Щрих

Спомен.Копнеж.Мисъл.Тръпка, внезапно и краткотрайно пробегнала по тялото. Топлина. Усмивка, прикрита в ъгълчетата на устните на влюбено момиче. Сърце, тупкащо и горящо, прогарящо белези върху кожата. Белези. Върху кожата като малки рани. Невидими следи. Безбрежни страдания. Нещастия и неуспехи. Незапълнени празноти. Огорчения и безкрайности. И всичко това има едно единствено име-Любов. Тя движи света, придава му смисъл, запълва го, осмисля го, подрежда го. Изгаря и разрушава, променя и подменя. И все пак всеки се стреми към нея по някакъв свои си начин. Към огъня, който изгаря и изпепелява. Към болката и копнежа по невъзможното да стане вечно. И така цял живот. Завинаги. Търсим я едностранно, а тя ни се представя и в най-малките неща от ежедневието, които ни заобикалят-отношението на близките и приятелите ни, желанието да ощастливим някого, усмивката на продавача в кварталния магазин и много други. Но в края на вечерта само едно нещо има значение за нас-нужни ли сме някому! Това е, което осмисля съществуването ни-липси и нужди. За да има едното, трябва и другото, както и за да има любов, човек трябва дълго да е страдал преди това.
И все пак тя си остава един щрих, една дъхава и лека усмивка, нежната ръка на мама, която ни маха за довиждане, усмивката на баба, която винаги ще помним, дори когато нея вече я няма. Този незавършен щрих е смисълът на цялото човешко съществуване. Той е ключът към вечното и съвършеното.