Сигнал,свободно,сигнал,свободно....

Вървях сред тълпата от хора.Бях сама,потънала в мисли,за да се справя с действителността,която ме заобикаляше грубо и неприятно.Нужно ли беше всичко това. Защо го правех.?Нормално ли беше да се унижавам?И най-вече заради кого го правех,заради себе си,заради настъпеното си его или просто защото исках да си докажа,че мога да прощавам…Отговорът не беше ясен,както обикновено и реших да го разкарам от главата си.Заобикаляха ме стотици хора,излезли навън в този слънчев и приятен летен ден,с деца, с колички.Почувствах се още по-сама отпреди.Поисках да звънна на някого.Грабнах телефона от чантата си и набрах номер едно в моята адресна книга-най-добрата приятелка. Сигнал,свободно.Сигнал,свободно.“Абонатът не може да бъде избран.Моля ,опитайте по-късно.“ Добре,реших да звънна на някого другиго.Сигнал.Свободно.Сигнал.Свободно. Отново.Звънях и звънях,на когото и да звъннех,все свободно.Никои не искаше да бъде обезпокояван в безмерното си щастие.Тогава разбрах.Трябваше да се науча да живея сама със себе си първо,а после да пропускам други хора около себе си.Не се сърдех.Просто разбрах.Трябва да се науча да уважавам свободата си,макар понякога тя да ми изглежда като самота.Не всеки сам човек е самотен,а само този,който го избере.

Имах много приятели,но никои нямаше време за мен.Или просто не искаше да говори с мен.Това е нормално,помислих си. Заобиколена от щастлива семейства,с деца,разхождайки се безгрижно под палещото слънце,разбрах.Човек намира сродната си душа и иска,не иска,затваря врати към останалия свят.Болезнено,но факт.Затова се събираме по двойки,организираме семейства и фамилии.Това е,което остава накрая.Всичко друго е временно.Дори приятелството.Всеки си тръгва по пътя.И накрая оставаш сам.И ако си късметлия,ще бъдеш просто сам,а не самотен.Защото ще имаш свободата си и купища спомени.

Принц Чарминг

Винаги съм се чудела до колко е уместно да чакаш правилния. Принцът на бял кон дали изобщо съществува или аз съм била твърде лоша и не е дошъл при мен,както дядо Коледа в 5-ти клас? Може би по-скоро не. Може би съм го пропуснала сред тълпите от мъже,които винаги са кръжели около мен,но аз така и не пожелах. Защо ли? Много просто. Защото винаги гледах за този, дето не съществува. Трябва ли да чакаме цял живот за някой, който дори не знаем дали съществува? Убедени ли сме, че той може би е някъде там, загубил картата и ключът за сърцето ни? И доколко това е достатъчно за нас самите, за да продължим да чакаме?
Може би съществува и по-лоша ситуация. Когато например принцът се окаже кон в лошия смисъл на думата и се налага да бъде опитомяван,че дори и да бъде подложен на пластична операция. Тогава какво правим? Търсим нов,а дали изобщо съществува?
Макар в нашия свят да няма съвършенство,все пак нужно ли е да сме роби на предразсъдък и да чакаме някого. Не можем ли да се справим с този,който сме открили и да свикнем да живеем с него. Може ли той да стане нашият идеален,вечен и постоянен?В природата всичко е възможно,затова вярвам,че и в живота е така.Така че,go on dreamer,утре ще променяш света,стига да пожелаеш.

Миналото...

Минало, настояще и бъдеще-три времеви ориентира,свързани по свои си,алогичен начин. Винаги съм смятала,че е хубаво да помним миналото,само защото съдържа важна информация за нас-грешки и поуки от тях,приятни спомени и т.н. Но наистина полезно ли е то за нас,особено за връзките ни с другите хора? До колко можем да се водим от него като полезен опит и до колко всяка ситуация би могла да се свърже с друга,минала,която да е аналогична? Отговорът е много просто-не може. Макар и ние често да сме свикнали да правим аналогии,защото се чувстваме по-сигурни,те не ни служат за нищо друго,освен да ни докажат,че сме сами,дори в правото си на избор,защото сърцето и мозъкът ни са на различно мнение.
Миналото-нещо,което не закачаме.Не трябва да го анализираме,да го ровим и обсъждаме.Нека го оставим да се изниже спокойно от съзнанието ни. Така трябва.
Настоящето е моментът на формиране на всичко,което ни интересува.Тук е силата.Тук трябва да се концентрираме.
Бъдеще-то зависи единствено и само от днес.

Когато си отидеш...

Замислих се за смъртта...И за това какво остава след нея.Чувствам,емоции,спомени,вещи.Болка,тъга,страх,че ти си следващият...
Не,не исках да е така,казах си.Смъртта е просто фаза в живота,както раждането,порастването,сватба и така нататък.След нея трябва да има нещо,което да е хубаво.
Животът е тъй кратък.Ако го живееш сам,затворил очи за красивото,той става неизмерно по-кратък и обезсмислен. Но ако отвориш сетива за красотата,макар и в малките неща,всичко ще се промени. Вярно е ,че умираме сами,колкото и да страдат близките ни,но когато сме оставили нещо след себе си,живеем чрез него.Може да е емоции,спомен,чувство,дори усмивка.Но ако е докоснало някого,значи сме си свършили работата и можем спокойно да си идем.

Мислех си за баба ми още на път за дома и. Очаквах с трепет да я срещна пред блока,където пазарува,да видя угриженото и лице и  топлината в кафявите и очи, да се оглеждат за мен. И в мига, когато ме съзре, да грейне цялата. Очаквах да видя вехтите и дрехи,бастунът-неин приятел през последните години,чантата,с която пазаруваше.Очаквах да я видя.Но я няма.Няма да я има никога вече.Защото си отиде безвъзвратно.И затвори една цяла страница след себе си.Загуба,след която човек не е същият.
Когато си отида,обичаше да казва тя.Но аз не и позволявах да довърши,защото за мен бе немислим животът без нея.Някак нелогичен и празен.Не исках никога да си отива,но когато го направи,си дадох сметка,че не си е тръгнала завинаги.Останала е част от нея в мен.С всичко,на което ме е научила,всичко,което възпита и изгради в мен от дете.Стягаше ме гърлото,сълзи напираха в очите ми на път за дома и.Защото знаех,че отключвайки вратата ще ме лъхне самота,празнота и тъга. Знаех,че вече няма да мирише на сготвени манджи,няма да я има да ме чака и да ми се усмихва,да ме гали като малко дете по косата и да ме прегръща дълго.Просто я няма физически.Но това не значи,че я няма и иначе.Усещах присъствието и постоянно.Сякаш,затваряйки очи,тя ми се усмихваше по онзи неин начин.Беше толкова добра...
Избърсах с ръка появилите се сълзи.Най-малко баба ми би искала да плача.Тя беше силен човек и изключително добър.Затова си отиде и бързо и безболезнено.Вярвах,че е при ангелите,близо до Господ.Вярвах,че ми се усмихва и ми помага във всяко начинание.Просто вярвах,безгранично,наивно и по детски,както тя ме бе учила.Вярвах,че всичко си има причина,дори когато си отидеш....

Отношения...

Кое е по-тъжното- да си сам, останал без приятели, по своя вина, или да се откажеш от тях,защото знаеш,че няма смисъл да се бориш. Животът е странен, хората се променят, всичко е тъй нестабилно и не истинско. Как можем да сме сигурни, че това,което имаме днес, ще издържи и утре? Трябва ли да се отказваме от всичко в името на връзката ни с някого? Гарантира ли тя нещо трайно и истинско, ако си се отказал от себе си? Друг човек ли сме,когато сме във връзка или по-скоро трябва да обичаш винаги първо само и единствено себе си? Сами ли избираме към кое от тези да се насочим,или всичко идва само с времето си?

Не можех да спра да се чудя за себе си? Може би само аз разсъждавах така. Може би като си във връзка с някого той става център на света и ти не съществуваш вече сам за себе си. А дали с всеки се случва така? Или просто някои хора сами продават свободата си в името на т.нар. любов.... Редно ли е да жертваме себе си в името на нещо,което може би дори не съществува за нас в този момент? И този въпрос остана без отговор...

то времето е в нас а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме...

Още откакто свят светува хората се борят с времето. Опитваме се да го разберем, да го уловим,но все ни се изплъзва. Заинтригувах се от цитата на един велик българин, отдала живота си на святото дело да освободи страната ни от вековното робство, а именно Васил Левски. Изуми ме фактът, че е разбрал изключително добре идеите за времето още тогава. Ние модерните хора днес дори не си даваме сметка за повечето неща, които се случват, докато просто си съществуваме. Левски е казал в едно свое писмо до Панайот Хитов от 10 май 1871 г. по повод освободителното движение срещу османското владичество следните неща:
„Ако е за Българско, то времето е в нас а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания. Пък да ни уплашат, не им вадим очите. Щом дадем, ухо ще им направим едно метане, ще им заплачим още веднаж и ще свършим за всякога. И ако подпишат, ще подпишем и ние, но чак тогава, когато се видим, че можем да остоим срещу злото им, което, ако би ни направили. А една година щяло да бъде по-късно — не се знае, па нека и да бъде, да не отиваме още кой знае колко назад . . . трябва по-напред да се наредим работите извътре, че подир да им се молим за по-голямото. И така е.”
Интересно е следното времето е в нас и ние сме във времето;то нас обръща и ние него обръщаме. Ясно е как е тълкувано в далечната 1871, но днес. Как си го обясняваме? Как ни обръща времето и как по-точно ние му влияем? Трудно ми беше да си го представя и още по-трудно да го осмисля. И все пак имаше доста истината в това. Може би ние обръщаме времето със своето взаимодействие, със своите избори и желания и най-вече с вярата си. Може би това е имал предвид Апостола. Все пак е бил и духовно лице,макар и с нисък ранг. А може би тайната се крие някъде другаде, дълбоко заровена и магически скрита. Времето е една магическа величина- тече бавно, когато искаме да побърза, и бърза, точно когато му се наслаждаваме най-много. Предполагам,че е част от божествения замисъл. Може би точно така  ще се научим да го ценим повече и да го запълваме с приятни моменти, насищани с присъствие на близки хора. Ценейки времето всъщност ние ставаме негов господар повече или по-малко. И ако това е начинът да опитомиш времето, значи съм постигнала успех. 
И накрая остава връзката между времето и хората. Тази митична и извънвремева обвързаност между двете неща. Общото между тях е споменът-той лежи във вечността.