Дъждът на живота

Вали дъжд-едно от любимите ми състояния,защото ме избива на размисъл,на равносметка.Какво съм постигнала?До къде съм стигнала в житейския си път?А важно ли е всъщност?Едва ли всеки си задава такива неща всеки ден,но за мен е важно,или поне преди беше.Сега не знам.Там някъде съм,по средата на житейския си път.Пред мен пустош,след мен развалини.А край мен нищо!Неутъпкано,празно,няма и хора.Накъде да поема?Какво да избера?Нима има значение като навсякъде е еднакво.Еднаква празнина струи отвсякъде,когато си сам.А дори и да не си,накрая винаги оставаш сам.Накрая винаги страдаш.Какъв е вкусът ли-горчив като резен вкиснат лимон.Но горчи не на езика,а на душата.Защото някъде там,късно осъзнаваш,че не си е струвало.Знаеш го и вътрешно и не можеш да направиш нищо.Всичко е просто оцеляване,Такива са правилата на джунглата.Едни си отиват,други си продължават.Важното е да има път,или ако няма,сам да си проправиш.
Вали ли вали,а аз мисля и мисля и се чудя-по кой път да тръгна.Нима не е еднакво навсякъде.Винаги почваш сам,отначало.И накрая пак оставаш сам.И дъждът измива всичко след теб.

....

Никъде не е като в дома.Където и да си по света,носиш домът със себе си.Дали е така наистина?Дали изобщо създаваме дом или идваме и си отиваме от този свят безпътни!Как сами дефинираме дома?Какво е за нас?Свещено място,където се крием при тъга,крепим надеждите си,чувстваме се неуязвими и обичани?Съществува ли такова място изобщо,дори и въобразено....За някои да,за други не.По-важното е да вярваме в нещо.Колкото повече живеем,разбираме повече неща,губим себе си.Ставаме нещастни,защото разбирайки накъде сме тръгнали,животът ни започва да тече на обратно.Сякаш не му се наслаждаваме,а бавно и сигурно пътуваме към смъртта.Голям парадокс.
Понякога ми се иска да затворя очи и да съм отново дете,обгрижвано от родителите и близките си,незнаещо що е тъга,болка,разочарование и загуба.Да загубиш значи да страдаш.Когато загубиш някой близък,истински осъзнаваш какво означава да страдаш.Плачеш.Сякаш отвътре се късаш на милиони парчета,но нищо не се променя.Болката не спира,тъгата на отминава,дори с времето.Всичко си е едно и също.Споменът се очерня,красотата на доброто е помрачена от болката,която като с нож разрязва всичко,изгаря,прогаря,унищожава.....Завинаги!И всички си остава деформирано завинаги.Тежко е да знаеш,че никога вече няма да те обичат по същия начин,да те гледат,да ти угаждат дори.Боли да знаеш,че човекът,на когото много си държал,е заминал някъде,където не можеш да го последваш.Някъде,където дори не знаеш какво има,има ли нещо изобщо....Надяваш се само,молиш се за душата му.Първите дни сдържаш сълзите,обвиняваш себе си,че никога не си давал предимство на малките неща.Обвиняваш се,че не си го очаквал.Да,виновен си.Знаеш ли защо?Защото допускаш болката да те уязви.Болката е отрова,която разяжда душата.Няма по-опасна от нея.

Мишката изяде книжката и човека,стоящ зад монитора....

Всички ние по някакъв начин сме крадци на внимание.Съзнателно или не,всеки от нас,не ежедневно,а ежечасово търси внимание под всякаква форма.Истината е,че се чувстваме самотни дори в собственото си семейство,в приятелския кръг или дори след любимия.Доказателство за това са всичките сайтове,които посещаваме постоянно,фен страниците във социалната мрежа фейсбук,които създаваме уж за всеобщото благо.Но винаги сме водени от егоистични подбуди.Това е обяснимо,защото сме хора,нуждаем се от внимание,от интерес,от интрига,за да живеем.Искаме винаги всичко и то по много.
Продаваме ли се или просто вече няма истински неща в реалния свят и затова търсим внимание във виртуалния?Отживелица ли са всички срещи очи в очи,трепетите в стомаха от първата любов,интересните случайни разговори с близки приятели....Всичко вече е през комютъра или телефона.Затова сме толкова самотни и отблъснати от света.Защото сами се разрушаваме,създавайки неподходщи технологии за общуване..И както казват доста хора,освен че мишката изяде книжката,мишката изяде и човека,стоящ зад екрана....Той е просто една торба карантии...Now and maybe for-ever....

Скоро ще започнем да се обичаме през чата,през фейсбук,без дори никога да не сме се виждали...

Страх

Страхът парализира.Не е нужно да се крием,просто трябва да съберем кураж и да се изправим срещу него.Да,ще е трудно,но обещавам,че си струва усилието.

Авторско-М.К.

Миг във вечност

И така всеки ден е ново предизвикателство,ново изпитание,което сами трябва да преодолеем.Нов път,нов начин да живеем,нови условия...Всяко заспиване е тихо и леко умиране,а всяко събуждане е белязано от красотата на новия живот.И така умираме и светло се раждаме,както е казал великият  български поет Димчо Дебелянов.Всеки наш ден е един подарък,защото не сме господари на бъдещето,не притежаваме дори и сегашния ден.Единственото,което притежаваме,е мигът.Кратък,вечен,истински.В това е нашата човешка сила-да сграбчи мига и да го превърнем във вечност....

Безплътна

Празна съм.Тиха и мрачна е нощта.Безпътна се чувствам.Сякаш си продадох душата на Дявола.И за какво?За да обичам,да страдам,да мълча и бавно да умирам.Какво е живот без любов?Като тъга без сълза,като идеи без начин,по който да ги изразиш.За какво ми е душа,ако не мога да обичам,да творя,да мечтая?За какво ми е тя,ако не мога да пиша?Къде е талантът ми,толкова преследван,мечтан и желан?Къде е призванието ми?Няма я и душата ми...Открадната е от някого или нещо,изконсумирана все едно е закъска или обяд и после тъжно е била изхвърлена в кошче за разделни отпадъци.

Къде съм и каква съм сама не зная.На къде съм и защо съм натам-не зная.Животът е сложен и дълъг,а пътят-витиеват.От всякъде дебна поквара,отвсякъде дебне смърт.Но какво е смърт пред загубата,празнина в бяла дреха...Често се питам как се чувстват хората без слух,без зрение...Сега разбирам.Но едно е никога да не си го имал и да не знаеш какво да очакваш,а съвсем друго е да си го имал и да го изгубиш безвързвратно....

Човешката душа е най-прекрасното,което Създателят ни е дарил.Тя е като стая-сама си я обзавеждаме,стопанисваме и всичко останало.Пазим я от изкушения,защото целия свят е едно грандиозно изкушение.Дяволското в природата ни ни влече към изкушенията.Защото нашата душа е съставена от добро и зло,сблъсък без който светът не би бил съществувал.

Всеки има нужда да вярва в нещо,да се чувства сигурен и защитен.Всеки се нуждае от това да бъде обичан.Всеки трябва да открие смисъла сам за себе си,по пътя на живота,отрупан с изпитания и жестокости.