Завет

На какво ме научи България? Да обичам безрезервно и безпрецедентно. Да живея несигурно. Да планирам бюджета си и никога да не е така,както искам. Научи ме да разпознавам щастието и да осъзная, че съм истински късметлия, тъй като не заспивам гладна и имам покрив над главата, любящи близки. Научих се да не вярвам на никого, да съм предубедена към всичко случващо се. Научих се, че животът е в твои ръце и от теб зависи накъде ще те отведе пътя. Всичко това научих все по трудния начин, както всички, разбира се. Но не се сърдя и не обвинявам, Отхвърлила съм агресията, за да отстъпи място на смирението и да открия нови хоризонти за съзнанието си. Просто обичам.Обичам с цялото си сърце България. И винаги ще я обичам. Защо ли? Защото само тук се чувствам цяла и истинска.
...Тези мисли не напускаха съзнанието ми, докато гледах златистите отблясъци на слънцето през малкото прозорче на самолета. Трепнах. За миг, може би за част от секундата исках да скоча и да се върна. Но нямаше път назад.
Картините се смаляваха, самолетът се издигаше все по-високо и високо. И точно тогава аз оставих своя завет- една сълза бавно и тежко се отрони, търкулна се и изчезна, събрала в себе си толкова много, че и беше трудно да намери своя път. В тази сълза се побираше моят свят, моята лична България. Радостите, любовта, щастието, споделените мигове с близки и любими хора, спомени за места и пейзажи-всичко това се беше запечатало в тази малка сълза. И ме жигоса. Завинаги. Там в сърцето, където споменът никога не избледнява...