Равносметка

Човешките емоции са странно нещо.Плачем,когато сме щастливи и мълчим,когато вътрешно горим.Езикът е безсилен пред емоцията…Тези мисли се въртяха през главата му.Той стоеше сам в здрачината,всички останали вече си бяха отишли.Дребен дъждец тихо ръмеше и оставяше сребристи отблясъци.Стоеше и сякаш съзнанието му отказваше да го приеме.Стоеше,изпразнен от емоции,със сухо от мъка очи,със сърце вкаменено и изпразнено от обич,с взор,отправен към грозната вечност,към нейната студенина и неразбираемост.Какво се беше случило?Беше я изгубил завинаги,за момент само си въобразяваше,че може да прилъже живота…няма вечности,само пръст…прах…пепел…самота….Може ли любовта да ни спаси от живота,от неизбежното,от смъртта?

Загледан в далечината,в главата му се зароди една мисъл…спомен.Да,чрез спомените трябваше да я помни.Какво друго му остава?Да си мисли за нея,когато я няма,да я помни,да знае,че тя е била всичко за него,но я изгубил?И то защо-от проклетия му егоизъм…Сега щеше  да е сам завинаги.Не,тя ще го пази,от горе,от Рая,където  беше сигурен,че тя ще отиде.Защо ли?Защото беше ангел и го беше спасила от грозната му човешка същност,от привичния егоизъм,присъщ на повечето човешки същества.Само дето тя беше различна.Познаваха се от толкова време,а всъщност…Няма значение.Вече нищо нямаше значение.Само пепел,прах,пръст и вечна самота…

Той хвърли червената роза над пресния гроб и бавно се отдалечи от гробището…

Животът е странно приключение.Среща те с хора,разминаваш се със случайни лице,без дори да разбираш смисъла.Но той е дълбок,просто си даваме сметка за него след време.Той така и не и каза,че я обича.Заради себе си.Не искаше да се унижава.Глупави скрупули.Сега я нямаше.Никога нямаше да се върне.Защо не му  бе казала нищо.Например,че е болна.А дали не се бе разболяла от мъка?И може би той е причината.Единственото,за което можеше да се надява,е че е изживяла всъщност последните си минути щастливо.Затова дойде сам на погребението и,страхуваше се да не види роднините и.Искаше да им поднесе съболезнования,но не можеше някак си.Скоро трябваше да си тръгва,беше на работа.Ново пътешествие се очертаваше.Как щеше да я кара от сега нататък?На къде щеше да поеме сред бурите на живота?Не му остана нищо за което да мечтае,да се стреми,да обича дори.Нямаше ни дом,ни семейство,ни някой,който да го обича,да го чака.Всички си бяха отишли…Завинаги.Всеки път го водеше наникъде.И какъв беше смисълът?....

Как само си въобразяваше,че ще я има завинаги.Защо ли не я оцени,докато беше жива.Тя го чакаше всеки път,за някакви си нищожни дни,за да са заедно,защото,както тя казваше,тогава светът се преобразява,всичко придобива цвят и красота.И небето се усмихва,и слънцето заискрява,и цялата вселена е щастлива…

Спомни си последният път,когато си говориха.Беше точно преди да се прибере от дългото пътешествие.Тя му писа,че го чака,защото има нещо да му казва.А то какво било?Но защо не му е казала,че знае за болестта си,за да може да дойде?Естествено не е искала да го тревожи.Толкова деликатна,дори на смъртния си одър.Тези думи изпълниха душата му с горчивина.Сякаш олово се сипеше от всяко негово движение.Какво да очаква от тук насетне?Нямаше да се влюби отново,това беше абсурдно дори да си го помисли.И все пак,умира ли сърцето ни,когато обичаните хора си отидат?

Знаеше,че няма да остави след себе си семейство,нито памет,спомен.Такава беше работата му,такъв избор направи.Може би съжаляваше.но кой не съжалява за изборите си.Най-много съжаляваше,че не е бил до нея,когато е страдала.Молеше се да не е страдала много,да е заспала и в съня си да е отишла там,в другото измерение,където всеки от нас вярва,че ще иде.

Скоро ще си тръгне от тук,ще я забрави,както винаги е искал.Няма болка,няма мъка,няма празнина,единствено и само забрава.

На вратата се почука.Сигурно е чистачката от хотела,помисли си той.Днес нямам нужда от услуга.Настоятелно продължи да се чука.

-Какво за бога искате?Оставете ме на мира.-изрева той.

-Ам,извинете.Исках да говоря с господин Дилянов.Казаха ми,че е отседнал в този хотел.

-Аз съм.Вие коя сте?-обърна се той към жената на вратата.

-Аз,мисля,че Ви видях на погребението на Мая.Вие сте?Ам..

-Да,бях там,просто не исках да ме забелязват хората,знаете…

-Да,разбирам.Мойте най-искрени съболезнования за загубата.Знам,че много я обичахте.

-Благодаря,а вие сте?

-Аз съм Ема,нейна близка приятелка.Вижте,знам,че си задавате много въпроси,сигурно я обвинявате,изпитвате горчивина.Никой не я познаваше,така както аз.Ако искате да споделите нещо,моля да го направите.Не се срамувайте от мен.

-Не.Няма нужда.Благодаря все пак.

-Не се крийте в черупката си господин Дилянов.Тя ви обичаше безкрайно много.Ако размислите,може да ме намерите на този номер,ако пожелаете да говорите с някого.-Тя му подаде картичка с номера си.-АА,забравих защо дойдох.Това тя остави за вас.Лека вечер.

Той се обърна и видя само крайчеца на роклята и как бързо и безшумно като призрак прошумолява през вратата и тихо я затвори.На масичката блестеше запечатан бял плик с надпис:За теб с обич и отдолу подпис М.

Той се разтрепери,изглеждаше като някакъв зловещ филм.От онези,в които мъртвият след смъртта си продължава да праща писма или други неща на хората.Потръпна.Не,тук случаят беше съвсем друг.Минута-две стоя неподвижен.Колебанието се процеждаше през всяка фибра от тялото му.Какво да направи?Все пак любопитството надделя и той посегна с треперещи ръце към плика.Отвори го много внимателно.Вътре имаше писмо за него.Започна да го чете,объркано:

Здравей,

Дълго се чудех как да ти пиша за това,което предстои.Много исках да ти кажа,но знаех,че ще се разтроиш и ще оставиш всичко,за да дойдеш.А аз нямам нужда да ме виждаш така,болна и страдаща.Да,аз ще умра,но споменът за нас ще ме крепи в тези последни дни.Искам да знаеш,че винаги ще те обичам,ще запазя спомена за нашите срещи.Искам от теб и ти да направиш това.Не ме упреквай,че не те потърсих,просто ми беше трудно.Искам да ме запомниш каквато бях с теб.ОБИЧАМ ТЕ!И винаги ще те обичам,където и да съм.

С обич:М.

Това беше.Кратко,точно и ясно-типично в неин стил.Препрочете го отново и отново.Няколко пъти.Но това беше нейното сбогуване с него.Стана му тъжно,тежко и сиво.Все още държеше плика от писмото,но някак в него нещо тежеше неестествено.Разгърна го и видя нещо сребристо.Да,това беше нейната огърлица,която и носеше късмет.Едно сребърно ключе….Обърна писмото и видя П.С.

Запази спомена за мен с това ключе.То е за Рая.Ще те чакам там.

Студенината го заля като океан.Мъката го обгръщаше с железните си пипала.Притисна ключето към гърдите си.Едва доловима сълза се отрони от окото му.Тя се търкулна надолу по брадясала сурова мъжка буза и продължи пътя си надолу.

Животът се конструира около две основни неща-някого да обичаш и някой да те обича.Ако успееш да ги обединиш и свържеш в едно,ще си най-щастливият...

Лесно впечатлилият се бързо бива разочарован....

Никога не си възлагай надежди,освен ако не си готов да понесеш разочарованието от неосъществяването им....

Пътуване

Една трета от живота си прекарваме,използвайки градският транспорт.На практика е възможно  да срещнеш любовта на живота си, единственият,подходящата половинка за теб,може да се заключи именно в това така наречено изтичащо време,пътувайки в претъпканото метро,изчаквайки в някое задръстване.Този шанс е 50:50…..Стига да вярваш в случайностите,и да си отворен към неочакваното…

Тя вървеше бързо по прашните улици на големия град.“Уф,пак ще го изпусна….Ще има да чакамм… и ще се съберат 2000 души на спирката…Колко противно.Ще си изпусна и метрото…“.Забързана тя се шмугна между двама души,които се влачеха спокойно пред нея.Наистина не ги разбираше тия хора,не бързаха ли,как можеха да се влачат така!

Най-после успя да се добере до спирката…И естествено,отново го беше изпуснала…Любимият автобус,отново препълнен,с хора по вратите,недоволни и кисели физиономии,затиснати на средата,между две седалки или точно до прозореца,но без шанс да го отворят и да вдишат така нужните живителни две глътки въздух.Нареди се на спирката и търпеливо затърси нещо в чантата си.Добре,че беше телефонът.Без него за никъде не е.Единственото забавление в противните моменти на пътуване.Да,тя не обичаше да пътува.Та кой за бога обича,освен ако не включим старите бабички,които точно по обяд решават да пътуват в претъпкания студентски автобус.На къде се бяха запътили и те самите не знаеха…Просто обичаха да пътуват.Понякога тя дори им се възхищаваше,но рядко и предимно когато беше в добро настроение.А този ден не беше такъв.Всичко тръгна на обратно още сутринта.Но това беше без значение.Какво всеки друг път,когато отиваше там,трябваше да изтърпи мъчението,нареченото пътуване в столицата с градски транспорт,да се абстрахира от хората и миризмата и да се концентрира върху себе си.Музиката в такъв момент вършеше доста добра работа,изваждаше я от реалността.Тогава и миризмата на пот,неизкъпани тела,лук,чесън и всякакви други хранителни субстанции,и недружелюбните хора,всичко изчезваше,изпаряваше се като дим и не оставяше следа в съзнанието и освен бегла усмивка.Огледа се,на спирката се бяха събрали хора.Направи отчаян опит да се зарадва на нещо,но безпочвено.Силният вятър разрошваше безмилостно кестенявата и коса,като разваляше изкуствено направените къдрици.Това я подразни и тя тихичко изпсува наум.

Най-после пристига автобуса.Сега щеше да е добре да се докопа до място.Супер,успя без много ритници,блъскане на лакти и ръмена.О,боже-дори една котка пътуваше.Колко интересно,вно не само в „Майстора и Маргарита“ на Булгаков котките имаха особено желание да пътуват в градския транспорт.Каква привилегия!В днешно време странни неща ставаха в градския транспорт.Докато се обърнеш и хоп-току виж някои дявол изскочил между хората.Не,този път беше просто  двойка,която се натискаше в нея,и мазно се целуваха с дългите си криви и миризливи езици.Колко противно!Как можеха да го правят точно тук в градския транспорт….Хора,всякакви-каза си и се обърна на другата страна…..

***

„Оф,пак ще закъснея за работа…Омръзна ми все да чакам тоя тъп автобус…..Студентски град,студентска му работа….Никога не е на време…“.Зелените очи не можеха да гледат сърдито или ядосано.Те просто бяха твърде концентрирани в правия път.И скоро бяха възнаградени.Дойде заветният час и момчето ловко се качи в автобуса…..Каква гъчканица,помисли си той…Дано оцелея до метрото….

Огледа се,нищо интересно.Понякога обичаше да си представя къде отиват хората,какъв живот водят,какви са.Микродиалозите работеха в главата му.Това го караше да се усмихва.Неусетно погледът му бе привлечен от нещо в другия край на автобуса.Беше толкова тъпкано от глави на хора.Но нещо го привлече….

Тя отговори на усмивката с усмивка,макар да беше толкова необичайно дори за нея самата.Да се усмихваш на непознат,това беше странно.Или само лудите го правеха.Нямаше значение,този ден беше странен от началото,та сигурно и до самия край.Какво хубаво момче,помисли си тя.Симпатично,че и се усмихва.Да не повярваш,че днешно време,когато всички само псуваха,ругаеха и гледаха кисело,все едно си виновен за техните неволи,имаше хора,които се усмихваха чистосърдечно и откровено.И тогава тя усети нещо.Онази нежно болезнена болка,долу в стомаха.Сякаш освободи милиард брой пеперуди и те хвръкнаха към гърлото.Не можа да не се усмихне и усети леката, нежна премала за сладкото удоволствие да зарадваш някого.Сърцето и заби по-силно,краката и затрепереха и и стана едно топло.На душата.

Автобусът рязко наби спирачки.Метрото наближаваше.Не и се искаше да слиза.Тълпата я избута и докато се усети вече тичаше по влажните плочки на изтъркания подлез.Чу се шум от машина.Метрото идваше.Всички се завтекоха и в суматохата имаше съборени хора по земята.Тя също бягаше….Бързаше.Едва не се препъна,но успя да влезе.Нямаше навика да бяга след превозно средство.Имаше си принципи.И какво от това,ако закъснееше.Щяха да я почакат.Нямаше да започнат без нея,нали тя водеше.

Бързаше да се хване за нещо,за да не политне неловко върху някой човек,който в общия случай щеше да е или възрастен,или грозен,или некъпан.Но какво да се прави.В България беше така-закон божи.Хората,които не обичаха да се къпят,когато се стоплеше,обичаха да се натискат в други хора в градския.Идилия.

Това момиче пак е тук.Колко интересно и странно.Тя също слуша музика.Какво ли слуша…

….

Неволно погледна наляво и какво да види.Това момче сякаш в следеше.Или това беше някаква странно извратена случайност.Поне изглеждаше приятен и се усмихваше.Казвайки си това,тя се насили да се усмихне и даде свобода на милиардите пеперуди,загнездени в гърлото.Тогава и стана леко и мило.Премаля.А сега какво следваше…Не можеше да откъсне очи от него.А той също я гледаше…И сякаш с поглед само,а без думи,си казваха повече….

Мога да стоя така завинаги,помисли си дяволски тя.Неволно прехапа долната си устна.Той и се изсмя.Това явно го зарадва.Смигна и.Колко интересно.Не и се беше случвало  до сега,още повече в такава ситуация….

Станция „Сердика“..Каза писклив и провлачен глас.Колко ги мразеше тия,като казваха станциите с тъп селски диалект.Не можеха ли да запишат някой по-нормално говорещ.Явно не…Той се огледа.За секунди беше отклонил погледа си от нея и вече я нямаше…Беше изчезнала,беше се стопила с тълпата…Прехапа устни виновно и се ядоса.За първи път истински.Имаше нещо необичайно в тази непринудена среща,ако можеше изобщо така да я нарече…Нещо истинско и запомнящо се…..И той продължи да пътува…

Една трета от живота си прекарваме,използвайки градският транспорт.На практика е възможно  да срещнеш любовта на живота си, единственият,подходящата половинка за теб,може да се заключи именно в това така наречено изтичащо време,пътувайки в претъпканото метро,изчаквайки в някое задръстване.Този шанс е 50:50…..Стига да вярваш в случайностите,и да си отворен към неочакваното…Понякога обаче просто сме твърде заети в ежедневието си,за да се порадваме на малкото чудеса,които неочаквано изникват в живота ни.

Любовта е сила вечна

Тишината и тъмнината заливаха тихата стая.Неочаквано иззвъня GSM.В стаята се чу проскърцване,но доста приглушено и задавено.После въздишка...И неочаквана усмивка на устните му.Той се озърна да провери дали е сам.После въздухна отново и отговори с нетърпение на обаждането....
Лека усмивка пробягна по иначе съненото м у лице.
-Здравей.Чаках да се обадиш толкова дълго.Къде се загуби?
От отсрещната страна на слушалката струеше тишина.После-леко сумтене.Това сумтене пулсираше в ушите му.Той си представяше как тя елегантно държи слушалката в ръка,с боядисани и нежни ,красиво оформени розови нокти,а дъхът и-сладък и с вкус на ягоди-изпълва празното пространство на слушалката.
-Добре(каза това почти на себе си).Разбирам,била си заета.(Това значеше,че Тя не може да говори в момента.Беше им като код, когато говореха по телефона и имаше странишно лице наблизо.)Горчивината се разля в душата му като чаша кисело вино.И той не можеше да говори много в този момент.Приятелката му беше в съседната стая.Можеше да го чуе и какво щеше да и каже този път.Последният път едва измисли някаква нескопосана лъжа,на която те се върза.Защото го обичаше,макар той да не си обясняваше защо и как.
Положението им беше тежко.Макар разговорите им скоро да бяха намалели драстично и да се провеждаха в малките часове на денонощието,те се свеждаха до няколко разменени думи,глухо дихание и мечти.Това го смущаваше много.Какво се беше случило с тях,че сега бяха разделени?Защо?Защо продължаваха тази жалка и безсмислена игра?“-защото те обичам и няма да спра,докато все още мога да дишам!“-това му беше казала тя на една от последните им срещи.А небето кротко се отразяваше в сините и очи.При тези спомени нежни тръпки преминаха по цялото му тяло.Изтръпна сякаш лек ток преминаваше през него и почти усети аромата и върху себе си.
-Лека нощ.Ще се чуем скоро.-това бяха последните думи на сладкия и глас.След това просто сигнал.Не успя дори да и каже,че я обича.Но защо и беше.Тя го знаеше.
И отново и отново този кошмар.Той стана от леглото,цялият облян в пот.Беше 2:30.До него нежно беше полегнало бяло голо тяло,обрамчено от тихата пелерина на лятната нощ.Тя дишаше умерено и бялата и кожа леко потрепваше от докосването на въздуха.“Отново сънувам“-помисли си той.Погледна телефона си,за да провери,дали не го е търсила...Не,не го беше.Всичко е било сън.Красив сън,толкова прекрасен.За момент като се събуди дори помисли,че тя спи до него-безащитна,сама,усмихната и весела-само и единствено негова.Завинаги.За съжаление обаче хубавите сънища имат край и той винаги е неочакван.
Не знаеше какво да си мисли.Утре бе денят на сватбата му.Защо не спираше да мисли за нея.Не можеше да е с нея по никакъв начин.Но сърцето му казваше друго.Вече години наред все мислеше и премисляше,опитваше да си я избие от главата,но резълтатът беше никакъв.Колко тъжно,че тя щеше да разбере от друг,че нейният любим е женен.Искаше да и го каже сам,но тя така и не отговори на обажданията му.Какво пък?Като се ожени пак можеха да са заедно.Нищо не се променяше,не и за него.Защото и беше дал сърцето си,още тогава в онази слънчев юнски ден,когато я срещна за първи път в парка.Сякаш магия витаеше във въздуха.Любовни искрици прехвърчаха и изпълваха празното и прашно пространство.
Той си спомни с блаженство този момент и легна спокойно.Следващите часове прекара спокойно в сънища с нея.Единствено там имаше право да е с нея.В онова прекрасно безбрежно райско място,където всичко е позволено и където няма време,освен вечност.И скрито се усмихваше.
******
В другия край на огромния сив и многолюден град имаше малка шестетажна кооперация.Апартамент номер 12 на 4-тия етаж беше потънал в мълчание.Тя мислеше...Чудеше се какво се случи с нея.Как можа да отдаде сърцето си на човек,с когото не може да бъде завинаги.Но как щеше да живее без него-без усмивката му,погледа му,нежния аромат,които излъчваше.Не можеше да продължава.Трябваше да му звънне.Но как?Нали приятелката му вече живееше с него,а ако разбереше за тях!По-добре да се контролираше.Вече няколко години подред бяха заедно тайно.Може би скоро щеше да се получи.Защо го срещна толкова късно в живота си.Той не знаеше,че утре тя се омъжва.Как можеше да му го каже-не се бяха чували последната седмица.Тя-избираше и подготвяше всичко за великия ден,а той....Много зает,както винаги.Дори бяха пропуснали петъчната си среща,когато се предполагаше,че трябва да са с приятели.Ох,само като си помислеше за него и нещо я стягаше под лъжичката.Защо животът бе толкова несправедлив!Защо се срещнаха толкова късно?Защо не можеха да са заедно?
Тези мисли се въртяха в главата и като водовъртеж от приятни спомени.Най-сетне изплува образът му.Усмихваше и се нежно и я целуваше по бузата.В този момент тя не искаше нищо друго,а просто да го прегърне.Но съдбата и бе различна.Някъде там в далечината на студения мрачен град,когато слънцето почти изгряше,тя заспа объркана.Някъде там в преградията я чакаше новия и живот-тъй желан някога и тъй отблъскващ сега.Някъде там я чакаха двама мъже-единият и обеща сърцето си преди време завинаги,а на другия тя обеща своето.
Слънцето бавно се издигаше над хоризонта.Обещаваше да е топло и горещо юнско утро.Този ден беше специален ,тъй като щеше да има две сватби и едно погребение.Да те погребаха връзката си от този момент насетне.Макар и да не го знаеха.Изминаха няколко години.Започнаха да се виждат по-рядко,защото имаха много ангажименти.Обичаха се още по-силно от преди,но не беше достатъчно да са щастливи,както бяха преди.Не чувстваха срам,нито вина.Връзката им остана тайна и скрита за чуждите любопитни погледни.Родиха им се деца.Остаряха и побеляха.Срещите им намаляваха все повече.Докато един ден случайно и двамата напуснаха тихо и кротко този свят.Погребенията им бяха по едно и също време,а гробовете бяха един до друг.Дали е случайно?Едва ли-в живота няма нищо случайно.След погребението всички си заминаха.Заваля неочакван дъжд-пролетен,дребен,нежен.Въздухът замириса на свежо.Между двата гроба се появи една малка нежна и срамежлива маргаритка.Тогава сякаш слънцето се засмя и изпрати дъга.Тихо зашумя вятърът и сякаш шептеше:“Обичам те завинаги,както ти обещах.““Да,сега сме заедно завинаги...“.

Приказна случайност

Тя съзерцаваше през прозореца на своята душа... Беше и останало свободно време? Нима? Нечувано. Но как? Откакто свят светуваше тя се грижеше да има ред на земята. Нейното име бе Смъртта и тя бе част от живота на човечеството, неразривно свързана, съпътстваща го зад всеки ъгъл на безкрайния кръговрат.Работата и открай време бе една и съща - да краде душите на хората и да ги носи при своя господар. Някога и тя бе човешко същество.Прекрасно, неповторимо, великолепно... Но случи и се един ден нещо, което промени живота и завинаги... Тя срещна Него....

-Имаш ли си име? - заговори я със сладко лукав глас.

-София - продължи да го гледа вторачено и любопитно. А ти кой си?

-Божествено... Нима такава прелест като теб е човек, смъртна тленност?-продължи да се удивлява странникът.

-А ти кой си? Какво правиш тук?

-Аз съм минало, настояще и бъдеще, Огън и вода, красиво и грозно, любов и омраза. Аз съм... всичко, за което можеш да се сетиш.

-Значи си.... Бог?

-Може и така да се нарече - подсмихнал се делово, усещайки, че е назрял моментът.

-Но нима е възможно да си толкова красив и да не си човек? -чудело се момичето - Как?

-Защото човешкият живот често е кратък и безмислен. Хората никога не са доволни от нищо.

-Не е така. Аз съм доволна. Обичам живота, мирисът на цветята, лъчите на слънцето, вкусът на ягодите....Обичам водните капчици, реките, песните на птиците.... Обичам мирисът на пролетта, нежният въздух,развяващ косите ми рано сутрин, когато се изправя пред прозореца и вдъхна денят.

-Да, но един ден просто ще умреш... И всичко ще свърши!

Тези думи я натъжиха. Не си беше мислила по този въпрос. Нейният събеседник веднага усети промяната в поведението и.

-Не искаш ли да си част от вечността, да усетиш нейната живителна сила, не желаеш ли да си Бог?

-Но как? - съвсем се объркала.

-Това е много лесно. Просто трябва да ми обещаеш нещо...

-Какво нещо?

-Колебаеш ли се?

-Не. Ще ти обещаят каквото поискаш.

-Много лесно се съгласяваш. Значи моето условие е следното.Ако искаш да споделяме вечността,трябва да останеш в замъка ми, което се намира недалеч от тук. Но при едно единствено условие - да не влизаш в Стаята.

-Каква е тази стая?

-Ако ти кажа, трябва да те убия.Просто не влизай и това е.

-Добре съгласна съм. Само това ли?

-Не, разбира се. Ела по-близо. Не се страхувай от мен. Така... Добре. Сега ме целуни.

В този момент тя усетила нещо много странно.Сякаш душата и излязла през устата. Замаяла се и изпаднала в лека несвяст.Тогава се загледала в очите му-те били толкова тъмни.Като бездна, в която тя падала и падала,продължавала да пада....

Събудила се на другата сутрин в прекрасна стая.Навсякъде миришело на рози и свежест. Дори и не подозирала къде точно е попаднала. Но това не я вълнувало сега. Всичко било толкова магическо. Погледнала през прозореца и видяла изумителна гледка. Навред се простирала равна долина,д окосната от слънцето, леко галена от неговите нежни лъчи. Навсякъде имало цветя, заобиколени от река, която нежно румоляла. Пейзажът бил приказен. Къде на земята е този Паднал Рай? Продължавала да гледа без умора, сякаш се беше родила за нов живот. И така ден след ден, младата душа, влюбена в живота и неговата красота, обикнала всичко, което я заобикаляло. Дори и самият странник, макар че дори не знаела името му. Но не се сещала за това.Сякаш някаква странна забрава беше помътнила умът и. Изминали седмици, месеци и те живеели щастливо.

Един ден обаче тайнственият и другар излязъл извън замъка. Тогава сякаш някаква сила я притеглила към забранената Стая, за която самата тя беше забравила. Като на сън се изкачила по мраморните стълби и изминала пътя до дъното на коридора, където били прашните стълби,водещи към най-високата кула на замъка.С трепераща ръка отворила вратата. Вътре в стаята на пръв поглед нямало нищо особено.Мирисът на прах изпълвал малкото пространство. Лека светлина се процеждала през дебелите пердета, сякаш криещи смъртна тайна. Момичето се огледало. Видяло едно странно съндъче.Д оближила се до него и го отворила.... Оттам излезли множество мъртви души на хора. В този момент тя осъзнала, че всичко е била една илюзия, игра с предначертан край. В съзнанието нещо се пропукало.Разбулила се тайната, дълго глождила.Пред нея прозряла истината във вид на счупено огледало. В този момент дворецът се превърнал в дупка, наречена Ад. Всички хора, живеещи в него се превърнали в изтезавани , а прекрасният непознат - самият Дявол.

-Защо ме излъга? - сълзи на отчаяние набъбнали в очите и.

-Не съм те излъгал. Всяка лъжа, в която повярваме, се превръща в истина. А и аз притежавам душата ти. Аз съм Бог - Богът на смъртта. Твоята задача от утре до края на вечността ще бъде да ми носиш душите на хората. Нали постигна това, което искаше - безсмъртна си. От сега нататък обаче няма да чувстваш, нито ще усещаш. Сърцето и душата ти ще се превърнат в пепел. Няма да можеш да се плачеш и да се смееш. Това е цената, която се плаща за вечен живот.

-Но аз не искам.... Ти ме измами!

-Напротив,искаш го. Ти ми предложи душата си, в замяна на вечност.

-Ти ме изигра! - настоявала тя.

-Добра, добре. Щом е така...Да не кажеш, че Дяволът не държи на думата си .И така, ако срещнеш някой, който те съжали и пожелае да сподели съдбата ти, тогава душата ти ще бъде спасена. Но, разбира се, това може да не се случи никога. Хората са егоисти, мислят единствено и само за себе си.А любовта? Хм,напоследък не знам дали изобщо вярват в нея, дали са способни да я изпитват!Но ако все пак някой реши да те спаси, ще си останеш човек и един ден ще умреш, както всички останали.

-Но как ще обичам?

-Защо ти е да обичаш? Полза няма от това.

-За да се чувствам по-значима.

-Това пък защо ти е?

-За да осмисля живота ми. Любовта е най-красивото нещо, което съществува и заради което си струва да живеем.

-Нима! - засмял се Дяволът - Лъжеш се. Някога и аз вярвах в тези глупости и виж ме сега.Поддадох се на тъмната страна и сега съм зъл - имам всичко, което искам и властта да управлявам света, но някак си нещо не ми достига...

-Може би е любов?

-Едва ли. Аз съм забравил какво е това.

-Може би се страхуваш от това да отдадеш душата си другиму, от Силата, която ти дава Любовта.

-Каква сила?

-Окриляващата способност да си добър дори и с лошите. Да откриваш добро дори и в най-лошия човек, защото всеки от нас е добър, просто понякога изневеряваме на себе си.

-Нима това е възможно? -зачудил се съвсем искрено Дяволът.

-Естествено, че е.-усмихнала се София и го погледнала за първи път в очите. Те били яркосини и не криели учудването си.

От този момент нататък Дяволът се променил.Всеки ден той разговарял с мъдрата си приятелка.Те били неразделни ден и нощ, подобно на звездите, обсипващи нежния непосвод. И така се изтърколило хилядолетие, после второ и т.н. Не след дълго Дяволът вече не бил Дявол, а Ангел. Защото познал любовта.... В която впрочем не вярвал.Но нима любовта не променя и най-коравото сърце!Нима не действам дори там, където чувствата са били дълбоко погребани!Да, тя е способна да промени всеки, защото е вечна и съвършена.