Пътуване

Една трета от живота си прекарваме,използвайки градският транспорт.На практика е възможно  да срещнеш любовта на живота си, единственият,подходящата половинка за теб,може да се заключи именно в това така наречено изтичащо време,пътувайки в претъпканото метро,изчаквайки в някое задръстване.Този шанс е 50:50…..Стига да вярваш в случайностите,и да си отворен към неочакваното…

Тя вървеше бързо по прашните улици на големия град.“Уф,пак ще го изпусна….Ще има да чакамм… и ще се съберат 2000 души на спирката…Колко противно.Ще си изпусна и метрото…“.Забързана тя се шмугна между двама души,които се влачеха спокойно пред нея.Наистина не ги разбираше тия хора,не бързаха ли,как можеха да се влачат така!

Най-после успя да се добере до спирката…И естествено,отново го беше изпуснала…Любимият автобус,отново препълнен,с хора по вратите,недоволни и кисели физиономии,затиснати на средата,между две седалки или точно до прозореца,но без шанс да го отворят и да вдишат така нужните живителни две глътки въздух.Нареди се на спирката и търпеливо затърси нещо в чантата си.Добре,че беше телефонът.Без него за никъде не е.Единственото забавление в противните моменти на пътуване.Да,тя не обичаше да пътува.Та кой за бога обича,освен ако не включим старите бабички,които точно по обяд решават да пътуват в претъпкания студентски автобус.На къде се бяха запътили и те самите не знаеха…Просто обичаха да пътуват.Понякога тя дори им се възхищаваше,но рядко и предимно когато беше в добро настроение.А този ден не беше такъв.Всичко тръгна на обратно още сутринта.Но това беше без значение.Какво всеки друг път,когато отиваше там,трябваше да изтърпи мъчението,нареченото пътуване в столицата с градски транспорт,да се абстрахира от хората и миризмата и да се концентрира върху себе си.Музиката в такъв момент вършеше доста добра работа,изваждаше я от реалността.Тогава и миризмата на пот,неизкъпани тела,лук,чесън и всякакви други хранителни субстанции,и недружелюбните хора,всичко изчезваше,изпаряваше се като дим и не оставяше следа в съзнанието и освен бегла усмивка.Огледа се,на спирката се бяха събрали хора.Направи отчаян опит да се зарадва на нещо,но безпочвено.Силният вятър разрошваше безмилостно кестенявата и коса,като разваляше изкуствено направените къдрици.Това я подразни и тя тихичко изпсува наум.

Най-после пристига автобуса.Сега щеше да е добре да се докопа до място.Супер,успя без много ритници,блъскане на лакти и ръмена.О,боже-дори една котка пътуваше.Колко интересно,вно не само в „Майстора и Маргарита“ на Булгаков котките имаха особено желание да пътуват в градския транспорт.Каква привилегия!В днешно време странни неща ставаха в градския транспорт.Докато се обърнеш и хоп-току виж някои дявол изскочил между хората.Не,този път беше просто  двойка,която се натискаше в нея,и мазно се целуваха с дългите си криви и миризливи езици.Колко противно!Как можеха да го правят точно тук в градския транспорт….Хора,всякакви-каза си и се обърна на другата страна…..

***

„Оф,пак ще закъснея за работа…Омръзна ми все да чакам тоя тъп автобус…..Студентски град,студентска му работа….Никога не е на време…“.Зелените очи не можеха да гледат сърдито или ядосано.Те просто бяха твърде концентрирани в правия път.И скоро бяха възнаградени.Дойде заветният час и момчето ловко се качи в автобуса…..Каква гъчканица,помисли си той…Дано оцелея до метрото….

Огледа се,нищо интересно.Понякога обичаше да си представя къде отиват хората,какъв живот водят,какви са.Микродиалозите работеха в главата му.Това го караше да се усмихва.Неусетно погледът му бе привлечен от нещо в другия край на автобуса.Беше толкова тъпкано от глави на хора.Но нещо го привлече….

Тя отговори на усмивката с усмивка,макар да беше толкова необичайно дори за нея самата.Да се усмихваш на непознат,това беше странно.Или само лудите го правеха.Нямаше значение,този ден беше странен от началото,та сигурно и до самия край.Какво хубаво момче,помисли си тя.Симпатично,че и се усмихва.Да не повярваш,че днешно време,когато всички само псуваха,ругаеха и гледаха кисело,все едно си виновен за техните неволи,имаше хора,които се усмихваха чистосърдечно и откровено.И тогава тя усети нещо.Онази нежно болезнена болка,долу в стомаха.Сякаш освободи милиард брой пеперуди и те хвръкнаха към гърлото.Не можа да не се усмихне и усети леката, нежна премала за сладкото удоволствие да зарадваш някого.Сърцето и заби по-силно,краката и затрепереха и и стана едно топло.На душата.

Автобусът рязко наби спирачки.Метрото наближаваше.Не и се искаше да слиза.Тълпата я избута и докато се усети вече тичаше по влажните плочки на изтъркания подлез.Чу се шум от машина.Метрото идваше.Всички се завтекоха и в суматохата имаше съборени хора по земята.Тя също бягаше….Бързаше.Едва не се препъна,но успя да влезе.Нямаше навика да бяга след превозно средство.Имаше си принципи.И какво от това,ако закъснееше.Щяха да я почакат.Нямаше да започнат без нея,нали тя водеше.

Бързаше да се хване за нещо,за да не политне неловко върху някой човек,който в общия случай щеше да е или възрастен,или грозен,или некъпан.Но какво да се прави.В България беше така-закон божи.Хората,които не обичаха да се къпят,когато се стоплеше,обичаха да се натискат в други хора в градския.Идилия.

Това момиче пак е тук.Колко интересно и странно.Тя също слуша музика.Какво ли слуша…

….

Неволно погледна наляво и какво да види.Това момче сякаш в следеше.Или това беше някаква странно извратена случайност.Поне изглеждаше приятен и се усмихваше.Казвайки си това,тя се насили да се усмихне и даде свобода на милиардите пеперуди,загнездени в гърлото.Тогава и стана леко и мило.Премаля.А сега какво следваше…Не можеше да откъсне очи от него.А той също я гледаше…И сякаш с поглед само,а без думи,си казваха повече….

Мога да стоя така завинаги,помисли си дяволски тя.Неволно прехапа долната си устна.Той и се изсмя.Това явно го зарадва.Смигна и.Колко интересно.Не и се беше случвало  до сега,още повече в такава ситуация….

Станция „Сердика“..Каза писклив и провлачен глас.Колко ги мразеше тия,като казваха станциите с тъп селски диалект.Не можеха ли да запишат някой по-нормално говорещ.Явно не…Той се огледа.За секунди беше отклонил погледа си от нея и вече я нямаше…Беше изчезнала,беше се стопила с тълпата…Прехапа устни виновно и се ядоса.За първи път истински.Имаше нещо необичайно в тази непринудена среща,ако можеше изобщо така да я нарече…Нещо истинско и запомнящо се…..И той продължи да пътува…

Една трета от живота си прекарваме,използвайки градският транспорт.На практика е възможно  да срещнеш любовта на живота си, единственият,подходящата половинка за теб,може да се заключи именно в това така наречено изтичащо време,пътувайки в претъпканото метро,изчаквайки в някое задръстване.Този шанс е 50:50…..Стига да вярваш в случайностите,и да си отворен към неочакваното…Понякога обаче просто сме твърде заети в ежедневието си,за да се порадваме на малкото чудеса,които неочаквано изникват в живота ни.