова много време? Аз бях порастнала,нея вече я нямаше да ми се усмихва и да ме обича.Преглътнах с мъка,но позволих на сълзата да се търкулне по бузата ми и шумно я преглътнах по пътя и надолу към сърцето-мястото,където пазех всички спомени непокътнати.
Исках още да си спомням.С онази мъчителна и болезнена отдаденост, както мазохистите обичат да ги боли,така и аз исках да помня и да не забравя.Исках липсите да бъдат покрити със спомени,но не ставаше тъй лесно. Нея я нямаше и не ще се върне вече. Но по-важното бе,че имах спомени от нея.Толкова много спомени,които ме топлеха в студените нощи.Спомних си я,кръстосала ръце на кръста,чакайки ме да изям последното парче от филийката си. Четеше се удобрение в погледа и. Усмихвах и се и тя на часа ми отвръщаше със същото.Толкова топлина и любов струеше от погледа и,от цялото и същество.Обичах я безкрайно много не само защото ме бе отгледала,а защото беше добър човек.Обичах я безкрайно много,но може би никога не и го показах достатъчно.
Вината се настани в душата ми от мига, в който разбрах,че вече я няма.Неминуемо се сетих за псоледния ни разговор с нея и как не можах да се сбогувам с нея.Натежа ми.Едно малко гласче пишеше в главата ми,казвайки,че това се случва всеки ден.Нека не се обвинявам,но съвестта ми беше безпощадна,повтаряйки:"ти не и се обади като излиташе самолета...".Само ако знаех,че е за последно...само ако знаех,че повече няма да имам шанс да говоря с нея...Само ако знаех..Но човек никога не знае.Животът е кратък,затова е важно да казваме това,което мислим и чувстваме,за да не съжаляваме за нищо.
Липсваше ми повече от всичко.Но исках да я помня.Затова всеки ден се опитвах да възстановявам парче по парче от детските си спомени.За мен винаги щеше да е в сърцето ми.И само това имаше значение....
