неделя, 11 май 2014 г.
За бягството
На всеки от нас често се случва да иска да избяга от нещо - спомени, места, хора, с които е бил близък, дори от ежедневието ни се иска да избягаме от време на време, че и все по-често, защото безмилостно ни засмуква в своето безвремие.
Но какво се случва, когато избягаме? Физически ли бягаме, или само емоционално и до кога можем да се справяме така с проблемите си?
Някои хора решават да сменят местожителството, считайки, че на ново място проблемите ще ги заобиколят. Други използват изкуството като утеха за несгодите. Доколко това е реално решение, или е по-скоро самозалъгване на нас самите? Самозалъгването е по-опасно. Но нека се върнем към началото: как се поражда нуждата от бягство? Много е просто - липса на споделеност и усещането, че не сме господари на времето и живота си. Ако знаехме какво точно искаме от живота, би било много лесно. А и безинтересно според мен. Така, че всичко това е част от играта, от умението за справяне, както е било в миналото с мотото "по-силният оцелява", а след това "по-адапптивният оцелява". И днес е така. Ако успееш да се нагаждаш към промените, към липсите, разочарованията, ако успяваш гордо да крачим напред с високо вдигната глава, значи си успял сам за себе си. А именно тези малки успехи в живота са истински важни.
Не бягството е решение, а справянето с проблема, озоваването очи в очи със ситуацията. Всеки от нас има възможността да се изправи пред страховете си, за да живее един по-добър живот, по-щастливо. Нека го направим, ще си струва!
сряда, 12 март 2014 г.
Просто един ден
Един от онези дни, в които слънцето изгряваше в 6:02 минути, срамежливо се криеше в листата на крайблоковите дървета. Денят е свеж, а сутринта предвещава нещо прекрасно да се случи.
Всичко е постарому. Кафето - горещо, горчиво и черно, автобусът - препълнен, хората - неврни, вечно бързащи, кисели, намусени. А слънцето - то грее еднакво за всички - и за сърдити и за усмихнатите. Защо ли? Може би защото не е егоист и се раздава, без да получава в замяна. Има на какво да се научим от него.
Денят си е същият. Градът ухае на тъга и самота. Мокрите мръсни улици, по които ежедневно се извървява безкрайният поток от недоволни хора, сгърени в себе си, вечно оплакващи се от мизерния си живот, който е сам по себе си съществуване.
Красотата е в повторяемостта на ежедневието, но... Но когато то е изпъстрено с доброта.
Денят ми беше различен. И аз не зная защо. Може би бях решила да спра да бъда роб на собственото си аз, да бъда част от онази група хора, колкото и малобройна да е, която се радва на живота, на малките му презивикателства всеки ден, които те карат да се чувствам жив. И когато сърцето ти бие все по-бързо, значи има смисъл. Колкото по-трудно ти е, значи толкова повече те обича съдбата. И когато си най-нещастен, най-самотен и изоставен, тогава си спомни, че не всичко е изгубено. Че винаги след луната изгряват звезди, че след зимата идва пролет, че колкото и лош да е бил един ден, то следващият ще си струва.
Беше просто един ден, който никога няма да забравя. Денят си е все същият. Само аз съм различна. Защото пожелах светлината. Пожелах да загърбя мрака в себе си, пожелах да давам, не за да получа в замяна, а просто така. Пожелах да се усмихна на живота, за да ми се усмихне и той. Пожелах всичко, защото можех. Пожелах си всичко да е несъвършено, защото в това е чара му - в малките грешки по пътя към вечността, които ще наричам спомени.
Всичко е постарому. Кафето - горещо, горчиво и черно, автобусът - препълнен, хората - неврни, вечно бързащи, кисели, намусени. А слънцето - то грее еднакво за всички - и за сърдити и за усмихнатите. Защо ли? Може би защото не е егоист и се раздава, без да получава в замяна. Има на какво да се научим от него.
Денят си е същият. Градът ухае на тъга и самота. Мокрите мръсни улици, по които ежедневно се извървява безкрайният поток от недоволни хора, сгърени в себе си, вечно оплакващи се от мизерния си живот, който е сам по себе си съществуване.
Красотата е в повторяемостта на ежедневието, но... Но когато то е изпъстрено с доброта.
Денят ми беше различен. И аз не зная защо. Може би бях решила да спра да бъда роб на собственото си аз, да бъда част от онази група хора, колкото и малобройна да е, която се радва на живота, на малките му презивикателства всеки ден, които те карат да се чувствам жив. И когато сърцето ти бие все по-бързо, значи има смисъл. Колкото по-трудно ти е, значи толкова повече те обича съдбата. И когато си най-нещастен, най-самотен и изоставен, тогава си спомни, че не всичко е изгубено. Че винаги след луната изгряват звезди, че след зимата идва пролет, че колкото и лош да е бил един ден, то следващият ще си струва.
Беше просто един ден, който никога няма да забравя. Денят си е все същият. Само аз съм различна. Защото пожелах светлината. Пожелах да загърбя мрака в себе си, пожелах да давам, не за да получа в замяна, а просто така. Пожелах да се усмихна на живота, за да ми се усмихне и той. Пожелах всичко, защото можех. Пожелах си всичко да е несъвършено, защото в това е чара му - в малките грешки по пътя към вечността, които ще наричам спомени.
петък, 28 февруари 2014 г.
Рецепта за щастие
Стрий на прах 2 супени лъжички огорчение. Много ситно. Смеси 2 чаени чаши разочарование с малко детски мечти и усмивка. До получаване на щастлива течност. Смесете съставките и долейте 2 чаши удовлетворение и 1/2 надежда. Използвайте миксер. Накрая сервирайте охладено и настържете любов- в големи количества. И не забравяйте да споделите с приятели.
неделя, 23 февруари 2014 г.
Just unfrend me!
Защо няма дума в българския език, аналогична на английската unfrend - букв. разприятелявам. Какво става, когато искаме да спрем да познаваме някого, защото той вече не ни е приятел, нито познат? Каква дума назоваваме в този случай?
Когато подаваме ръка за запознантство, казваме "приятно ми е", а след това, ако вече не сме близки с въпросния човек какво би следвало - "непривтно ми е". Какъв е българският еквивалент? Можем ли все пак така лесно да се разприятелим с някого, ако той ни е бил все пак близък, респективно част от живота ни? Как и до къде можем да отидем в търсене на смисъла от приятелството? Кога разбираш, че вече не си от значение за някого, и няма смисъл да се бориш за вниманието му? Търсиш ли причините в себе си, или обвиняваш другия? А може би се смиряваш, обеснявайки си, че всъщност това няма никакво значение, при положение, че няма какво да се промени?
Разприятеляваме ли се или не в глобалния свят на технологии и егоцентризъм не е много сигурно. Факт е, че щом на български няма таква дума (или тя не звучи добре) може би е доказателство, че ние българите не можем така лесно да позволим на някой да излезе от живота ни. Дали заради балканския ни нрав, силната ни духовна енергия или по-скоро типа менталност сме така силно привързани към хората, били те част от живота ни за малко, но оставили следа! И макар и да сме топла нация напоследък и сред нас се случва световното явление: все по-малко хора общуват помежду си на живо и все по-малко хора изпитват нужда от общуване изобщо. Това е страшно....
Живеем в мъртво общество, където не ни застрашават полести, нито липсва на питейна вода. Болестта, която разпространяваме, сме самите ние, водени от егоцентризма и безразличието си. Колко пъти подадохме ръка на нуждаещите си, колко пъти се поинтересувам от другиго, освен от самите себе си. И не на последно място колко пъти потърсихме смисъла и доброто около себе си, колко пъти се помолихме на Бог за другите, а не за себе си...
Живеен в болно време. Не живеем в градове, а в чат стаи. Не общуваме на живо, а онлайн. Не обичаме истински, а лайкваме. Не се сприятеляваме и разприятеляваме, а просто friend и unfrend-ваме. Страшно е. И тъжно. И все пак преди да unfrend-ваме, нека си дадем сметка за всичко това. Нека бъдем по-добри хора. Нека бъдем началото на промяната.
Абонамент за:
Публикации (Atom)