Добрина

Животът ни не се измерва с броя вдишвания, а с нещата,които правим за другите безкористно….

Болница.Бели стени.Тежка миризма на препарати,медикаменти и спирт.Пусто е.Почти празно.Петъчен ден,следобед,всички са се разотишли.Само една възрастна жена стои в коридорчето и гледа съсредоточено нещо в далечината.Лицето и беше старо,набръчкано от годините,но изразяваше решителност и силна воля,дух.Косите и отдавна бяха побелели,но това не я притесняваше.Долната и устна леко потреперваше сякаш се опитваше да си каже нещо наум,но го изричаше леко на глас.Очите и ,макар зелени,бяха топли и обаятелни.Цялостната и фигура напомняше възрожденска учителка.А дали всъщност не бе точно такава?

Госпожа Николова отчаяно стоеше вече цял ден в болницата,чакайки някой да и обърне внимание.Нейният син,единственото и дете,беше болно.Приеха го още през нощта в Спешното,защото получи много сериозен припадък.Имаше епилепсия.Този път обаче беше различно,беше сам.Майка му беше на работа.А баща му?Нямаше.Не,не че го нямаше.Беше починал.Храбро отслужил военен.Понякога съдбата е жестока именно към тези,които най-много обича.Защото така ги калява,дава им сила да отстоят.

Времето минаваше мъчително и тегаво.Слънчевите лъчи,които по-рано упорито се мъчеха да достигнат тъмния задушен коридор на болницата,бяха преминали от другата страна и вече се смрачаваше.Майчиното сърце не обръщаше внимание на такива неща.Беше изцяло потопено в тревога.Само една майка знае колко може да понесе и как стоически може да се обвинява за всичко,макар че често не е нейна вината.Госпожа Николова се ослуша.От далечината се чу шум.Може би някой идваше.Тя напрегна слуха си.Една сестра наближаваше.Може пък да опита и този път да мине.

-Извинете.Извинете.Искам да попитам за сина си,снощи..

-Казах ви вече,че не е разрешено да давам информация.Това тук да не ви е бюро справки.Не съм пощенски гълъб.Оставете ме да си върша работата.-сопна и се медицинската сестра.Дори не я удостои с поглед.

Госпожа Николова заби поглед  в земята.Някак си нещо в нея се пропука.Една едра сълза се отрони от лявото и око и се спусна надолу по бузата.Тя бързо въздъхна и си пое въздух.Не,не трябваше да плаче,не всичко е изгубено.

Уморено седна на гумената пейка в коридорчето.Тишина заливаше цялата сграда.Явно днес нямаше да разбере нищо.Дали щяха да я изгонят?Не,как щеше да остави малкото си момче само тук в тъмното….Та нали той ще се изплаши,ще я вика,защото вероятно пак ще се появят неговите кошмари…Не.Ще остане,ако ще да я заключат в болницата!

-Госпожо Николова?Това вие ли сте?Ех,че странна среща.-тези думи прозвучаха тъй близо,че тя се стресна и едва не подскочи.Беше се замислила и не чу тихите стъпки на един лекар.

-Здравейте?Познаваме ли се?-учуди се тя,гледайки високият слаб лекар,облечен в бяло с дружелюбна усмивка.

-Разбира се.Вие може би не ме познахте.Аз съм Иван Петров.Преподавахте ми български език в гимназията.Бях един от най-шумните,но любимец.

-Ох,Иванчо,моето момче.Не можах да те позная.Порастнал си.И си станал лекар,добър занаят.

-Помагам на хората.Поне доколкото мога.Завеждащ съм и днес съм дежурен.Вие защо сте тук?С нещо мога ли да ви помогна?

-Синът ми е много болен.Има епилепсия.Снощи получи тежък припадък и си е ударил главата.Не бях вкъщи,когато се е случило.Проверявах до късно матури в едно училище.

-Разбирам.Как са имената му.Ще проверя и веднага ще ви съобщя.

-Много благодаря.Казва се Илия.Илия Николов.

-След малко се връщам.

Тези няколко минути бяха много тежки за госпожа Николова.Тя не можеше да спре на едно място.Въртеше се по коридора.Най-сетне чу шум.Обърна се и видя доктора.

-Синът ви е вън от опасност.Лошо си е ударил главата,но няма увреждания,според скенера.Не се тревожете.Трябва да почива няколко дни и да пие лекарства.Ще се оправи.Искате ли да го видите?

-Благодаря много.Ама,не е ли проблем?Нали времето за посещение е чак в понеделник?

-Правилата са създадени,за да се нарушават понякога.Елате с мен,ще ви придружа.Дължа ви толкова много.Научихте ме да обичам родния език.Дъщеря ми учи при вас.Тя обича да пише от време на време.Мечтае един ден да стане писател.

-А,дано.Ще я наблюдавам отблизо.Как и е името?

-Елица.9б клас е.

-Знам я.Много умно дете,много усърдно.Поздравления за възпитанието.

-Благодаря.

-Никога не е късно човек да направи добро.

-Благословен да си,Иване.-каза госпожа Николова и едра сълза се отрони от зелените и очи като знак на благодарност.Доктор Петров я изпроводи до стаята на сина и и усмихнато просълзен затвори врата.Остана на пост да пази,за да не може никой да попречи на срещата между майка и син.