Какво ако...

Беше един от онези дни, в които често се унасях в различни мисли. Какво ако...- така започваше всяка от тях, отвеждайки ме в необятното и непознаваемо царство на фантазията.
Какво ако животът ни се направлява от изборите, които правим? Как бихме могли да бъдем сигурни, че са правилни за нас, когато дошли в неподходящия момент, сме ги отхвърлили с едно трепване на окото? Има ли формула, чрез която винаги ще сме щастливи на базата на изборите ни? Или просто всичко е предопределено много преди това и ние сме само пионки в ръцете на съдбата? Какво ако животът ни е просто нечий избор? Това прави ли ни незначителна случайност или напротив- великата ни цел, определена от съдбата или божията промисъл е нашият ключ към успеха? Какво ако ни е заложено да изпълним някакво важно дело, нещо, което ще промени света. Или по-просто-променим света за някого, да бъдем част от неговия свят или самите ние да изместим представата му за свят. Никога не знаеш какво ще ти се случи.
Беше един от онези дни, в които често си мислех. Какво ако нямаше правилен отговор. Какво ако животът е просто едно многоточие, един удивителен, една запетая, едно придихание, изчакване. Животът просто е. Нека го живеем като такъв.

Завет

На какво ме научи България? Да обичам безрезервно и безпрецедентно. Да живея несигурно. Да планирам бюджета си и никога да не е така,както искам. Научи ме да разпознавам щастието и да осъзная, че съм истински късметлия, тъй като не заспивам гладна и имам покрив над главата, любящи близки. Научих се да не вярвам на никого, да съм предубедена към всичко случващо се. Научих се, че животът е в твои ръце и от теб зависи накъде ще те отведе пътя. Всичко това научих все по трудния начин, както всички, разбира се. Но не се сърдя и не обвинявам, Отхвърлила съм агресията, за да отстъпи място на смирението и да открия нови хоризонти за съзнанието си. Просто обичам.Обичам с цялото си сърце България. И винаги ще я обичам. Защо ли? Защото само тук се чувствам цяла и истинска.
...Тези мисли не напускаха съзнанието ми, докато гледах златистите отблясъци на слънцето през малкото прозорче на самолета. Трепнах. За миг, може би за част от секундата исках да скоча и да се върна. Но нямаше път назад.
Картините се смаляваха, самолетът се издигаше все по-високо и високо. И точно тогава аз оставих своя завет- една сълза бавно и тежко се отрони, търкулна се и изчезна, събрала в себе си толкова много, че и беше трудно да намери своя път. В тази сълза се побираше моят свят, моята лична България. Радостите, любовта, щастието, споделените мигове с близки и любими хора, спомени за места и пейзажи-всичко това се беше запечатало в тази малка сълза. И ме жигоса. Завинаги. Там в сърцето, където споменът никога не избледнява...