На какво има вкус провалът?В един момент държиш светът в ръцете си,на върха на Емпайъра,а в следващия просто падаш в тъмната,дълбока,лепкава яма,където не виждаш нищо и никого.Всички ръце,допреди минути протегнати към теб,сега са обърнати гърбове,засрамени.И ти се срамуваш,чак ти се гади от самия себе си,иска ти се да не се познаваш,да се забравиш,да се родиш отново,чист,неопетнен от грозни емоции и несбъднати мечти.Навсякъде срещаш разочарование,дори в собственото си огледало,защо ли?Защото светът мирише на гнилоч,обездушени хора,вмирисани на пари и комплекси,избрали да са никой пред нещо,защото е лесно да си никой,отколкото да преживяваш живота с горчилката,болката и страданието му....

И идва онзи момент,който дълго си чакал,надявайки се да сбъдне мечтите ти.Вместо него получаваш разочарование от това,че си вярвал безрезервно във всичко,дори в себе си.Проблемът не е,че не си дал всичко,а просто всичко е относително и трудно постижимо.На края си сам,без никого,нямаш дори себе си,защото си се изгубил по пътя в търсене.И който казва,че всеки неуспех води след себе си успехи греши,защото не е преживял разочарованието от самия себе си...

Обичан ли си,имаш всичко.

Когато всичко дълго градено се разруши за минута,не означава,че трябва да се обвиняваш.Означава,че трябва да се построи наново,по-здраво и стабилно.Както дъждът вали,за да дойде слънцето след него,така и разрушението,пълната деструкция е нужна,за да си даде човек сметка,че трябва да започне на чисто,за да постигне повече.

Може би провалите и разочарованията ни правят по-решителни и сигурни в нуждата от промяна.

Животът е прекрасен,когато отвориш очи и разбереш,че няма смисъл да се страхуваш или да съжаляваш,защото всичко е възможно,стига силно да го желаеш:)

Ангел

Иван беше спокойно дете,красиво,тихо.Често го наблюдавах,бяхме съседи.Никога не се караше с никого,мълчеше,търпеливо си стоеше,сякаш вглъбен в собствените си мисли.Нима това е възможно за едно 6-7 годишно дете?Защо пък не,всеки от нас носи душа,която е живяла хиляди животи преди това.Понякога си мислех,че е дошъл от някоя вълшебна приказка.Беше толкова красив.Очите му с цвят на бурно море в комбинация с бялата му кожа и златната коса го правеха още по-необичаен и някак не на място-като ангел,пратен от небето.
Семейството на Иван беше бедно.По това време в България всички бяха,криза,няма работа,хората умираха от глад,трудно се изхранваха и преживяваха.Доста от тях се озлобяваха дори към собствените си семейства.Някои избягаха нелегално в Америка,други в Европа,всеки по своя път.
Всяка сутрин Иван отиваше на училище.За разлика от другите деца обаче той нямаше пари да си купи хамбургер,бургер,принцеса или нещо подобно.Парите,които семейството му отделяше,стига едва за сандвич със кремвирш и кетчуп.Всеки ден така в продължение на 12 години Иван се справяше сам с действителността,по свой си,ангелски начин.Никога не възпропта,не се оплака,не гъкна,не обвини никого за това,че семейството му е бедно и няма възможност за повече.Съучениците му имаха мобилни телефони,комютри,а той нямаше нищо.И все пак бе чиста душа,неопетнена от злото,завистта и материалната страна.
Малко приятели имаше.Почти никакви.Всички му се подиграваха за името,за бедността.Но той никога не се озлоби,винаги следваше себе си,благородно отминаваше всяка жестокост,обида или лоша дума,без да я повтори.
Минаха години,Иван порастна.Отиде да учи в столицата.Нямаше късмет,както допреди,но не се бе променил.Липсваха му пари,но никога не продаде душата си за тях.Сякаш самият той идваше от друго измерение,сякаш бе докоснат от ангел,сякаш някак си наподобяваше Исус.
Малко хора останаха в България като Иван.Дори бих казала никакви.Едно е хубаво,че аз познавам такъв и всеки ден си давам сметки,че не е трудно да си добър,просто е въпрос на избор.И до днес той си е все същият.Това не е житие на светец,а нормална история за истински човек.Може да ви звучи странно,но такива все още съществуват,дори в малката ни оскъдна държавица.Благодарна съм,че го познавам.Благодарна съм,че ме промени и научи да ценя малките неща,защото красотата на живота е именно в малките неща...