Животът ни не зависи просто от броя вдишвания,които правим.По-скоро от желанията ни да продължаваме да се борим срещу собствената си природа.И все пак някак си истинските неща,важните се различават в тежкия кръговрат на живота.Защо ли?Защото нищо не е от значение в днешно време.Хората са се променили.Не четат,не пишат,не слушат собствените си сърца-отказали са се от човешкото,нашепващо дълбоко в тях.

Точно така се чувствам и аз.На ръба на бездната,заплашваща да ме погълне у обезличи,сливайки ме с безчувствено безразличната тълпа.От друга страна ме притегля голямото Х на кръстопътя –белият свят,където си или никой,или всеки.Хем искам,а не мога.Дерзая и страдам.Желая и се страхувам.Такава е била и „модерната“ душа преди век и нещо на мислители от кръга „Мисъл“.Какво се е променило от тогава?Ще кажете всичко,но не е така.Хората все още поставяме награди в собственото си съзнание,отказвайки да го разберем.Просто кътаме в нашето тъмно килерче с надеждата просто да забравим .Да,как сладка е забравата!...

И така,хем искам да съм тук и там,хем не искам.Защото разстоянието пулсиращо боли  и изгаря….Изгаря отвътре.По кой път да поема???-на забравата или на безразличието.Не са ли и двата еднакво опасни и болезнени?Кой би могъл да знае,без да е опитал?Все пак и от смъртта никой не се е завърнал…

04.11.2011

Да се влюбиш или няколко стъпки,през които преминаваме при всяко любовно изживяване....

 Да се влюбиш?Толкова просто и разбираемо за някои,докато за други необяснимо,магическо,мистериозно-съдбоносно и т.н.Всяко влюбване преминава през няколко етапа.И никога няма хепи ендинг,както в детските приказки.Според мен е много грешно да учим децата от малките на щастливия завършен,защото в общия случай той или не съществува,или сам трябва да си го постигнеш…Както и да е,все пак всяко влюбване може да се изрази някак.Звучи малко математически,но аз съм склонна да вярвам,че е така.Първо-период на обожествяване на обекта на въжделенията ни.През това време още не е започнал истинският период на опознаване на бъдещата половинка.Склонни сме да вярваме,че сме направили правилният избор,че този човек е уникален,незаменим.Съвършен.Естествено всичко това е една тлъста заблуда,защото всичко идва от желанието ни да почувстваме нещо ново и различно.То често се свързва с хубави мисли,желания,фантазии.Но дали наистина е така?Всеки сам за себе си предценява…Идеализирането ни пречи да видим реалната ситуация и така бавно и полека навлизаме във фаза 2-Пеперуди….Този етап е много известен с т.нар.пеперуди в стомаха.През него,всяка мисъл,спомен и всичко останало за човека,когото харесваме,се превръща в сладка тръпка,желание,копнеж.Подобно на пеперуди,усещаме стомаха си,всичко е розово,красиво,нежно и изгарящо от страст само при спомена,връзка с определения човек.Да,и това усещане вероятно е фалшиво,породено от крещящата нужда на мозъка ни да почувства нещо повече…

Фаза три-споделеност,онези няколко седмици,които те изстрелват директно в РаяJВсе едно какво се случва долу на земята,ти си там горе,сред белите пухкави облачета,обграден от херувимска музика.Това състояние граничи с лудост донякъде.Много е кратко и болезнено бързо се навлиза в него.Щетите от него са неизлечими за цял живот.

Фаза 4-Бак то реалити(back to reality)-отминали са няколкото сладки и розови седмици.Вече всичко е по старому.Започват скромни и обикновени караници,спорове,различия.Всичко започва да изпъква,лека-полека заблудата започва да освобождава място на реалната ситуация…

Фаза 4-Разделяне-Идва моментът,когато разбираме,че не сме един за друг.Не ни допада този факт,но все пак е по-добре да потърсим себеподобно.И в това търсене сме се отчуждили адски много от самите себе си,от доскрошния любим за нас,изобщо от цялата си човешка природа.Търсейки,не намираме нищо.Само страдаме,бавно,сигурно,естествено и дълбоко.

Фаза 5-Отрицанието заема важно място.То е следващата стъпка след Раздялата уж по взаимно съгласие.Все пак тя предшества следващата фаза,наречена Омраза.Тази фаза е много нормална и естествена,защото колкото и да не ни се иска,винаги намразваме именно тези,които до болка сме обичали.Или по-скоро се заблуждаваме,че сме ги обичали.И последната фаза е Отрицанието.Забравяме,мъчим се да преиначим нещата,не искаме да си спомняме за това.Мозъкът жестоко се бори с коректор да заличи спомена,но сърцето все още има рани от случилото се.Тогава става една метаморфоза,която решава проблема между тези две враждуващи страни.Тогава просто ставаме безразлични,безчувствени,виждаме света сиво и грозно…Докато не срещнем нов човек,новата ни жертва.И всичко се повтаря в забързания кръговрат на живота до безкрай…..

Всяко ново начало е трудно.Всяко сбогуване е тежко и крайно.Но защо?Защото ние хората сами си поставяме граници.Сами искаме да страдаме.Винаги сме мнителни и несигурни започвайки отново.Сякаш сме се вкопчили безнадеждно и безмилостно в сламката и не я пускаме,докато не сме се качили и на другия клон.А понякога не я пускаме изобщо...Това важни и за връзките ни с другите хора.
Изборите правят хората,а не е ли точно обратното равносилно и правилно..По-скоро не.По-скоро хората правят изборите,а вследствие на тях съжаляват и обвиняват съдбата за грешките си.Никога не трябва да съжаляваме за изборите си,защото това значи,че не сме сигурни в самите себе си.

Добрина

Животът ни не се измерва с броя вдишвания, а с нещата,които правим за другите безкористно….

Болница.Бели стени.Тежка миризма на препарати,медикаменти и спирт.Пусто е.Почти празно.Петъчен ден,следобед,всички са се разотишли.Само една възрастна жена стои в коридорчето и гледа съсредоточено нещо в далечината.Лицето и беше старо,набръчкано от годините,но изразяваше решителност и силна воля,дух.Косите и отдавна бяха побелели,но това не я притесняваше.Долната и устна леко потреперваше сякаш се опитваше да си каже нещо наум,но го изричаше леко на глас.Очите и ,макар зелени,бяха топли и обаятелни.Цялостната и фигура напомняше възрожденска учителка.А дали всъщност не бе точно такава?

Госпожа Николова отчаяно стоеше вече цял ден в болницата,чакайки някой да и обърне внимание.Нейният син,единственото и дете,беше болно.Приеха го още през нощта в Спешното,защото получи много сериозен припадък.Имаше епилепсия.Този път обаче беше различно,беше сам.Майка му беше на работа.А баща му?Нямаше.Не,не че го нямаше.Беше починал.Храбро отслужил военен.Понякога съдбата е жестока именно към тези,които най-много обича.Защото така ги калява,дава им сила да отстоят.

Времето минаваше мъчително и тегаво.Слънчевите лъчи,които по-рано упорито се мъчеха да достигнат тъмния задушен коридор на болницата,бяха преминали от другата страна и вече се смрачаваше.Майчиното сърце не обръщаше внимание на такива неща.Беше изцяло потопено в тревога.Само една майка знае колко може да понесе и как стоически може да се обвинява за всичко,макар че често не е нейна вината.Госпожа Николова се ослуша.От далечината се чу шум.Може би някой идваше.Тя напрегна слуха си.Една сестра наближаваше.Може пък да опита и този път да мине.

-Извинете.Извинете.Искам да попитам за сина си,снощи..

-Казах ви вече,че не е разрешено да давам информация.Това тук да не ви е бюро справки.Не съм пощенски гълъб.Оставете ме да си върша работата.-сопна и се медицинската сестра.Дори не я удостои с поглед.

Госпожа Николова заби поглед  в земята.Някак си нещо в нея се пропука.Една едра сълза се отрони от лявото и око и се спусна надолу по бузата.Тя бързо въздъхна и си пое въздух.Не,не трябваше да плаче,не всичко е изгубено.

Уморено седна на гумената пейка в коридорчето.Тишина заливаше цялата сграда.Явно днес нямаше да разбере нищо.Дали щяха да я изгонят?Не,как щеше да остави малкото си момче само тук в тъмното….Та нали той ще се изплаши,ще я вика,защото вероятно пак ще се появят неговите кошмари…Не.Ще остане,ако ще да я заключат в болницата!

-Госпожо Николова?Това вие ли сте?Ех,че странна среща.-тези думи прозвучаха тъй близо,че тя се стресна и едва не подскочи.Беше се замислила и не чу тихите стъпки на един лекар.

-Здравейте?Познаваме ли се?-учуди се тя,гледайки високият слаб лекар,облечен в бяло с дружелюбна усмивка.

-Разбира се.Вие може би не ме познахте.Аз съм Иван Петров.Преподавахте ми български език в гимназията.Бях един от най-шумните,но любимец.

-Ох,Иванчо,моето момче.Не можах да те позная.Порастнал си.И си станал лекар,добър занаят.

-Помагам на хората.Поне доколкото мога.Завеждащ съм и днес съм дежурен.Вие защо сте тук?С нещо мога ли да ви помогна?

-Синът ми е много болен.Има епилепсия.Снощи получи тежък припадък и си е ударил главата.Не бях вкъщи,когато се е случило.Проверявах до късно матури в едно училище.

-Разбирам.Как са имената му.Ще проверя и веднага ще ви съобщя.

-Много благодаря.Казва се Илия.Илия Николов.

-След малко се връщам.

Тези няколко минути бяха много тежки за госпожа Николова.Тя не можеше да спре на едно място.Въртеше се по коридора.Най-сетне чу шум.Обърна се и видя доктора.

-Синът ви е вън от опасност.Лошо си е ударил главата,но няма увреждания,според скенера.Не се тревожете.Трябва да почива няколко дни и да пие лекарства.Ще се оправи.Искате ли да го видите?

-Благодаря много.Ама,не е ли проблем?Нали времето за посещение е чак в понеделник?

-Правилата са създадени,за да се нарушават понякога.Елате с мен,ще ви придружа.Дължа ви толкова много.Научихте ме да обичам родния език.Дъщеря ми учи при вас.Тя обича да пише от време на време.Мечтае един ден да стане писател.

-А,дано.Ще я наблюдавам отблизо.Как и е името?

-Елица.9б клас е.

-Знам я.Много умно дете,много усърдно.Поздравления за възпитанието.

-Благодаря.

-Никога не е късно човек да направи добро.

-Благословен да си,Иване.-каза госпожа Николова и едра сълза се отрони от зелените и очи като знак на благодарност.Доктор Петров я изпроводи до стаята на сина и и усмихнато просълзен затвори врата.Остана на пост да пази,за да не може никой да попречи на срещата между майка и син.

Равносметка

Човешките емоции са странно нещо.Плачем,когато сме щастливи и мълчим,когато вътрешно горим.Езикът е безсилен пред емоцията…Тези мисли се въртяха през главата му.Той стоеше сам в здрачината,всички останали вече си бяха отишли.Дребен дъждец тихо ръмеше и оставяше сребристи отблясъци.Стоеше и сякаш съзнанието му отказваше да го приеме.Стоеше,изпразнен от емоции,със сухо от мъка очи,със сърце вкаменено и изпразнено от обич,с взор,отправен към грозната вечност,към нейната студенина и неразбираемост.Какво се беше случило?Беше я изгубил завинаги,за момент само си въобразяваше,че може да прилъже живота…няма вечности,само пръст…прах…пепел…самота….Може ли любовта да ни спаси от живота,от неизбежното,от смъртта?

Загледан в далечината,в главата му се зароди една мисъл…спомен.Да,чрез спомените трябваше да я помни.Какво друго му остава?Да си мисли за нея,когато я няма,да я помни,да знае,че тя е била всичко за него,но я изгубил?И то защо-от проклетия му егоизъм…Сега щеше  да е сам завинаги.Не,тя ще го пази,от горе,от Рая,където  беше сигурен,че тя ще отиде.Защо ли?Защото беше ангел и го беше спасила от грозната му човешка същност,от привичния егоизъм,присъщ на повечето човешки същества.Само дето тя беше различна.Познаваха се от толкова време,а всъщност…Няма значение.Вече нищо нямаше значение.Само пепел,прах,пръст и вечна самота…

Той хвърли червената роза над пресния гроб и бавно се отдалечи от гробището…

Животът е странно приключение.Среща те с хора,разминаваш се със случайни лице,без дори да разбираш смисъла.Но той е дълбок,просто си даваме сметка за него след време.Той така и не и каза,че я обича.Заради себе си.Не искаше да се унижава.Глупави скрупули.Сега я нямаше.Никога нямаше да се върне.Защо не му  бе казала нищо.Например,че е болна.А дали не се бе разболяла от мъка?И може би той е причината.Единственото,за което можеше да се надява,е че е изживяла всъщност последните си минути щастливо.Затова дойде сам на погребението и,страхуваше се да не види роднините и.Искаше да им поднесе съболезнования,но не можеше някак си.Скоро трябваше да си тръгва,беше на работа.Ново пътешествие се очертаваше.Как щеше да я кара от сега нататък?На къде щеше да поеме сред бурите на живота?Не му остана нищо за което да мечтае,да се стреми,да обича дори.Нямаше ни дом,ни семейство,ни някой,който да го обича,да го чака.Всички си бяха отишли…Завинаги.Всеки път го водеше наникъде.И какъв беше смисълът?....

Как само си въобразяваше,че ще я има завинаги.Защо ли не я оцени,докато беше жива.Тя го чакаше всеки път,за някакви си нищожни дни,за да са заедно,защото,както тя казваше,тогава светът се преобразява,всичко придобива цвят и красота.И небето се усмихва,и слънцето заискрява,и цялата вселена е щастлива…

Спомни си последният път,когато си говориха.Беше точно преди да се прибере от дългото пътешествие.Тя му писа,че го чака,защото има нещо да му казва.А то какво било?Но защо не му е казала,че знае за болестта си,за да може да дойде?Естествено не е искала да го тревожи.Толкова деликатна,дори на смъртния си одър.Тези думи изпълниха душата му с горчивина.Сякаш олово се сипеше от всяко негово движение.Какво да очаква от тук насетне?Нямаше да се влюби отново,това беше абсурдно дори да си го помисли.И все пак,умира ли сърцето ни,когато обичаните хора си отидат?

Знаеше,че няма да остави след себе си семейство,нито памет,спомен.Такава беше работата му,такъв избор направи.Може би съжаляваше.но кой не съжалява за изборите си.Най-много съжаляваше,че не е бил до нея,когато е страдала.Молеше се да не е страдала много,да е заспала и в съня си да е отишла там,в другото измерение,където всеки от нас вярва,че ще иде.

Скоро ще си тръгне от тук,ще я забрави,както винаги е искал.Няма болка,няма мъка,няма празнина,единствено и само забрава.

На вратата се почука.Сигурно е чистачката от хотела,помисли си той.Днес нямам нужда от услуга.Настоятелно продължи да се чука.

-Какво за бога искате?Оставете ме на мира.-изрева той.

-Ам,извинете.Исках да говоря с господин Дилянов.Казаха ми,че е отседнал в този хотел.

-Аз съм.Вие коя сте?-обърна се той към жената на вратата.

-Аз,мисля,че Ви видях на погребението на Мая.Вие сте?Ам..

-Да,бях там,просто не исках да ме забелязват хората,знаете…

-Да,разбирам.Мойте най-искрени съболезнования за загубата.Знам,че много я обичахте.

-Благодаря,а вие сте?

-Аз съм Ема,нейна близка приятелка.Вижте,знам,че си задавате много въпроси,сигурно я обвинявате,изпитвате горчивина.Никой не я познаваше,така както аз.Ако искате да споделите нещо,моля да го направите.Не се срамувайте от мен.

-Не.Няма нужда.Благодаря все пак.

-Не се крийте в черупката си господин Дилянов.Тя ви обичаше безкрайно много.Ако размислите,може да ме намерите на този номер,ако пожелаете да говорите с някого.-Тя му подаде картичка с номера си.-АА,забравих защо дойдох.Това тя остави за вас.Лека вечер.

Той се обърна и видя само крайчеца на роклята и как бързо и безшумно като призрак прошумолява през вратата и тихо я затвори.На масичката блестеше запечатан бял плик с надпис:За теб с обич и отдолу подпис М.

Той се разтрепери,изглеждаше като някакъв зловещ филм.От онези,в които мъртвият след смъртта си продължава да праща писма или други неща на хората.Потръпна.Не,тук случаят беше съвсем друг.Минута-две стоя неподвижен.Колебанието се процеждаше през всяка фибра от тялото му.Какво да направи?Все пак любопитството надделя и той посегна с треперещи ръце към плика.Отвори го много внимателно.Вътре имаше писмо за него.Започна да го чете,объркано:

Здравей,

Дълго се чудех как да ти пиша за това,което предстои.Много исках да ти кажа,но знаех,че ще се разтроиш и ще оставиш всичко,за да дойдеш.А аз нямам нужда да ме виждаш така,болна и страдаща.Да,аз ще умра,но споменът за нас ще ме крепи в тези последни дни.Искам да знаеш,че винаги ще те обичам,ще запазя спомена за нашите срещи.Искам от теб и ти да направиш това.Не ме упреквай,че не те потърсих,просто ми беше трудно.Искам да ме запомниш каквато бях с теб.ОБИЧАМ ТЕ!И винаги ще те обичам,където и да съм.

С обич:М.

Това беше.Кратко,точно и ясно-типично в неин стил.Препрочете го отново и отново.Няколко пъти.Но това беше нейното сбогуване с него.Стана му тъжно,тежко и сиво.Все още държеше плика от писмото,но някак в него нещо тежеше неестествено.Разгърна го и видя нещо сребристо.Да,това беше нейната огърлица,която и носеше късмет.Едно сребърно ключе….Обърна писмото и видя П.С.

Запази спомена за мен с това ключе.То е за Рая.Ще те чакам там.

Студенината го заля като океан.Мъката го обгръщаше с железните си пипала.Притисна ключето към гърдите си.Едва доловима сълза се отрони от окото му.Тя се търкулна надолу по брадясала сурова мъжка буза и продължи пътя си надолу.

Животът се конструира около две основни неща-някого да обичаш и някой да те обича.Ако успееш да ги обединиш и свържеш в едно,ще си най-щастливият...

Лесно впечатлилият се бързо бива разочарован....