Реката на живота

Под повърхността

Стоя и гледам мълчаливата кристално чиста повърхност.Водата винаги ме е привличала с множеството си тайни,скрити във всяка морска вълна.Понякога дори не беше нужно да ми ги споделят,улавях емоцията сама.Заслушах се в шепота на вълните….Пееха песен.Заслушах се по-задълбочено.Да,сега наистина я чувах.Беше история,приказка,песен. Реката ми разказваше…
Край реката седна Творец.Гледайки сините й отблясъци,окъпали простора,се замисли… за смисъла на живота.Какво му беше дал той до момента? Какво бе постигнал?Няколко незначителни публикации в селски вестник. Естествено,че на тях хората не обръщаха никакво внимание.Но по-важният въпрос беше-това правеше ли го щастлив?Творението,връзката между създателя и създаденото?-не,ни най-малко.С мъка заключи,че може би не е това призванието му и продължи с мъка да наблюдава бързо променящата се повърхност.Как реката можеше да е така спокойна и бърза едновременно?Динамичен беше животът й, и някак истински,защото срещаше много хора по пътя си,чуваше множество истории.Само да можеше да е той част от нея,да види света по един нов начин…
Кога човек е истински щастлив?- беше въпросът,който го глождеше.Отговорът беше някъде там,неизследван и пресен.Точно тогава нахлу споменът…За нея…Дали водата беше причината да отключи така добре прикрития и закътан спомен?Може би,няма нищо случайно…Миризма,която се носеше във въздуха,му напомни за нея,за нежното й излъчване,ефирната й същност.Да,беше все едно вчера,когато тя стоеше до него, усмихваше му се и осмисляше живота му по онзи магически начин.Повеят на вятъра го отрезви и измъкна от красивия блян.А беше толкова истинско!Сякаш усещаше присъствието и.Някъде край него…Отвори широко очи,но пространството зееше празно и грозно.Какво разочарование!Някъде дълбоко в душата му нещо се пропука.Дълбоко потисканото излезе наяве.Едра сълза се отрони от кехлибареното око и се претърколи по сурово свитата буза.Мълчание. Погледът му се отправи към реката.Нещо го привлече,надвеси се и сълзата капна в бързата вода…
Тръпки побиха тялото му.Усети електричество във въздуха.Като човек на изкуството вярваше в свръхестественото,но с граници.Знаеше,че не може да съживи мъртвец само със силно желание или молитви.Бяха изминали години,откакто му я отнеха.Но споменът беше все още пресен.Годините нямаше да заличат спомена,че не успя да и каже „довиждане“, и „обичам те“. Желанието му беше просто-да я види отново,само веднъж,макар и за миг,макар и във въображението му.Нейната усмивка,граничеща със светлината на слънцето при изгрев. Това би му било достатъчно,за да е щастлив до края на живота си.
Смъртта й бе грешка,абсурд. Или просто съвпадение.Колко безсънни нощи прекара,мислейки,че той трябваше да е на нейно място.Можеше сега тя да е жива. И това щеше много да променя ситуацията…Замислен и вгледан в себе си,усети леко пробождане.Ококори се.Нещо се случваше с водата…
Хората говореха странни неща за това място.На пръв поглед обикновена полянка,тук дори реката не беше тъй бърза,както в цялата местност.Той обичаше това място,защото му навяваше мир и спокойствие.Именно тук се чувстваше спокоен и можеше да се отдаде на размисли.Тихо припукване се чу от реката.Надвеси се по напред.Единственото,което виждаше,беше лицето му-изсечените като от камък сурови черти; намръщени очи,бръчки около клепачите,изпити бузи.Гледайки се,си спомни за нея и как тя му се смееше колко е сериозен.Усмихна се,макар и едвам.Тогава се взря още по-близо.Нещо се случваше с водата.Малки водни капчици заискриха и оформиха водовъртеж.Докато се опомни какво се случва,картината пред него се промени.Не можеше да откъсне очи от съвършеното лице,което го гледаше от огледалната повърхност на реката.Да,това беше Тя.И му се усмихваше…
-Не се мръщи,лицето ти е толкова красиво,когато се усмихваш…-закиска се Тя.
Не можеше да повярва.Зрителна или слухова измама беше това.Ощипа се,за да се свести,но тя все още беше там,красива,както винаги.Умните й очи го очароваха все повече и той не спираше да я гледа,замаян.Усещаше,че времето им е ограничено.Затова реши да се наведе и да я целуне….
Усети приятно усещане в гръдния кош.Сякаш нещо в него се освободи,полетя.Стана му леко и приятно.Затвори очи и замечта.
-Татко,пак ли си тук.Спиш ли?Хайде,обеща ми да се разходи навсякъде в долината.Толкова е красива реката.Сякаш е жива.Невероятно много ми напомня на мама….-от далечината се чуха женски глас и стъпки.
-Тук съм,явно пак съм се унесъл.-усмихна се,стана,поизтупа дрехите си и погледна към мястото,към което принадлежеше.-Ще се срещнем пак…
-Хайде татко,побързай!Слънцето ще се скрие.Искам да си направя снимки.
Самотният мъж се загледа към суетящата се млада жена и една лека усмивка разхубави иначе изкривеното от мъката лице. – Тя е жива! Кръвта на любимата ми тече в тялото на дъщеря ми, ликът на жена ми препуска навсякъде в моето същество. Мисълта за нея ме измъчва, но и дава смисъл на дните ми.Защото споменът ме връща към нея, защото сънят е спасителен пояс, който ми предоставя още една жадувана среща.Реката на живота помита всичко без жал, но ни позволява да запазим частица от отнетото, “влива се” в едно ново начало.
А някъде там,на самотната полянка,нещо подскочи във водата…