Always write

Изкуство против дрогата

Изкуството против дрогата

„Животът е черна дупка....“ мислеше си тя. “В него няма място за истински хора. Как съм попаднала тук?“

Алекс беше ученичка в средното училище. Характерът и не беше от най-поносимите. Имаше склонност често да изпада в депресии и агресията и беше присъща. В тази тинейджърска възраст всичко я дразнеше-новото училище, надутите фръцли от класа и, които се имаха за нещо повече от останалия свят, родители и, ученето и много други неща. С две думи-тя караше тежък пубертет. Семейството и спря да общува с нея, защото просто не говореха на един и същи език. Лошото беше, че именно в тази възраст децата се нуждаят от подкрепа и разбиране. Дългите вечерни скандали бяха отекнали в глава и. Беше и писнало да и се месят за всичко.

Нямаше особени дадености или таланти. Или поне не ги бе изследвала. Сякаш нищо не я интересуваше. Ходеше на училище, излизаше с приятелки, които ненавиждаше и често говореше зад гърба им. Все беше недоволна. В училище често имаше проблеми с преподавателите заради поведението си и начинът на обличане. Дрехите и бяха черни с щамповани черепи. Към нейното облекло трябва да се отбележи също така обецата на езика и на веждата, които и придаваха бунтарски вид. Тя си спомни с усмивка моментът,в който се прибра вкъщи с тях. Баща и изсумтя презрително, а майка и-е какво да се очаква от нея-разплака се. Това я беше зарадвало. Още една победа над света.

Всичко, което правеше, беше за да ядоса или подразни родители си. А и не само тях-сякаш беше се изправила срещу целия свят с желание да му противостои.

Толкова много енергия притежаваше, че не можеше да се концентрира. И всичко започна тогавa.

-Искаш ли още една?

-Не, мерси. И така съм си добре.

-Ние ще врътнем още една. Ти к‘во, цепиш се?

-Затваряй си устата. Не ми трябва повече. Ще си ходя,не искам наште да ме надушат…О‘К?

-Аре,до утре.

-Чао.

Алекс прибра всички си принадлежности в дълбоката чанта. Неусетно напипа нещо квадратно. Спомни си. Тетрадката, в която пишеше, когато се чувстваше самотна. Нейната лична терапия. Мястото, където никога не се чувстваше сама, нямаше нужда от никого. Самодостатъчна беше, щастието я обземаше подобно на наркотична зависимост, когато изпълваше белите листи с неравния си почерк.

Искаше ли да пише сега? По-скоро не, беше замаяна, по-добре да си ходи. И така тръгна по влажните градски улици, размишлявайки за живота си. Не обичаше да пуши марихуана, но хората, с които се събираше правеха само това. Искаше да им се докаже, да бъде част от тях. Никой друг не я приемаше такава, каквато е. А на тях сякаш не им пукаше.

Започна да съчинява наум. Това единствено и доставяше удоволствие. За какво да пише? За себе си, за живота си. Винаги намираше теми за писане. Прибра се щастлива за първи път. Седна на леглото си, загледана в тавана. Заслуша се. Не се чуваше нищо. Явно семейството и на втория етаж спеше. Не искаше да я притесняват и когато се увери, че никой няма да нахлуе в стаята и, извади прилежно прибрания тефтер от дъното на чантата си. Отвори го нежно, сякаш галеше малко дете. Потърси химикала си. Не обичаше да пише на компютър. Писането на ръка беше по-лично, съкровено. Истинско. А и така нямаше опасност да се изгуби, освен ако някой не реши да го изгаря.

Затвори очи и почувства как през нея преминава  онази вълна на адреналин, която те кара да мислиш,че можеш всичко. Тя не се дължеше на употреба на никакви наркотици. Или  може би на един-творческо вдъхновение. Щом вълната я заля, тя се отлепи от реалността и отиде в другия свят на мечти, където обитаваше душата и. И започна да пише дума след дума, ред след ред, все едно го беше правила винаги. Така спасяваше себе си, душата си.

Минаваха часове, а тя не можеше да се отлепи от страниците. Пръстите и се схванаха, заболяха я, но се чувстваше доволна и изпълнена с надежда, когато приключи. Тогава затвори очи и за първи път от много време спа добре, без да сънува кошмари. И така на следващия ден всичко се повтори.

Вече почти не излизаше. Чувстваше се свободна и щастлива, когато пише. Животът и предостави тази възможност-да преоткрие нов, магичен свят на надежди и възможности,на красота и бъдеще. Вече имаше цел, имаше мечта-да не спира да пише. Постепенно спря да излиза с групичката марихуанаджии и получи своето уединение. Вече обаче не се стремеше да се хареса на някого. Харесваше се такава, каквато е-различна, мислеща и творяща.

-Алекс, Би ли дошла за малко с мен в учителката стая! Искам да поговорим насаме.

-Да, госпожо.-В главата и се завъртя водовъртеж от въпроси. Защо госпожица Иванова я викаше? Нещо лошо ли беше направила? За последното домашно на свободна тема ли се касаеше?

Вратата се затвори. Учителката огледа помещението. Беше празно по това време на деня. Голямото междучасие изгонваше навън всички учители. Слънчевите лъчи напираха през цепнатините, оставени от огромните тежки пердета, обрамчили старите прозорци.

-Много съм трогната от твоя разказ. Мисля,че трябва да участваш в един конкурс.

-Аз…Не мисля така…

-Твое право е да откажеш, но според мен имаш талант и трябва да го развиваш.

-Не пиша, за да се харесам.

-Знам това. Виждам го, не исках да те обидя. Просто има големи възможности за деца като теб, които имат дарба. Ако се интересуваш, мога да ти покажа.

-Ще си помисля и ще Ви отговоря утре.

-Добре.

-Довиждане госпожице Иванова.

-Довиждане Алекс. Хубав ден.

Думите още отекваха в главата и. Предложението си беше сериозно, но Алекс някак не вярваше, че може. А не искаше да участва, ако не спечели. „Какъв е смисълът да се излагам?‘‘ не спираше да си задава въпроса. Цяла нощ не успя да заспи и на сутринта се предаде-занесе ръкописа с ръчно написано съгласие за участие. Госпожица Иванова беше видимо доволна от положителния отговор. Оставаше само да се чака.

Месецът бе юли. Прекрасно време за ваканция, както и за море, различни почивки. Алекс още не можеше да повярва,че е тук. Всяка сутрин се щипеше,  когато се събуждаше от нежните лъчи на слънцето. Този летен лагер се оказа нейна сбъдната мечта. Запозна се с хора, които имаха сходни интереси на нейните, разви и дообогати писането си. Единственото, което я натъжаваше, беше че си отива. Не искаше да свършва.

За две седмици научи толкова много и някак се промени. Беше горда от себе си.  Стана някак си по-отговорна, различна, зряла.

-Гордея се с тебе, детето ми-каза и един ден майка и и се просълзи-Намери своя път.Прощавам ти…

От тук нататък всичко се промени.

Мая

2011. София, България. Столицата на европейския свят. Есен. Красива и топла. Всички, които някога са били  в България, знаят каква е. Невероятна смесица от дъхава пролет, жарко лято и нежно докосване, спомен за бъдещата зима. Мая стоеше вкъщи и гледаше втрещено в екрана на лаптопа. Майка и влезе в стаята:

-Какво правиш? Защо стоиш така? Още ли не си си подредила багажа?

-Не, аз… Ей сега ще го подредя, мамо. Просто гледах времето какво ще е. - излъга набързо и скри изплашеното си лице в усмивка.

-Добре. Трябва да побързаш. Следобед с баща ти ще отидем до Заложната къща…

-Не е нужно да го правите. –прекъсна майка си. - Ще се справя някак. Освен това ще спестявам. А и нали имам стипендия, не е нужно.

-Това не е твоя грижа. Ние затова сме родители, за да ти помагаме - целуна я майка и по челото и тихо излезе от стаята.

Мая премисли наум възможностите си. Отиваше далеч от дома, за да учи своята бакалавърска специалност по Бизнес администрация в един от европейските градове - британската столица Лондон. Не беше стъпвала там преди това. Страхуваше се, но силно вярваше, че там ще успее да подреди живота си нормално и да успява да помага на родителите си след време.

Като единствено дете не беше усещала лишенията. Не и до скоро, когато всичко се промени. Обичаше България, но всичко стана толкова сложно. Нямаше бъдеще за нея тук. Или поне така чувстваше.

Спомни си какво щастие заля семейството и, щом получи официалната покана да учи в университета. Бяха и отпуснали стипендия за първата година на базата на добрия и успех от средното образование. Нямаше търпение да започне всичко начисто.

Понякога животът изисква жертви, помисли си.  Просто ще е трудно в началото… Много трудно….

Изумително усещане … да летиш… Самолетът тъкмо излетя и Мая залепна за седалката, загледана в отдалечаващите се обекти от родната България. Очите и се навлажниха. Усети някъде дълбоко в себе си празнота и самота. Нещо се пропука и натежа. Откъсна се и бавно заслиза към стомаха и. Сбогом България, или по-скоро довиждане за известно времe. Болезнено прехапа устни и наведе глава. Не искаше да реве пред всичките тези хора. Толкова унизително. Все пак сама го искаше. Запримига, гледайки нагоре, за да прикрие моментът на слабост. Пое си дълбоко въздух и пожела вече да е Коледа и да си отива обратно вкъщи. Не знаеше колко много греши….

-Две кафета и един бял чай за навън. Веднага!!! Спиш ли, Мая!Не е време за сън. Размърдай се, хората чакат!!!

-Идват. Ето ги. - с трепереща ръка Мая подаваше горещите течности. Опита се да се усмихне, но колежката и ги изтръгна набързо и и хвърли унищожително презрителен поглед.

-Другият път по-бързо. Губим клиенти и ще те изгонят.  

Само ако знаеше преди няколко месеца колко трудно ще и е да работи в кафене…  Беше истинско мъчение да си извади документи за временна работа. Британските закони бяха сурови, особено за българи,  а като студент можеше да работи само 20 часа седмично, които не и стигаха да покрива разходите. Всичко беше ужасно скъпо - храна, транспорт. И тези глупави данъци…  Нищо не можеше да спести. Ядеше по веднъж на ден, понякога два пъти. Все нямаше време. Страдаше от перманентно недоспиване. Но явно така ще е, казваше си твърдо и отнасяше следващото кафе към поредния недоволен клиент, който вероятно ще го върне или ще и го изсипе на главата, но така е - КЛИЕНТЪТ ВИНАГИ ИМА ПРАВО! - напомняше и колежката и Илза, която впрочем беше латвийка и за нея законите тук явно бяха по-меки. А и като любовница на шефа се ползваше с привилегии. Освен това беше и доста мързелива. Но какво да се прави, късмет.

Оставаше и половин час докато приключи, а хората прииждаха на талази. И все недоволни, намусени, обвиняващи муцуни. Не можеше да угоди на всички. Напоследък работеше на автопилот. Нищо нямаше значение. Беше забравила да се смее, да се радва, да обича. А и този ужасен климат. Постоянно валеше. Студ, вятър. И някаква ужасна празнина лъхаше от всеки следващ клиент. И именно това я плашеше най-много – че не след дълго ще стане една от тях – безчувствена и бездушна. Ще забрави за топлите и натежали златни класове на българските златни полета, за жаркото слънце, което изгаря лицето и пари на краката, когато ходиш дълго бос по мекия плаж на Черноморието.

Липсваше и дома, както на всеки, отсъствал някого. Нейното легло, топлите завивки, въздухът, миризмата. Понякога вечер тихо плачеше, сгушена във възглавницата. Не беше щастлива, макар всичко да беше както планува. Нещо липсваше, някаква огромна празнина я изпълваше отвътре.

Още 10 мин, още малко-повтаряше си. Но всъщност какво значение имаше. Трябваше да ходи да чисти една къща. Поне нямаше да и се мотаят някакви хора из краката. Дано не е много мръсно, дано..

Коледа наближаваше. Лондон беше окъпан в лъскави светлини. Хората навсякъде пазаруваха жестоко, подготвяйки се за най-големия празника на годината. Ненужно суетене, мислеше си Мая. Защо пазаруват като невменяеми! Не е в това смисъла на празника.

За нея нямаше почивка. Дори сега работеше повече. Беше закъсала с ученето доста, понеже работеше на две места - в кафето и продължаваше да чисти на едно семейство с две деца. Понякога я викаха и за бавачка. Не можеше да отказва, защото и се налага да събира пари - за самолетния билет, да скъта някои и друг паунд за семейството си. Толкова и липсваха, знаеше, че са в трудно положение.

 Бореше се сама, всеки ден. И някак част от нея умираше. Заключена между две реалности- на една на сърцето и друга физическа, на тялото.  И не се отказваше. Не че не срещаше българи, но бяха много лицемерни според нея, ако изобщо все още бе в състояние да преценява хората. Или отчаянието си беше казало думата. Самотата я разяждаше. Нямаше с кого да обели две думи….  И така ден след ден. Нощ след нощ. Смяна след смяна.

Обедно време-най-заетата част от деня, дори повече от закуската. Както има затишие, изведнъж се появяват хиляди и хиляди хора, които не искат да чакат и секунда. Нижат се на опашки като свински черва, бутащи се един в друг, недоволни и кисели. Светът им е длъжен, че диша от въздуха им. Но това си е то - английска работа.

-Приготви се, Мая. Ще бъде доста напечено.

-Готова съм. - усмихна се Мая от своя страна. Не искаше да показва страх.

И точно в този момент се появиха 5 сандвича, три варени картофа и няколко тоста, с омразния сладък боб от консерва. После въпросните клиенти решиха, че желаят бъркани яйца, които във въпросното кафене се приготвяха в микровълнова - доста неподходящ начин.

Мая работеше бързо и сръчно. Почти потичваше, за да задоволи клиентите. Това явно не бе достатъчно, защото усещаше надвиснали погледи, дебнещи и чакащи, над себе си.

В бързината не забеляза, че микровълновата фурна е включена на най-високата възможност. Правеше по три-четири неща и беше доста разсеяна. Сигналът от микровълновата извести, че яйцата са готови. Със замах отвори микровълновата и тогава се случи неочакваното.

Яйцата избухнаха в лицето и. Гъстата течност я обля изцяло. Залепна за ухото и очите и. Цялата и униформа беше в яйца. Страхът нахлу във вените и. Паниката я заля като студена вода.

Изтича в кухнята и бързо започна да се преоблича. Гневът и я тресеше като нестихнал вулкан. Защо и се случи, точно сега, в най-натоварения час на деня? Защо на нея точно няколко дни преди да си замине?

-Добре ли си, толкова е смешно- заливаше се от смях колежката и.

-На мен не ми е смешно изобщо….- изсъска Мая.

-Но изглеждаше така. Само да се беше видяла отстрани!  Дано клиентите не са забелязали нищо. Трябва да приготвим яйцата отново..

-Не ми пука нито за тъпите яйца, нито за каквото и да е. Окото ми гори, боли ме ухото и имам изгаряния по цялото лице. Ще ми остане белег. Не ме интересува!

-Ето ти този крем за изгаряне. Измий си лицето и се намажи веднага. После ела.

Мая побърза да се погрижи за зачервеното си лице. Лицето и беше зачервено и усещаше милиони игли да я пробождат. Върна се да приготвя храната, тъй като клиентите чакаха доста дълго време. Впрегна цялото си желание да побърза с храната и я сервира. След 10 минути клиентите, чийто яйца бяха избухнали в лицето и, дойдоха на касата да си платят.

-Няма да платим за втория тост, защото беше изстинал.

-Но го изядохте нали? - не се стърпя Мая. Колежката и я сръга в ребрата и и каза тихо на ухо: КЛИЕНТЪТ винаги има право! -златната фраза. „Не ме интересува!“- изимитира Мая. Писна ми от тия хора!

-Няма да го платим.

-Все тая - каза им Мая и обърна гръб. Вероятно скоро щеше да има сериозни проблеми заради дръзкото си поведение. Не и пукаше. За първи път от много време не  се чувстваше застрашена, нито изплашена. Да става, каквото ще.

Последствията от т.нар. инцидент не бяха толкова катастрофални, колкото очакваше. Мина с леко мъмрене от страна на управителя. Той се вълнуваше не дали е пострадала. В крайна сметка никой не я попита как се чувства и дали има нужда да си отиде. Тревожеха се единствено дали клиентите са видели т.нар. непрофесионализъм, проявен от нейна страна. Мая изгаряше отвътре. Чувстваше се като бомба със закъснител. Искаше да крещи, да блъска, да троши, да сече глави. Но се сдържа, докато си отиде вкъщи. И се наплака едно хубаво.

24 декември и самолетът кацна на летище София. Не смееше да се зарадва, защото знаеше, че щастието и е временно. Моментът ще отлети така бързо, все едно е бил едно трепване на миглите, едно леко дихание, една мисъл,нежно приплъзната в съзнанието….

Три  месеца и така болезнено и липсваше това място, българската реч, маниер, всичко. Само три месеца, а за нея бяха сякаш години. Огледа се на изхода за пристигащи. Видя две усмихната лица да я чакат. Първоначално се замисли, но тръгна към тях. Те ли бяха?

-Как пътува, мечо?- задуши я в прегръдка татко и. Опита се да не се разплаче. Разбира се от радост, но и от скръб, тъга, самота. Прехапа устни, за да задържи потока от емоции вътре в себе си и нежно премигна, за да скрие сълзите от щастие.

-Добре, тате. Вие как сте? Погледна към майка си, която беше с насълзени очи. Прегърна я и се отпусна. Сега беше вече у дома и нищо друго нямаше значение. У дома при тези хора, които значеха всичко. Заради тях си струваше да се държи.

Колко само бяха остарели и побелели. Мисълта и причиняваше болка, сякаш нож я режеше отвътре на дребни и бавни късове. Малко по малко, за да боли повече. Тя ли им беше причинила това? Надяваше се не. Тихо се молеше да са добре.

Следващите няколко дни бяха истински рай. Макар семейното положение да не бе завидно. Баща и го бяха съкратили от работа и трудно се справяха със сметките. Беше поспестила малко пари от бакшиши и им ги даде, макар и да отказваха. Тревожеха я…

Времето прекарано с близки отминава бързо като едно трепване. Докато се усети Мая опаковаше багажа си с натежало съзнание. Осъзнаваше, че едва ли ще дойде отново скоро. Трябваше да навакса с ученето, с работата и всичко останало. Ако успееше…

Юли е един от най-топлите месеци в България. Тогава е целодневно слънчево, хората си вземат почивка и отиват на море, на планина, забавляват се, наслаждават се на природните дадености и на времето, споделено с близките си. Да, но в Лондон дори слънцето не се показваше. Мая мислеше, че я е забравило. Беше толкова потисната. Уж е лято, а тези 17 градуса не я удовлетворяваха. А и работа, работа. Не успя да завърши този семестър. Липсваше и присъствие и не успя да се представи успешно на изпитите. Беше затънала. Не виждаше изход. Наложи се да напусне общежитието и сега живееше в една стая с още 10 души. Парите не стигаха, а време нямаше за нищо. Но тя бе упорита и се бореше…

    Не успя да си отиде цяло лято. Едвам събра пари за наема. Имаше дни, в който нямаше какво да яде. Беше отчаяна, но се страхуваше да сподели с родителите си, защото не искаше да ги тревожи. А и какво биха направили-баща и без работа, а майка и с минимална заплата.

Предвид успеха и трябваше да събира пари за следващата година, защото нямаше да получи стипендия. Или просто да се откаже да учи и да работи. Тази дилема не и даваше мира денем и нощем. Глождеше я отвътре, както гнил плод, разяждан от червеи.

Обмисляше различни варианти, но никой не беше достатъчно съвършен, дори приемлив. Намери си допълнителна работа и успя да работи и през почивните си дни. Сутрин разнасяше вестници, после отиваше в кафето, а вечер работеше като бавачка или чистеше къщи. Но пак не и стигаха парите. Защото беше емигрант.

-Не, не… Дума да не става! Трябва да има и друг начин да ти върна парите! Не може ли да ги изплащам на вноски?

-И от къде ще ги вземеш? Ти до сега не събра?

-Моля ви,господине.Не може да ме изхвърлите.Няма къде да отида…

-Добре. Мога да ти предложа нещо. Имам един приятел, който има бар. Нуждае се от персонал. Временно, докато си стъпиш на краката.

-Ами какво точно ще правя?

-Всичко. Ще помагаш и ще ти плаща на час по 10 паунда. За 8 часа-80 паунда чисти пари плюс бакшиши. Барът си е негов, дори няма да ти вземат данъци.

-Добре, но какво ще работя точно?

-Нали ти казах-всичко. Там се събират господа, които играят карти, билиард, пият питиета. Ще сервираш, ще им раздаваш картите, ще се държиш мило с тях. Не е тежка работа. Даже е приятна. Ще му звънна и утре ще те заведа, съгласна ли си?

-Да, не е като да имам избор. Благодаря. До утре.

Дупка беше меко название за т.нар.бар, в който Мая започна да работи всяка вечер. Наистина и плащаха доста, но хората, които се събираха бяха доста съмнителни. Предимно емигранти и всички я гледаха жадно.За няколко месеца работа там и увеличаха парите, както и задълженията. Превърна се в танцьорка и компаньонка.Това нямаше значение, защото тя вече не мислеше и не се интересуваше от нищо. Беше на автопилот. Изпращаше пари на семейството си от работата, а живееше от бакшишите. Премести се от дупката, където живееше в апартамент сама. Изкарваше достатъчно, за да живее добре, но беше ли истински щастлива? Отначало си казваше още малко,  докато успея да посъбера за таксата. Но така и не успяваше…И все отлагаше… 

А времето летеше и нищо не се променяше…

Интересни цитати

Вдъхновения

Капки дъжд

Гърми.Тих дъждец,който постепенно се усилва.Забарабанява по прашните заспали прозорци.Тихо е,чува се само докосването на нетърпеливите водни капки със сухата и заспала земя. И това лято си отива,помислих си.Животът е кратък,затова нека му се насладим.Затворих очи и шумът на лятно-есенния дъжд погъделичка душата ми. Усетих миризмата му-свеж дъх на идваща есен.И сякаш малките водни капки галеха парченцата от душата ми.Стана ми топло и уютно,затворила очи и вдъхнала аромата на живота.Защото красотата е в малките неща.Замислих се,че щом при мен вали,значи може би някъде далече грее ярко слънце.Ако тук някой плаче,там някъде някой друг се смее и е щастлив.В живота всичко се върти-години,сезони,емоции.Каквото даваш,това и получаваш.И сякаш някак ми се искаше да повярвам повече в тези думи и да не съм тъжна.Исках дъждът да отмие болката и тъгата по изгубеното.Но значеше ли това,че ще заличи и спомена?! Не исках да губя спомени.Белезите,останали в душата,не са признак за слабост,а сила и доблест,непоколебимост и вяра. Исках да излекувам сърцето си от преживяното,но така щях да изгубя и част от магията на спомена.Затова не позволих на дъжда да го прикрив в пазвите си.Разбрах,че да обичаш,означава да си силен,дори когато този,когото обичаш,вече го няма. Капки дъжд тихо и приспивно барабанят по старата ламарина.За някой са просто капки от поредния дъжд.Но за мен-сълзи на радост от небето.Защото ангелите увеличиха своя брой с още двама.