Толкова много гняв,толкова много нерви и напрежение....Сякаш виждам как всеки момент
ще експлодирам....И то за какво.....Няма точно обяснение на състоянието ми,наречено от много хора връзка....Хората сами си слагаме окови,сами се заковаваме в сивия си и безвкусен живот,дотолкова че сами да се намразим.Защо са ни връзки,когато не можем да се справим с тях?Защо са ни мъже,когато сами сме си самодостатъчни?Защо ни е един мъж,когато можем да сме с различни постоянно,само за игра?Може би заради морала,но стига бе,какъв морал 21 век!Седя си в овяхтялата и прашна малка стаичка в Студентски град и си мисля за смисъла на човешкото съществуване,но не във философски аспект,а по-скоро в прагматично-делничен.Защо хората обичаме да се самоизмъчваме с фалшиви усещания,с измамни илюзии?Защо си вярваме,че когато сме с някого,животът ни е по-добър?Защо имаме нужда да търсим някой,който в общия случай е доста различен от нас самите?И изобщо има ли нещо като сродни души?Може би не или може би по-скоро не за всеки.Хората като мене може би никога няма да са удовлетворени от живота си,защото винаги ще искат да постигат много.И когато дойде моментът на края,ще са си дали сметка,че са изгубили един живот,за да робуват на нещо непостижимо,на една имагинерна утопия.Никога любовта не е била достатъчна,нито само привличането.Това е като да затвориш пеперуда в стъклен буркан.Естествено че ще умре,защото ще бъде изкушавана от слънцето,но няма да го достигне.Това би я убило.Същото и с този тип хора-те живеят заради самата идея на любовта,която
е по-силна и истинска от самото и случване.
Животът е странно и многопластово явление.Дали наистина любовта е ключов момент от него?И без любов има семейства и деца.Необходима ли е тя след като накрая всички си оставаме на прах,дълбоко погребани под земята,далеч от слънце и спомени?Кое е основното в живота-да обичаш,да създаваш,да постигаш,да откриваш,да даваш?!Разбира се,че за всеки е различно,но аз някак си се чувствам незадоволена от моя.Искам,но не знам какво,искам,но не зная как....И защо сама си сложих окови,когато можех да летя свободна с ятото?Това не е просто реторичен въпрос,а по-скоро е упрек към мен самата.Защото не исках да съм самотна,защото слабостта е в нашата природа.Толкова човешко качество,толкова неподправено и истинско,че може би никой не би го оспорил.Защо трябва да се наказваме,защо трябва да убиваме всичко човешко у нас,превърнали се в ревностни пазители на сакралното от чувството?Нима това е връзка?Нима това е любов?Не-това е животинско състояние,което ни отдалечава от същността и смисъла на самия съюз.Да обичаш означава да ....Какво всъщност означава,дори и аз самата не зная напълно добре...Да обичаш е като да дишаш,нещо съвсем естествено и истинско.До толкова,че сме готови сами да го разрушим от чистия си егоизъм и користни цели.
Защо ни е любов,когато самите ние не сме способни да обичаме?Защо са ни приятели,когато самите ние сме интриганти и лъжци?Защо ни е да живеем,когато не сме убедени,че си струва?
Приятелството е като другата страна на монета,наречена обич.Да си приятел е отговорно нещо.И въпреки това не съм склонна да вярвам,че е възможно в днешно време.Или може би също си зависи от човека?Защо живота на повечето хора е прост и обикновен,а моят не?Защо си задавам постоянно въпроси,на които не могат да отговоря,или по-скоро не искам да отговоря?Защо се измъчвам всеки ден,търсейки истинския смисъл на думите „обичам те“ ?Хората са щастливи с това,което имат,а на такива като мен никога не им стига.Трудно е да си признаеш,че си сгрешил,но по-трудно е да живееш с вината,която те задушава всеки ден.На теория нещата са добре,но на практика.Някак си не се получава добре.Човек би живял добре и без да има някого до себе си.Какво ме наведе на тези мисли ли?Примерно,че приятелката ми,която до скоро беше много отдадена на отношенията ни,ме забрави заради момче.Или пък приятелят ми е толкова погълнат от собственото си его,че не ми дава да му кажа мнението си.Другата ми приятелка е бременна и ще се обвързва сериозна,а аз....Аз съм на кръстопът и не зная на къде да поема.Често срещано явление за мене,но не бих казала и постоянно.Нямам знак за посоката.Чувствам се толкова сама и празна.Изпразнена от смисъл и чувства.Всичко е като един ужасен кръговрат,а аз съм в тунел и е тъмно.Няма лъч светлина,няма изход.По-скоро е лабиринт....А може би лабиринта на самотната душа.
Истината е ,че приятелството е до изгода,любовта до нужда или задължение,а всичко останало е преходно.И все още се заслушвам в тишината.Да чуя дали ще се тресне съседната врата,да чуя тихи стъпки и последвалото „чук-чук“ на вратата.Но нищо....Явно егоизмът ми е заговорил твърде силно,за да смрази всичко останало.Може би някои хора нямат нужда от своя духовна половинка,защото самите те са толкова изтъкани от противоречия,че не виждат смисъл да се делят на повече парчета!Може би понякога да си сам не означава да си самотен,не и като Чеховият човек в калъф.Заслушвам се отново.И може би чувам въпросното почукване.Но то е измамно,защото е пулсът на моето сърце,което може би бие за последен път истински.След всичко това то просто замръзна....
