Реката на живота

Под повърхността

Стоя и гледам мълчаливата кристално чиста повърхност.Водата винаги ме е привличала с множеството си тайни,скрити във всяка морска вълна.Понякога дори не беше нужно да ми ги споделят,улавях емоцията сама.Заслушах се в шепота на вълните….Пееха песен.Заслушах се по-задълбочено.Да,сега наистина я чувах.Беше история,приказка,песен. Реката ми разказваше…
Край реката седна Творец.Гледайки сините й отблясъци,окъпали простора,се замисли… за смисъла на живота.Какво му беше дал той до момента? Какво бе постигнал?Няколко незначителни публикации в селски вестник. Естествено,че на тях хората не обръщаха никакво внимание.Но по-важният въпрос беше-това правеше ли го щастлив?Творението,връзката между създателя и създаденото?-не,ни най-малко.С мъка заключи,че може би не е това призванието му и продължи с мъка да наблюдава бързо променящата се повърхност.Как реката можеше да е така спокойна и бърза едновременно?Динамичен беше животът й, и някак истински,защото срещаше много хора по пътя си,чуваше множество истории.Само да можеше да е той част от нея,да види света по един нов начин…
Кога човек е истински щастлив?- беше въпросът,който го глождеше.Отговорът беше някъде там,неизследван и пресен.Точно тогава нахлу споменът…За нея…Дали водата беше причината да отключи така добре прикрития и закътан спомен?Може би,няма нищо случайно…Миризма,която се носеше във въздуха,му напомни за нея,за нежното й излъчване,ефирната й същност.Да,беше все едно вчера,когато тя стоеше до него, усмихваше му се и осмисляше живота му по онзи магически начин.Повеят на вятъра го отрезви и измъкна от красивия блян.А беше толкова истинско!Сякаш усещаше присъствието и.Някъде край него…Отвори широко очи,но пространството зееше празно и грозно.Какво разочарование!Някъде дълбоко в душата му нещо се пропука.Дълбоко потисканото излезе наяве.Едра сълза се отрони от кехлибареното око и се претърколи по сурово свитата буза.Мълчание. Погледът му се отправи към реката.Нещо го привлече,надвеси се и сълзата капна в бързата вода…
Тръпки побиха тялото му.Усети електричество във въздуха.Като човек на изкуството вярваше в свръхестественото,но с граници.Знаеше,че не може да съживи мъртвец само със силно желание или молитви.Бяха изминали години,откакто му я отнеха.Но споменът беше все още пресен.Годините нямаше да заличат спомена,че не успя да и каже „довиждане“, и „обичам те“. Желанието му беше просто-да я види отново,само веднъж,макар и за миг,макар и във въображението му.Нейната усмивка,граничеща със светлината на слънцето при изгрев. Това би му било достатъчно,за да е щастлив до края на живота си.
Смъртта й бе грешка,абсурд. Или просто съвпадение.Колко безсънни нощи прекара,мислейки,че той трябваше да е на нейно място.Можеше сега тя да е жива. И това щеше много да променя ситуацията…Замислен и вгледан в себе си,усети леко пробождане.Ококори се.Нещо се случваше с водата…
Хората говореха странни неща за това място.На пръв поглед обикновена полянка,тук дори реката не беше тъй бърза,както в цялата местност.Той обичаше това място,защото му навяваше мир и спокойствие.Именно тук се чувстваше спокоен и можеше да се отдаде на размисли.Тихо припукване се чу от реката.Надвеси се по напред.Единственото,което виждаше,беше лицето му-изсечените като от камък сурови черти; намръщени очи,бръчки около клепачите,изпити бузи.Гледайки се,си спомни за нея и как тя му се смееше колко е сериозен.Усмихна се,макар и едвам.Тогава се взря още по-близо.Нещо се случваше с водата.Малки водни капчици заискриха и оформиха водовъртеж.Докато се опомни какво се случва,картината пред него се промени.Не можеше да откъсне очи от съвършеното лице,което го гледаше от огледалната повърхност на реката.Да,това беше Тя.И му се усмихваше…
-Не се мръщи,лицето ти е толкова красиво,когато се усмихваш…-закиска се Тя.
Не можеше да повярва.Зрителна или слухова измама беше това.Ощипа се,за да се свести,но тя все още беше там,красива,както винаги.Умните й очи го очароваха все повече и той не спираше да я гледа,замаян.Усещаше,че времето им е ограничено.Затова реши да се наведе и да я целуне….
Усети приятно усещане в гръдния кош.Сякаш нещо в него се освободи,полетя.Стана му леко и приятно.Затвори очи и замечта.
-Татко,пак ли си тук.Спиш ли?Хайде,обеща ми да се разходи навсякъде в долината.Толкова е красива реката.Сякаш е жива.Невероятно много ми напомня на мама….-от далечината се чуха женски глас и стъпки.
-Тук съм,явно пак съм се унесъл.-усмихна се,стана,поизтупа дрехите си и погледна към мястото,към което принадлежеше.-Ще се срещнем пак…
-Хайде татко,побързай!Слънцето ще се скрие.Искам да си направя снимки.
Самотният мъж се загледа към суетящата се млада жена и една лека усмивка разхубави иначе изкривеното от мъката лице. – Тя е жива! Кръвта на любимата ми тече в тялото на дъщеря ми, ликът на жена ми препуска навсякъде в моето същество. Мисълта за нея ме измъчва, но и дава смисъл на дните ми.Защото споменът ме връща към нея, защото сънят е спасителен пояс, който ми предоставя още една жадувана среща.Реката на живота помита всичко без жал, но ни позволява да запазим частица от отнетото, “влива се” в едно ново начало.
А някъде там,на самотната полянка,нещо подскочи във водата…

Коледна магия

Хора имаме нужда да обичаме и да бъдем обичани.Тези две неща са основни за добрия духовен живот на един човек. Звучи много простичко нали? Но всъщност е толкова трудно и понякога непостижимо,че често се отказвам на прага на успеха.

Има едно единствено време през годината, когато си позволяваме да сме добри, да обичаме безгранично, с пълни шепи. Не, не е денят на благодарността (в България не го празнуваме-защо ли?). Както и да е, имам предвид Рождество Христово(т.нар.Коледа). От къде идва добрината в нас и как е възможно само веднъж в годината да сме добри? Може би от времето-идва краят на астрономическата година и някак си си даваме равносметка за прекараното, преживяното и мечтаем за едно по-светло бъдеще. Именно Дядо Коледа е такава проекция на нашето въображение. От малки ни разказват за добрия белобрад старец, между човек и ангел, който дарява светлина и щастие в детските души. Разбираме как не спи и разнася подаръци на добрите деца, но когато пораснем, не мечтаем ли за един Дядо Коледа, който да осветли празника ни с надежда и добрина. Подаръците, които искаме са обикновени, но и трудно постижими. Искаме здраве, преди всичко, за нас и за близките ни. Красота, която да преобразява съществуването ни и най-накрая, но не на последно място-любов-за да има смисъл да живеем.

Във всеки от нас носи искрица от любовта на Създателя. Отнема различно време, за да я отключим. Колкото и да ни се струва, че за някои хора никога не настъпва този момент, това не е вярно. Всеки един от нас обича по свой начин, трудно за разбиране, но силно като усещане. Не е ли точно това коледната магия? Онова усещане, което ни обхваща, когато усетим мирисът на сняг, вятърът на положителната промяна, красотата на усмивката на минувачите по улиците…. Всичко това има едно име и то е Коледа. Именно тогава, в този вълшебен отрязък от годината изживяваме душевен катарзис. Защо ли? Защото коледният дух се свързва с желанието ни за добро, за надеждата, че можем да сме по-човечни, по-истински. Надеждата е ключът към смислеността на нашето съществуване. Именно тя е крепител на човешкия дух и създател на коледната магия. С надежда гледат децата през прозорец, мечтаещи да зърнат само за миг Добрият старец. Отново с надежда за едно по-светло бъдеще гледаме в себе си, осмисляйки грешките си, дарявайки прошка и пръскайки радост. В това е смисълът на празника. Магията на Коледа- да даряваш безрезервно, да обичаш безгранично, да си добър дори и с лошите.

Магията на Коледа

Навън беше ден, но нищичко не се виждаше от виелицата. Толкова гъста мъгла бе обхванала малкото провинциално градче, че дори небето бе забулено от призрачната пелена на танцуващите снежинки.

Прозорците в дома за сираци бяха запотени. Беше следобедно време и всяко дете имаше право да си играе преди вечеря. Вечерята естествено беше оскъдна- леща или боб. Поне на Бъдни вечер сирачетата имаха право на избор. Тълпа от детски главички изпълваше стаята за игри, смехове, крясъци и възбудени разговори се вихреха. Само едно дете стоеше самотно край мокрия прозорец и гледаше тъжно в далечината.

Ники беше почти на 7, но това не пречеше да изпита суровата страна на живота. От малък сираче, живял по различни домове, в различни приемни семейства, той беше изгубил вярата в доброто, вярата в Коледа. За него този празник беше чужд и не го разбираше, защото отваряше в душата му огромна дупка на празното и разочарование от заобикалящия го свят.

Ники си стоеше замислен, сляп и глух за празничното суетене около себе си. Съзнанието му размишляваше над идеята за Дядо Коледа. Щеше ли да има подарък за него тази година? Пак ли беше сгрешил, лошо момче ли беше? Откакто се помнеше, Ники все си пожелаваше едно и също- семейство. Истинско семейство, което да го обича, с което всеки ден от седмицата ще е като празник. Истинско семейство с топла къща, където заедно ще се събират всички на закуска, ще се смеят, ще се радват, ще се прегръщат и най-важното- ще се обичат.

Това беше така простичката наглед мечта на малкото момче с голямо сърчице. Това бе единственото му желание и надежда за последните 3 години. Но уви, надеждата бе изтляла и отстъпила мястото си на отрицанието и бавното и тихо креене.

***

Коледа беше най-омразният празник за г-н Петров. Той не просто не я обичаше, а я ненавиждаше.Това си имаше просто и логично обяснение. На Коледа в душата му се отваряше огромна дупка. Бе загубил семейството си преди години и точно на Рождество усещаше тяхната липса най-силно. “Ще мине и тази година…“ - успокоително си казваше той всеки път, щом наближаваха празниците.

Затворил се вътре в себе си, той не изпитваше радостта от даряването на щастие и любов. Изпитваше нужда да го прави, но някак се спираше. Не знаеше как, а и болката и горчивината от изгубеното пареха съзнанието му. Още беше жива раната и споменът болезнено напомняше за себе си. Може би след някоя и друга година и той ще бъде щастлив на Коледа.

Тази година бе някак различна. Усещаше се по въздуха. Тайнство, магия или коледен дух-г-н Петров не вярваше в тези неща. Нещо го подтикна да иде на църква. Да се помоли за душите на изгубеното му семейство, че дори и за неговата собствена, макар да не вярваше, че ще успее да открие щастие. И така след края на работния ден на 24 декември г-н Петров се отправи към своя скромен и неукрасен дом. Той беше единственият, който си позволява лукса да работи на Бъдни вечер. Но хората го разбираха, макар и да се плашеха от самотата му и несъзнателно страняха от него. Вечерта премина за него по обичайния начин-гледа телевизия, порция спагети със сос и сирене, нещичко за четене преди сън-предимно правна литература(какво друго да чете един адвокат) и сън. Беше едва десет часа, но той се чувстваше уморен. Дори и през ум не му мина за Добрия Старец и магията му. Просто затвори очи и си пожела да се събуди през новата година….

Ледени тръпки полазиха г-н Петров. Той скочи от леглото като ужилен. Избърса изпотеното си чело и погледна към часовника на нощното шкафче. Беше 11 и 45. Явно беше сънувал кошмар. Легна отново и се опита да заспи. Внезапно някъде в стаята се чу поскърцване. Той се облещи. “Сигурно е прозореца… Пак съм го забравил отворен.“ С тежка стъпка стана и се отправи към прозореца. Бялата завеса се ветрееше и пускаше хлад в стаята. Студени тръпки отново пропълзяха по тялото му. Какво се случваше? Затвори прозореца и се отправи бавно към леглото си. Тогава чу някакъв глас, който го накара да се разтрепери.

„Можеш да затвориш прозореца, но не можеш да затвориш душата си…“

Какво ли беше това? Съзнанието му бе изтощено и уморено и затова му се причуваше. Легна си и се зави през глава. Искаше да спре да чува тези думи, които кънтяха в съзнанието му като църковна камбана.

„Отвори душата си, отвори сетивата си за доброто, за надеждата…“

Не след дълго прозорецът пак се отвори.Пердето се вееше и от него се появи призрачно бяла фигурка. Тя се носеше няколко метра над земята и се усмихваше приканващо. Г-н Петров не можеше да повярва на очите си. Какво беше това? Защо съзнанието му си играеше така с него!

„Ела с мен, ще те заведа на едно място. Ще ти покажа истината…“

„Сигурно съвсем съм полудял…. За да чувам и виждам тези неща“. Той светна нощната лампа, поколеба се, но взе очилата си и ги намести върху царствения си нос. Да, беше истина, това създание беше съвсем реално…

„Какво си ти? И какво искаш от мен?“

„Не е важно кой съм, нито от къде идвам, а защо съм тук. Аз съм Коледният дух и съм дошъл при теб, за да ти напомня, че в сърцето ти има място за обич. Коледа е най-великият празник, в който ставаме по-добри, даряваме щастие, усмивки и вяра. Има много хора по света, които като теб страдат несправедливо. Понякога две страдащи души се срещат случайно. Тази среща променя живота им-внася светлина и топлина в бъдещето. Ела с мен, не се страхувай, искам да ти покажа нещо…“

Г-н Петров не знаеше какво да направи. Ангелският глас отекваше в ушите му. Умът му казваше, че това е абсурдно. Какъв беше този ангел? Ангели не съществуваха, нито пък Коледен дух. Но той го виждаше. Той, най-здравомислещият и практичен човек, който можеше да съществува на земята, виждаше и най-вече усещаше чуждото присъствие като положително. Защо пък да не му се довери? Какво ще изгуби?...

„Добре, съгласен съм. Идвам с теб. Но как?“

„Просто повярвай и затвори очи. Останалото е моя работа. Ще те заведа на едно специално място.“ След тези думи Коледният дух обгърна малката фигурка на г-н Петров и двамата изчезнаха в нощния мрак.

Мястото му беше непознато. Беше мръсно и студено. Тъмнина обгръщаше всичко.

„Къде сме?“-попита г-н Петров.

„В дом за изоставени деца .Тихо, само наблюдавай.“

„Защо е тъмно?“

„Защото пестят от електроенергия. Нямат достатъчно средства, за да изхранват всички деца. Ето виж онези там си играят на свещи. Дядо Коледа не им е донесъл подаръци и тази година. Колко жалко, така се надяват милите. Всяка година пишат ли, пишат писма, а нищо.“

„Но защо не получават?“

„Защото няма кой да им ги осигури. Домът е беден, а тук живеят над 120 деца.“

„Колко жалко!Няма ли какво да се направи?“

„Разбира се,че има. Стига да повярваш… Виждаш ли онова момченце до прозореца. Казва се Ники. Много е нещастен. Сираче е от дълго време. Все не случва на семейство. Едните бяха пияници, другите го караха да проси и не се грижеха за него. Сега никой не го иска. Той е най-голям от всички в дома.“

Г-н Петров се вгледа в малката фигурка до прозореца.Т ова дете имаше изпито личице, като на възрастен човек. Тръпки побиха г-н Петров, защото си спомни за неговото момченце Андрей. Неговият малък Андрейчо беше досущ като този. Само че го нямаше вече. Сякаш игра се заби в сърцето му, но в следващия миг просто изчезна. Загледан в малката фигурка, долепена до прозореца, той си спомни усмивката на неговото дете, когато го прегръщаше и целуваше… Да, децата обичат да бъдат целувани, прегръщани, обгрижвани по всякакъв начин. Да са обичани. А това дете сякаш не знаеше какво е това…. Колко тъжно. Болката от спомена задуши емоцията и изтръгна болезнени сълзи от изстрадалия мъж. Не беше плакал с години, а сега сякаш… Сякаш нещо се пропука дълбоко в него. И се отприщи. Едри сълзи закапаха по брадясалите бузи. Сърцето му се сви при гледката на малката главичка, опряна в прозореца. Това дете беше различно. Не като другите. Той странеше, той се страхуваше да общува. И какво го чакаше насетне в живота? Само неправди, а бе толкова малко и крехко…

Г-н Петров дълго го наблюдава без да помръдне. Така му се искаше да се приближи, да го заговори, да го опознае. Толкова много приличаше на неговото дете. Андрейчо сега беше с майка си, на едно по-добро място. А той-сам. Да се мъчи на тази проклета и грешна земя.

Тогава отново се вгледа в момченцето….Да, това беше неговото спасение.
***

Едри снежинки се блъскаха из въздуха, сякаш танцуваха валс. Времето бе тихо. Наближаваше Коледа. Най-светлият празник за всички хора по света. Домът за сирачета получаваше всяка година финансова помощ и Дядо Коледа, който носеше играчки на всяко дете. Те вече не ядяха боб и леща, а каквото си поискат. Почувствали се обичани и щастливи, сирачетата вярваха, че на Коледа стават чудеса. Молеха се тяхното чудо скоро да се случи-да си намерят приемни семейства.

Малката къщичка на хълма блестеше с невероятна украса. Коледното дърво в градинката сияеше, а натрупалият сняг по него го правеше да изглежда вълшебно. Вътре, около коледната трапеза, стояха мъж на средна възраст и момченце-и двамата с коледни шапки и усмивки.

-„Весела Коледа,татко“.

-„Весела Коледа,момчето ми“-просълзено отговаряше бащата. “Ти си моето коледно чудо.“

-„Благодаря на Дядо Коледа, че ме срещна с теб, татко…“.

Душата на един извор

«Не се оглеждаш в кристалната вода,защото ще завиди на твойта красота.»

Имало едно време, в стари незапомнени времена, една местност, която била забравена от света и Бога.Там живеели не много души.Сред тях една била красавицата на селцето-Светлана.Най-личната и красива девойка, всички и се възхищавали, всички я обичали.Била единствено дете на родителите си и те я гледали като неродена мома.Много я пазили, защото още при раждането се явило предсказание,че щом навърши шестнадесетата си година, ще се случи нещастие с нея.

Светлана помагала на всички.Косата и блестяла на слънцето с онази неповторима жар,събрал в себе си житния клас,окъпан в простора.Усмивката и била по-красива дори и от звездите,а очите и-два сапфира, сякаш морската вода събира цялата си сила в нейния поглед.Цялото и излъчване било магическо.

Едва шестнадесетгодишна тя вече имала много обожатели.Родителите и не я давали на никого,защото все още помнели пророчеството и се страхували.Един ден Светлана останала сама вкъщи,но се наложило да иде да донесе вода на болната си баба.Кладенецът бил извън селцето и тя тръгнала сама.Тъкмо падал здрачът.Момичето било толкова весело,че често си пеело песни, за да не се чувства самотно…Гласът и бил толкова нежен и сякаш действал на цялата природа....Думите се отронвали нежно от устните и сякаш били възпроизведени от нея, а не заучени...

Либи са Стоян и Рада
година и половина,
и тий са сами думаха,
че никой, холам, не знае.
Слънцето прави работа,
а мехеца я разваля.
Мехец на Стоян думаше:
- Стоене, луда гидио!
Я либете са, лъжете,
яла не ще са земете,
че сте от близо роднина,
роднина две стриковчета.
А вий сякате, Стоене,
а че ва никой не знае?
То ви й знаяло, знаяло
и на гората листите,
и на полето тревата,
и на морето песъка
и на небето звездите.

Гората била мрачна и неприветлива.Тишаната в нея била злокобно приканваща и напомняла на гробище.Облаци задушавали иначе чистото небето, а във въздуха се усещала някаква тежест, нещо странно,нещо магическо, но зловещо.Светлана продължила пътя си без да се замисли-нищо не можело да я изплаши, нищо не можело да я спре да занесе вода на баба си, която толкова много обичала.

Иван се разхождал по тези места в търсене на една билка, с която му било предсказано, че ще се излекува.Иван боледувал от странна болест-животът му бил сив, нямал желание за нищо.Минавали месеци, а той бил все така без жилка, тръпка за живот..По всякакъв начин се опитвали да го лекуват, но не успели.Единственият лек бил самакитка, а тя растяла точно по пълнолуние.Търсейки в мрачината, той усетил нечие чуждо присъствие като полъх.Усетил нещо странно-тръпки преминали през тялото му.Бил завладян от непознатия глас, толкова магичен, толкова нереално вълшебен и божествен...Тогава се обърнал и я видял.В миг забравил за всичко.Цялото му съзнание било приковано в нея.

И луната изгряла....Целият простор светнал сякаш е изгряло слънцето.Била необикновена нощ, никога до сега луната не е греела така силно и тайнствено.В тази магическа част от деня, или по-скоро нощта, здрачината, те се влюбили един в друг.Без думи, без имена, без много светлина.Просто едино момче и едно момиче, а общото между тях е просто-нуждата да обичаш и да бъдеш обичан.

Минали дни, а може би и месеци и двамата не спирали да се виждат, именно там на тяхното място, при извора в горичката.Там той обещал да построи истински извор, от камък, здрав и вечен, на който да пише нейното име, за да се пази завинаги любовта им.

Светлана и Иван се сгодили.Много хора им завидяли, защото били красиви и обичани, добрина строяла от тях.Може би били белязани с божествения знак в сърцата си и затова останали неразбрани от всички.Тяхната любов била неразбрана, защото била толкова силна и истинска, божествена, и затова хората се плашели от нея.Някак си усещали, че тя ще отведе всичко към гибел.Били толкова съвършени-като двете част на една монета, като небето и земята, където се сливат-там в хоризонта.Светлана трябвало да се страхува от хората, които и завиждали и я гледали със страх в очите, очи, от които струяло само бездушие и неразбиране, очи, черни като нощта, готови да прокълнат и дори да убият. Но как да се страхува човек, който не знае какво е страх; човек, толкова чист и възвишен, за когото не съществуват омраза и зло...

Завистта човешка е най-големият недостатък, най-несъвършенното парче от нашата мозайка, наречена душа.Именно по това не приличаме на Създателя, макар да сме направени по негов образ и подобие.Това е то нашата човешка същност-способността да сме зли.И така хората и завидяли и я проклели да не намери покой и щастие, защото красотата води само към гибел.

Построил Иван извор в горичката, между два дъба.Помолил я да дойде с него на извора,да си потопи краката във водата и да се наслади на спомена и вечността му, да изживее отново момента на съвършено сливане с любовта-вечния живот..Потопила Светлана крака във водата и точно тогава вградила се сянката и в извора. Защото за да е здрав извора и за да е вечен,трябва да се пожертва най-свидното, най-обичаното... Изпълнило се пророчеството, вплетено с клетвите и завистта на народа, които вместо да приеме другия, го изтласква към периферията и го сочи с пръст като плашещо опасен за колектива. Не след дълго до скоро най-обожаваната девойка, цветето на общността, залиняла.Изминали четирдесет дни и дошъл нейния край.Иван не могъл да понесе загубата.Обвинявал себе си,смятайки че той е предизвикал смъртта и с градежа на извора.Не след дълго и той напуснал този свят като се хвърлил от близкия мост в бързотечащата студена речна вода.

Изминали години, но на мястото няма означения, че някога са съществували такива хора.Няма и следи за тяхната съдба.Дали това не е приказка, предание, легенда, мита? Или много повече прилича на историята на всеки един от нас, просто разказана по друг начин.

Може би духът на девойката, неспокоен и търсещ неосъществената си любов броди покрай извора с надеждата да го види отново, някъде там между двата свята-живота и смъртта.Тяхната игра никога няма да спре .Граници са толкова тънки, че дори самите ние не осъзнаваме кога ги прекрачваме.

Това не е история на една нещастна любов, това е история за изборите, които несъзнателно правим, за тези, които ръководят живота ни-те невинаги са приятни, а в общия случай са болезнени!

Любовта е сълза на лицето на вечността,но без нея има ли вечност?!

Там,където се раждат звездите...(2)

Звездите са безкрайно много.Те се групират в съзвездия като например Андромеда,Орион,Цефей,Пегас и др.Но къде се раждат всъщност?Никога не съм можела да си отговоря на този въпрос.Може би защото никога не съм гледала на звездите като на нещо материално,не и като физиците.А какво всъщност са те освен,разбира се,предмет на науката астрология?Звездите са нещо много красиво и невероятно.Не само холивудските,а и обикновените звезди.За мен звездата е символ на спасение и вечност.Точно както Витлеемската звезда,изгряла точно с появата на нашия спасител Исус.

Когато бях малка,често се мечтаех да съм небесна звезда,защото са така красиви и никога самотни,винаги са обградени от себеподобни.Всяка звезда е един миникосмос,един микросвят,в който всичко е възможно.Може би от звездите е произлязъл нашият свят,по-късно загубил своя блясък и способността да бъде красив?Може би в тях се крие истината за живота ни?

Холивуд е най-ярката звезда в нашия така прагматичен свят.Можем само да гадаем защо актьорите са наречени „звезди”.Може би,защото единствено там се сбъдват мечтите,или като пожелание за вечност.Ако за някои Холивуд е мястото,където се раждат звезди,то за мен е друго.

Там,където се раждат звездите,е място прекрасно и свободно,необременно от коварство и злоба,място красиво и чисто,където няма добро и зло сами по себе си,място,където всичко е възможно.Звездите се раждат тук на земята,в обикновен град,в обикновен квартал,в скромно домакинство,със скромни родители,за да може после да изгреят на небосвода като слънцето-най-ярката звезда от нашата галактика.Звезда е всеки човек,защото грее със собствената светлина,а именно с тази в сърцето.Всеки е добър и всеки е красив сам за себе си,защото е уникален.Подобно на звездите,които са еднакви на пръв поглед,но всяка е уникална сама за себе си.Когато повярваш във себе си,всичко става възможно и единствената спънка е собственото ти желание.

Приказна нощ! Небе, обсипано със звезди, играещи облаци по коприненото небе, напомнящи немирни деца, които не искат да си лягат. Морските вълни чувствително докосват пясъкът и го заглаждат, заличавайки всички следи от човешко присъствие. Малки пръски солена вода пречистват въздухът и му придават романтично тайнствен облик. Всичко е толкова вълшебно! Усещам лекият бриз, който развява косите ми, закачливо оформя къдриците ми и избистря умът. В този момент се замислих има ли нещо по-прекрасно от този миг на съвършенство,единение, хармония на природата. Красотата осмисля живота ни, особено ако знаем къде да я търсим.

Погледнах към звездите. Колко невероятна е тяхната подредба-изкуство. И всичко е дело на природата. До сега не бях обръщала внимание на този всеизвестен факт. А ето го и моето простично обяснение: звездите, това са душите на всички хора, които са напуснали този свят,всички безвъзвратно изчезнали същества, чийто спомен вечно ще пазим- непроменен от времето.

Усмихнах се. Знам, че един ден ще изгубя нещо, което обичам много силно, защото така е устроен животът. Знам обаче и къде ще го търся! Там,Хоризонтът,съвършената линия между морето и небето, мястото, където се целуват- там на копринения небосвод ще греят две очи, които ще ме пазят, ще ги помня и ще ги обичам...

Някои някога е казал,че приятелите са като звездите-не винаги говориш с тях,но знаеш,че винаги са там.Там,където свършва времето и започва вечността,именно в безкрайността.

Звездите се раждат в самите нас.От нас зависи дали ще заблестят редом с другите на небето или ще ги оставим скрити в себе си,дълбоко заровени в нас.

Там,където се раждат звезди...

Мамо, мамо, падаща звезда!Ела да я видиш! Много е красива…

Да не би Господ да плаче? Прилича ми на сълза!

-Не, миличко! Трябва да си пожелаеш нещо. Една мечта се ражда в този миг...

Хората казват, че когато нощем няма звезди на небето, следващият ден

ще е студен. Други вярват, че ако си пожелаеш нещо, когато видиш падаща звезда, то се сбъдва. Очевидно в съзнанието на човека звездата съществува в тясна връзка с желаното, красивото, топлото. Затова и раждането на звездата е най-важният процес във Вселената. Истината е обаче, че колкото и ярки да изглеждат тези на небето, най-красиви са звездите, които обитават човешката душа...

Ах, как искам да стана звездоброец! Да яхна чудния бриз на доброто и да разгледам топлите клади в човешките души. Някои мислят, че само мъгла вече витае сред човечеството, но аз не съм съгласна. Въпреки всички облаци топлината продължава да съществува, за да запази стремежа към красота жив.

Почти всяко дете расте с мечтата да стане звезда. Някои свързват това с блясъка на славата, властта и парите. Мисълта за охолен живот вълнува хорските души и често несправедливо отнема мястото на стремежа към развитие на духовните качества. Несъмнено е хубаво да си финансово стабилен, да можеш да си позволиш удобства и развлечения, но това не е всичко, което можеш да искаш от живота. Гъсеницата се превръща в пеперуда, а тази трансформация я прави по-красива, но това не е най-важното. Новото и изумителното в нея е, че може да лети. Да се докосне до висините, да погледне света отгоре. Така е и с хората. Те могат да еволюират, да развиват способностите и талантите си, но това не ги прави стойностни личности, ако им липсват изконните чисточовешки качества – толерантност, доброта, отзивчивост. Душата е свободна и красива, когато е чиста и обагрена с обич. Парите също „окриляват” човек, но за кратко. След известен период от време се оказват твърде слаби и нестабилни, за да те задържат нависоко.

В историята на световния шоубизнес има изобилие от примери за хора, които са богати и известни, те са „звезди”, но са нещастни. Някои от тях се самоубиват, приели свръхдоза, други умират самотни, защото са жертвали цялото си време в изграждане на кариера и са загърбили личния си живот. Трети заживяват живот, изпълнен с всекидневен маскарад, всяко тяхно действие е проследявано и гледано под лупа. Хората плащат висока цена за своята звездна слава. И на моменти се питам дали изобщо си струва цялата тази суета…Повечето от тях не се превръщат в легенди, а са забравени след смъртта си. Има и скромни хора, които живеят обикновен живот, но изпълнен с обич и радост. Да цениш малките неща, да се радваш на утрото, което Господ ти е дарил, е едно уникално умение, което е забравено от повече от нас. Вперили погледа си в проблемите си, ние забравяме за красотата на живота. Всеки миг е уникален и неповторим, а ние сме щастливци, ако можем да го споделим със скъп за нас човек. Най-ценни са нещата, които не се купуват с пари, най-ярки са звездите, които са родени от досега с доброто.

Най-ярката звезда, символ на обичта и раждането на Спасителя, е Витлеемската звезда. Нейната поява бележи един преломен момент в историята на човечеството-появява се на бял свят Иисус, който по-късно ще извърши чудеса и ще се жертва, за да изкупи греховете на хората. Витлеемската звезда и до днес свети в душите на милиони християни по целия свят, чиито вяра и обич са по-ярки от всички звезди на небето и по-ценни от всички съкровища по земята. Защото най-красивите звезди се раждат там-в сърцата на добрите хора.

-Мамо, мамо! Сбъдват ли се наистина желанията, свързани с падащи звезди?

-Сбъдват се, миличко. Преди много години и аз си пожелах нещо. И то стои точно до мен сега. Господ не плаче в момента, той ни се усмихва…

Нещо си...

Може би животът ни е постлан върху малки къстчета стъкло,които всеки момент,когато сме истински щастливи,препукват,да ни напомнят,че все пак живеем в свят,в които това не е вечно...