Приказна случайност

Тя съзерцаваше през прозореца на своята душа... Беше и останало свободно време? Нима? Нечувано. Но как? Откакто свят светуваше тя се грижеше да има ред на земята. Нейното име бе Смъртта и тя бе част от живота на човечеството, неразривно свързана, съпътстваща го зад всеки ъгъл на безкрайния кръговрат.Работата и открай време бе една и съща - да краде душите на хората и да ги носи при своя господар. Някога и тя бе човешко същество.Прекрасно, неповторимо, великолепно... Но случи и се един ден нещо, което промени живота и завинаги... Тя срещна Него....

-Имаш ли си име? - заговори я със сладко лукав глас.

-София - продължи да го гледа вторачено и любопитно. А ти кой си?

-Божествено... Нима такава прелест като теб е човек, смъртна тленност?-продължи да се удивлява странникът.

-А ти кой си? Какво правиш тук?

-Аз съм минало, настояще и бъдеще, Огън и вода, красиво и грозно, любов и омраза. Аз съм... всичко, за което можеш да се сетиш.

-Значи си.... Бог?

-Може и така да се нарече - подсмихнал се делово, усещайки, че е назрял моментът.

-Но нима е възможно да си толкова красив и да не си човек? -чудело се момичето - Как?

-Защото човешкият живот често е кратък и безмислен. Хората никога не са доволни от нищо.

-Не е така. Аз съм доволна. Обичам живота, мирисът на цветята, лъчите на слънцето, вкусът на ягодите....Обичам водните капчици, реките, песните на птиците.... Обичам мирисът на пролетта, нежният въздух,развяващ косите ми рано сутрин, когато се изправя пред прозореца и вдъхна денят.

-Да, но един ден просто ще умреш... И всичко ще свърши!

Тези думи я натъжиха. Не си беше мислила по този въпрос. Нейният събеседник веднага усети промяната в поведението и.

-Не искаш ли да си част от вечността, да усетиш нейната живителна сила, не желаеш ли да си Бог?

-Но как? - съвсем се объркала.

-Това е много лесно. Просто трябва да ми обещаеш нещо...

-Какво нещо?

-Колебаеш ли се?

-Не. Ще ти обещаят каквото поискаш.

-Много лесно се съгласяваш. Значи моето условие е следното.Ако искаш да споделяме вечността,трябва да останеш в замъка ми, което се намира недалеч от тук. Но при едно единствено условие - да не влизаш в Стаята.

-Каква е тази стая?

-Ако ти кажа, трябва да те убия.Просто не влизай и това е.

-Добре съгласна съм. Само това ли?

-Не, разбира се. Ела по-близо. Не се страхувай от мен. Така... Добре. Сега ме целуни.

В този момент тя усетила нещо много странно.Сякаш душата и излязла през устата. Замаяла се и изпаднала в лека несвяст.Тогава се загледала в очите му-те били толкова тъмни.Като бездна, в която тя падала и падала,продължавала да пада....

Събудила се на другата сутрин в прекрасна стая.Навсякъде миришело на рози и свежест. Дори и не подозирала къде точно е попаднала. Но това не я вълнувало сега. Всичко било толкова магическо. Погледнала през прозореца и видяла изумителна гледка. Навред се простирала равна долина,д окосната от слънцето, леко галена от неговите нежни лъчи. Навсякъде имало цветя, заобиколени от река, която нежно румоляла. Пейзажът бил приказен. Къде на земята е този Паднал Рай? Продължавала да гледа без умора, сякаш се беше родила за нов живот. И така ден след ден, младата душа, влюбена в живота и неговата красота, обикнала всичко, което я заобикаляло. Дори и самият странник, макар че дори не знаела името му. Но не се сещала за това.Сякаш някаква странна забрава беше помътнила умът и. Изминали седмици, месеци и те живеели щастливо.

Един ден обаче тайнственият и другар излязъл извън замъка. Тогава сякаш някаква сила я притеглила към забранената Стая, за която самата тя беше забравила. Като на сън се изкачила по мраморните стълби и изминала пътя до дъното на коридора, където били прашните стълби,водещи към най-високата кула на замъка.С трепераща ръка отворила вратата. Вътре в стаята на пръв поглед нямало нищо особено.Мирисът на прах изпълвал малкото пространство. Лека светлина се процеждала през дебелите пердета, сякаш криещи смъртна тайна. Момичето се огледало. Видяло едно странно съндъче.Д оближила се до него и го отворила.... Оттам излезли множество мъртви души на хора. В този момент тя осъзнала, че всичко е била една илюзия, игра с предначертан край. В съзнанието нещо се пропукало.Разбулила се тайната, дълго глождила.Пред нея прозряла истината във вид на счупено огледало. В този момент дворецът се превърнал в дупка, наречена Ад. Всички хора, живеещи в него се превърнали в изтезавани , а прекрасният непознат - самият Дявол.

-Защо ме излъга? - сълзи на отчаяние набъбнали в очите и.

-Не съм те излъгал. Всяка лъжа, в която повярваме, се превръща в истина. А и аз притежавам душата ти. Аз съм Бог - Богът на смъртта. Твоята задача от утре до края на вечността ще бъде да ми носиш душите на хората. Нали постигна това, което искаше - безсмъртна си. От сега нататък обаче няма да чувстваш, нито ще усещаш. Сърцето и душата ти ще се превърнат в пепел. Няма да можеш да се плачеш и да се смееш. Това е цената, която се плаща за вечен живот.

-Но аз не искам.... Ти ме измами!

-Напротив,искаш го. Ти ми предложи душата си, в замяна на вечност.

-Ти ме изигра! - настоявала тя.

-Добра, добре. Щом е така...Да не кажеш, че Дяволът не държи на думата си .И така, ако срещнеш някой, който те съжали и пожелае да сподели съдбата ти, тогава душата ти ще бъде спасена. Но, разбира се, това може да не се случи никога. Хората са егоисти, мислят единствено и само за себе си.А любовта? Хм,напоследък не знам дали изобщо вярват в нея, дали са способни да я изпитват!Но ако все пак някой реши да те спаси, ще си останеш човек и един ден ще умреш, както всички останали.

-Но как ще обичам?

-Защо ти е да обичаш? Полза няма от това.

-За да се чувствам по-значима.

-Това пък защо ти е?

-За да осмисля живота ми. Любовта е най-красивото нещо, което съществува и заради което си струва да живеем.

-Нима! - засмял се Дяволът - Лъжеш се. Някога и аз вярвах в тези глупости и виж ме сега.Поддадох се на тъмната страна и сега съм зъл - имам всичко, което искам и властта да управлявам света, но някак си нещо не ми достига...

-Може би е любов?

-Едва ли. Аз съм забравил какво е това.

-Може би се страхуваш от това да отдадеш душата си другиму, от Силата, която ти дава Любовта.

-Каква сила?

-Окриляващата способност да си добър дори и с лошите. Да откриваш добро дори и в най-лошия човек, защото всеки от нас е добър, просто понякога изневеряваме на себе си.

-Нима това е възможно? -зачудил се съвсем искрено Дяволът.

-Естествено, че е.-усмихнала се София и го погледнала за първи път в очите. Те били яркосини и не криели учудването си.

От този момент нататък Дяволът се променил.Всеки ден той разговарял с мъдрата си приятелка.Те били неразделни ден и нощ, подобно на звездите, обсипващи нежния непосвод. И така се изтърколило хилядолетие, после второ и т.н. Не след дълго Дяволът вече не бил Дявол, а Ангел. Защото познал любовта.... В която впрочем не вярвал.Но нима любовта не променя и най-коравото сърце!Нима не действам дори там, където чувствата са били дълбоко погребани!Да, тя е способна да промени всеки, защото е вечна и съвършена.