понеделник, 12 май 2014 г.
Книги
Утеха
Животът е необяснимо явление, което ни се случва по веднъж. Именно заради това би следвало да го живеем щастливо. Но как да стане това, когато сме заобиколени от бездушието и разпростриращото се все повече и повече безразличие на околния свят. Историята е проста и вероятно на много от вас ще се стори като от американски филм. Но е истинска, поне доколкото ми е известно.
Момиче от България. Отива в Америка. Да работи. Среща момче. Влюбват се. Сгодяват се. Да, ама щастливият край не предстои. А мъките. Защо? Защото не и е позволено да остане при него в Америка. Чакат и чакат документи, а нищо не се променя. И така до безкрая. Питам се-кой е виновен за това? Двамата млади влюбени, които искат да продължат живота си заедно, държавата, която е толкова консервативна, че не допуска чужд елемент в системата си, или самата съдба, която ту я има, ту я няма.
Тъжно е да гледаш този, когото обичаш само през компютъра, да чуваш гласа му от хиляди километри разстояние, да чакаш, докато се събуди (защото има часова разлика), да чакаш и да не знаеш какво да чакаш.... Понякога просто животът е жесток, а понякога просто имаме нужда от подкрепа и вяра. Затова нека да се радваме на това, което имаме, колкото и малко да ни се струва, да се моли за другите, които имат нужда и да ги подкрепяме, както можем.
Останалото е-надежда.
Момиче от България. Отива в Америка. Да работи. Среща момче. Влюбват се. Сгодяват се. Да, ама щастливият край не предстои. А мъките. Защо? Защото не и е позволено да остане при него в Америка. Чакат и чакат документи, а нищо не се променя. И така до безкрая. Питам се-кой е виновен за това? Двамата млади влюбени, които искат да продължат живота си заедно, държавата, която е толкова консервативна, че не допуска чужд елемент в системата си, или самата съдба, която ту я има, ту я няма.
Тъжно е да гледаш този, когото обичаш само през компютъра, да чуваш гласа му от хиляди километри разстояние, да чакаш, докато се събуди (защото има часова разлика), да чакаш и да не знаеш какво да чакаш.... Понякога просто животът е жесток, а понякога просто имаме нужда от подкрепа и вяра. Затова нека да се радваме на това, което имаме, колкото и малко да ни се струва, да се моли за другите, които имат нужда и да ги подкрепяме, както можем.
Останалото е-надежда.
неделя, 11 май 2014 г.
Малките удоволствия в живота
За бягството
На всеки от нас често се случва да иска да избяга от нещо - спомени, места, хора, с които е бил близък, дори от ежедневието ни се иска да избягаме от време на време, че и все по-често, защото безмилостно ни засмуква в своето безвремие.
Но какво се случва, когато избягаме? Физически ли бягаме, или само емоционално и до кога можем да се справяме така с проблемите си?
Някои хора решават да сменят местожителството, считайки, че на ново място проблемите ще ги заобиколят. Други използват изкуството като утеха за несгодите. Доколко това е реално решение, или е по-скоро самозалъгване на нас самите? Самозалъгването е по-опасно. Но нека се върнем към началото: как се поражда нуждата от бягство? Много е просто - липса на споделеност и усещането, че не сме господари на времето и живота си. Ако знаехме какво точно искаме от живота, би било много лесно. А и безинтересно според мен. Така, че всичко това е част от играта, от умението за справяне, както е било в миналото с мотото "по-силният оцелява", а след това "по-адапптивният оцелява". И днес е така. Ако успееш да се нагаждаш към промените, към липсите, разочарованията, ако успяваш гордо да крачим напред с високо вдигната глава, значи си успял сам за себе си. А именно тези малки успехи в живота са истински важни.
Не бягството е решение, а справянето с проблема, озоваването очи в очи със ситуацията. Всеки от нас има възможността да се изправи пред страховете си, за да живее един по-добър живот, по-щастливо. Нека го направим, ще си струва!
сряда, 12 март 2014 г.
Просто един ден
Един от онези дни, в които слънцето изгряваше в 6:02 минути, срамежливо се криеше в листата на крайблоковите дървета. Денят е свеж, а сутринта предвещава нещо прекрасно да се случи.
Всичко е постарому. Кафето - горещо, горчиво и черно, автобусът - препълнен, хората - неврни, вечно бързащи, кисели, намусени. А слънцето - то грее еднакво за всички - и за сърдити и за усмихнатите. Защо ли? Може би защото не е егоист и се раздава, без да получава в замяна. Има на какво да се научим от него.
Денят си е същият. Градът ухае на тъга и самота. Мокрите мръсни улици, по които ежедневно се извървява безкрайният поток от недоволни хора, сгърени в себе си, вечно оплакващи се от мизерния си живот, който е сам по себе си съществуване.
Красотата е в повторяемостта на ежедневието, но... Но когато то е изпъстрено с доброта.
Денят ми беше различен. И аз не зная защо. Може би бях решила да спра да бъда роб на собственото си аз, да бъда част от онази група хора, колкото и малобройна да е, която се радва на живота, на малките му презивикателства всеки ден, които те карат да се чувствам жив. И когато сърцето ти бие все по-бързо, значи има смисъл. Колкото по-трудно ти е, значи толкова повече те обича съдбата. И когато си най-нещастен, най-самотен и изоставен, тогава си спомни, че не всичко е изгубено. Че винаги след луната изгряват звезди, че след зимата идва пролет, че колкото и лош да е бил един ден, то следващият ще си струва.
Беше просто един ден, който никога няма да забравя. Денят си е все същият. Само аз съм различна. Защото пожелах светлината. Пожелах да загърбя мрака в себе си, пожелах да давам, не за да получа в замяна, а просто така. Пожелах да се усмихна на живота, за да ми се усмихне и той. Пожелах всичко, защото можех. Пожелах си всичко да е несъвършено, защото в това е чара му - в малките грешки по пътя към вечността, които ще наричам спомени.
Всичко е постарому. Кафето - горещо, горчиво и черно, автобусът - препълнен, хората - неврни, вечно бързащи, кисели, намусени. А слънцето - то грее еднакво за всички - и за сърдити и за усмихнатите. Защо ли? Може би защото не е егоист и се раздава, без да получава в замяна. Има на какво да се научим от него.
Денят си е същият. Градът ухае на тъга и самота. Мокрите мръсни улици, по които ежедневно се извървява безкрайният поток от недоволни хора, сгърени в себе си, вечно оплакващи се от мизерния си живот, който е сам по себе си съществуване.
Красотата е в повторяемостта на ежедневието, но... Но когато то е изпъстрено с доброта.
Денят ми беше различен. И аз не зная защо. Може би бях решила да спра да бъда роб на собственото си аз, да бъда част от онази група хора, колкото и малобройна да е, която се радва на живота, на малките му презивикателства всеки ден, които те карат да се чувствам жив. И когато сърцето ти бие все по-бързо, значи има смисъл. Колкото по-трудно ти е, значи толкова повече те обича съдбата. И когато си най-нещастен, най-самотен и изоставен, тогава си спомни, че не всичко е изгубено. Че винаги след луната изгряват звезди, че след зимата идва пролет, че колкото и лош да е бил един ден, то следващият ще си струва.
Беше просто един ден, който никога няма да забравя. Денят си е все същият. Само аз съм различна. Защото пожелах светлината. Пожелах да загърбя мрака в себе си, пожелах да давам, не за да получа в замяна, а просто така. Пожелах да се усмихна на живота, за да ми се усмихне и той. Пожелах всичко, защото можех. Пожелах си всичко да е несъвършено, защото в това е чара му - в малките грешки по пътя към вечността, които ще наричам спомени.
Абонамент за:
Публикации (Atom)