Отношения...

Кое е по-тъжното- да си сам, останал без приятели, по своя вина, или да се откажеш от тях,защото знаеш,че няма смисъл да се бориш. Животът е странен, хората се променят, всичко е тъй нестабилно и не истинско. Как можем да сме сигурни, че това,което имаме днес, ще издържи и утре? Трябва ли да се отказваме от всичко в името на връзката ни с някого? Гарантира ли тя нещо трайно и истинско, ако си се отказал от себе си? Друг човек ли сме,когато сме във връзка или по-скоро трябва да обичаш винаги първо само и единствено себе си? Сами ли избираме към кое от тези да се насочим,или всичко идва само с времето си?

Не можех да спра да се чудя за себе си? Може би само аз разсъждавах така. Може би като си във връзка с някого той става център на света и ти не съществуваш вече сам за себе си. А дали с всеки се случва така? Или просто някои хора сами продават свободата си в името на т.нар. любов.... Редно ли е да жертваме себе си в името на нещо,което може би дори не съществува за нас в този момент? И този въпрос остана без отговор...

то времето е в нас а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме...

Още откакто свят светува хората се борят с времето. Опитваме се да го разберем, да го уловим,но все ни се изплъзва. Заинтригувах се от цитата на един велик българин, отдала живота си на святото дело да освободи страната ни от вековното робство, а именно Васил Левски. Изуми ме фактът, че е разбрал изключително добре идеите за времето още тогава. Ние модерните хора днес дори не си даваме сметка за повечето неща, които се случват, докато просто си съществуваме. Левски е казал в едно свое писмо до Панайот Хитов от 10 май 1871 г. по повод освободителното движение срещу османското владичество следните неща:
„Ако е за Българско, то времето е в нас а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания. Пък да ни уплашат, не им вадим очите. Щом дадем, ухо ще им направим едно метане, ще им заплачим още веднаж и ще свършим за всякога. И ако подпишат, ще подпишем и ние, но чак тогава, когато се видим, че можем да остоим срещу злото им, което, ако би ни направили. А една година щяло да бъде по-късно — не се знае, па нека и да бъде, да не отиваме още кой знае колко назад . . . трябва по-напред да се наредим работите извътре, че подир да им се молим за по-голямото. И така е.”
Интересно е следното времето е в нас и ние сме във времето;то нас обръща и ние него обръщаме. Ясно е как е тълкувано в далечната 1871, но днес. Как си го обясняваме? Как ни обръща времето и как по-точно ние му влияем? Трудно ми беше да си го представя и още по-трудно да го осмисля. И все пак имаше доста истината в това. Може би ние обръщаме времето със своето взаимодействие, със своите избори и желания и най-вече с вярата си. Може би това е имал предвид Апостола. Все пак е бил и духовно лице,макар и с нисък ранг. А може би тайната се крие някъде другаде, дълбоко заровена и магически скрита. Времето е една магическа величина- тече бавно, когато искаме да побърза, и бърза, точно когато му се наслаждаваме най-много. Предполагам,че е част от божествения замисъл. Може би точно така  ще се научим да го ценим повече и да го запълваме с приятни моменти, насищани с присъствие на близки хора. Ценейки времето всъщност ние ставаме негов господар повече или по-малко. И ако това е начинът да опитомиш времето, значи съм постигнала успех. 
И накрая остава връзката между времето и хората. Тази митична и извънвремева обвързаност между двете неща. Общото между тях е споменът-той лежи във вечността.

Една горчива истина

Има въпроси, чиито отговори крием дълбоко в себе си, знаейки, че няма да ни харесат. Или просто се страхуваме от истината. Затова тъй често я украсяваме и пренебрегваме, избягвайки я с поглед към хоризонта.
Да,животът не е приказка, нито анимационен филм. Не е и любовна история за двама, които въпреки трудностите накрая заживели дълго и щастливо.Животът просто е една горчива истина, зла шега. И идва онзи момент, когато разбираш, че си сам. Можеш да разчиташ само и единствено на себе си. Колкото и да си се раздавал за другите, колкото и да си обичал и помагал, накрая винаги си сам. И победителят е сам, но нека не забравяме, че и мъртвеца е сам.
И болката никога не си отива. И празнините остават. Просто се научаваме да живее с изгубеното ден след ден и така до края.
Не зная кое е по-страшното- да не си обичал никога или да си недоизживял истинската любов докрай. В единия случай няма как да знаеш какво си пропуснал, докато във втория знаеш, че животът ти е белязан от тук насетне. Изпитал си огъня, но не си се изгорял,просто е останала следа.Белег, който ще ти напомня за вечното.Следват празнината и опустошението по изгубеното. Винаги се надяваш, че може пак да ти се случи. Все пак няма възраст за любовта. Но дълбоко в себе си знаеш, че никога повече няма да изпиташ полета на пеперудите в стомаха.

Щрих

Спомен.Копнеж.Мисъл.Тръпка, внезапно и краткотрайно пробегнала по тялото. Топлина. Усмивка, прикрита в ъгълчетата на устните на влюбено момиче. Сърце, тупкащо и горящо, прогарящо белези върху кожата. Белези. Върху кожата като малки рани. Невидими следи. Безбрежни страдания. Нещастия и неуспехи. Незапълнени празноти. Огорчения и безкрайности. И всичко това има едно единствено име-Любов. Тя движи света, придава му смисъл, запълва го, осмисля го, подрежда го. Изгаря и разрушава, променя и подменя. И все пак всеки се стреми към нея по някакъв свои си начин. Към огъня, който изгаря и изпепелява. Към болката и копнежа по невъзможното да стане вечно. И така цял живот. Завинаги. Търсим я едностранно, а тя ни се представя и в най-малките неща от ежедневието, които ни заобикалят-отношението на близките и приятелите ни, желанието да ощастливим някого, усмивката на продавача в кварталния магазин и много други. Но в края на вечерта само едно нещо има значение за нас-нужни ли сме някому! Това е, което осмисля съществуването ни-липси и нужди. За да има едното, трябва и другото, както и за да има любов, човек трябва дълго да е страдал преди това.
И все пак тя си остава един щрих, една дъхава и лека усмивка, нежната ръка на мама, която ни маха за довиждане, усмивката на баба, която винаги ще помним, дори когато нея вече я няма. Този незавършен щрих е смисълът на цялото човешко съществуване. Той е ключът към вечното и съвършеното.

Постижения и цели

Винаги съм се чудела кое е по-лошо: да имаш готов план за живота и да не успееш да го осъществиш, защото някъде там, по трасето,нещата някак си се променят. Или да направиш всичко точно както си искал,но накрая да не почувстваш чаканото удовлетворение. Нужно ли е да задоволяваме всичките си цели и мечти, за да вървим напред или напротив. По-добре да не ги постигаме докрай,защото веднъж вече постигнати,спират да имат значение за свободната душа,която се нуждае от емоции всеки ден, за да си доказва,че живее истински.
Не можех да спра да мисля:пропиляно ли беше времето ми в пътуване и обиколки на света с цел опознаването му, докато някои хора усядат и строят дом? Дали пък не съм от онзи тип хора, които просто никога не усядат, не намират своето място под слънцето, просто защото не принадлежат на едно място, както и на един човек...

Какво ако...

Беше един от онези дни, в които често се унасях в различни мисли. Какво ако...- така започваше всяка от тях, отвеждайки ме в необятното и непознаваемо царство на фантазията.
Какво ако животът ни се направлява от изборите, които правим? Как бихме могли да бъдем сигурни, че са правилни за нас, когато дошли в неподходящия момент, сме ги отхвърлили с едно трепване на окото? Има ли формула, чрез която винаги ще сме щастливи на базата на изборите ни? Или просто всичко е предопределено много преди това и ние сме само пионки в ръцете на съдбата? Какво ако животът ни е просто нечий избор? Това прави ли ни незначителна случайност или напротив- великата ни цел, определена от съдбата или божията промисъл е нашият ключ към успеха? Какво ако ни е заложено да изпълним някакво важно дело, нещо, което ще промени света. Или по-просто-променим света за някого, да бъдем част от неговия свят или самите ние да изместим представата му за свят. Никога не знаеш какво ще ти се случи.
Беше един от онези дни, в които често си мислех. Какво ако нямаше правилен отговор. Какво ако животът е просто едно многоточие, един удивителен, една запетая, едно придихание, изчакване. Животът просто е. Нека го живеем като такъв.

Завет

На какво ме научи България? Да обичам безрезервно и безпрецедентно. Да живея несигурно. Да планирам бюджета си и никога да не е така,както искам. Научи ме да разпознавам щастието и да осъзная, че съм истински късметлия, тъй като не заспивам гладна и имам покрив над главата, любящи близки. Научих се да не вярвам на никого, да съм предубедена към всичко случващо се. Научих се, че животът е в твои ръце и от теб зависи накъде ще те отведе пътя. Всичко това научих все по трудния начин, както всички, разбира се. Но не се сърдя и не обвинявам, Отхвърлила съм агресията, за да отстъпи място на смирението и да открия нови хоризонти за съзнанието си. Просто обичам.Обичам с цялото си сърце България. И винаги ще я обичам. Защо ли? Защото само тук се чувствам цяла и истинска.
...Тези мисли не напускаха съзнанието ми, докато гледах златистите отблясъци на слънцето през малкото прозорче на самолета. Трепнах. За миг, може би за част от секундата исках да скоча и да се върна. Но нямаше път назад.
Картините се смаляваха, самолетът се издигаше все по-високо и високо. И точно тогава аз оставих своя завет- една сълза бавно и тежко се отрони, търкулна се и изчезна, събрала в себе си толкова много, че и беше трудно да намери своя път. В тази сълза се побираше моят свят, моята лична България. Радостите, любовта, щастието, споделените мигове с близки и любими хора, спомени за места и пейзажи-всичко това се беше запечатало в тази малка сълза. И ме жигоса. Завинаги. Там в сърцето, където споменът никога не избледнява...