Без теб...

Тихо е.Дори пусто.Навън уличните фенери издават тих пукащ звук и всеки момент ще приканят мрака на тази улица.
Всичко е забулено в мъгла.Сякаш времето е заспало и е пуснало своята сребърна паяжина навсякъде.
Тихо е.Нито звук,нито стон.Долавям единствено равномерното тиктакане на часовника в коридора.Всяка секунда е вечност и отеква мощно и болезнено в съзнанението ми.
Всеки миг е нова неуспешна смърт и поредното раждане-нов живот,но без теб...Какъв живот би бил?Жива смърт.
Времето е застинало.Сякаш си прави шеги с мен.Иска да ме нарани по-болезнено,но то не знае...Не знае,че аз съм мъртва.Без сърце останала съм.Жива мумия.
Моят ден е празен.Нощта е студена.Светът ми е грозен.Животът ми е безполезен,щом те няма да ме докоснеш,да ме погледнеш,да ми се усмихнеш.Скъп е споменът за теб в сърцето ми.Ще помня винаги лицето ти-огряно е на лунна светлина-тъй съвършено,тъй ясно и прекрасно.Вечно ще те помня!
Денят е празен.Кухо е пространството,лишено от присъствието ти.Празен е споменът без допира на тялото ти.Студено е леглото.Мъртъв(безкислороден) е въздухът без твоя дъх.Мъртва съм и аз.Застинала,затворник между четирите стени на моя гроб.

Аз умирам и светло се раждам-

разнолика,нестройна душа,

през деня неуморно съграждам

през нощта без пощада руша.

(Д.Дебелянов,"Черна песен")

И ето-пак поглеждам към часовника-не е минала и минутка,а сякаш вечност е.Безкраят тропа на вратата,но той е смърт.Телефонът празен е-няма и следа дори от теб.Имейлите ти мистериозно са изчезнали сякаш,за да скрият спомена.Лесно трие се от пощата,но от сърцето-не!

Нужни са дни,месеци,години да се влюбиш,а цял живот не стига,за да разлюбиш.Сякаш огън гори във вените ми,опостушителен огън,който би могъл да помете целия свят.Ти го разпали.Но сега те няма и огънят не тлее.Той догаря.Последните искри и следва мрак на вечността..

Без теб...живот няма.Няма и да има..Прости ми.Обичах те...Но не намерих сили да се преборя със себе си,със своя егоизъм.Прости ми,обичам те и винаги ще е така!

Толкова много лица,толкова много усмивки,толкова много хора на непознати...Не море,а океан от щастие,пълзящ по улицата,прашна и нагряна от лятното слънце.Но дали са щастливи наистина?Нима всички не сме нещастни в щастието си?Нима то не е толкова кратко,че докато го почувстваме и вече е изчезнало като пролетен дъжд,напоил жадната земя...Нима след всеки щастлив момент не идва нещастен,а ние помним само тъжното,меланхоличното,защото може би по някакъв си свои начин то ни дава сила да продължим да преследваме щастието...А дали наистина съществува такова нещо като щастие или е просто утопия?За всеки отговорът е различен.За мен щастие е да съм обичана,да съм сред близките ми хора,макар от ден на ден да стават все по-малко.Но нима това не е игра на живота или просто съдба,наричана от някого.За мен върхът на щастието би било да напиша книга,роман,дори разказ,в който да оставя душата си,къстче от себе си,да знам че съм добра в нещо,да знам,че съм някой и че съм постигнала нещо,да знам,че не съм сама.
Искам да успея,да съм себе си,да постигна нещо,което ще ме запечата в историята.Искам да оставя себе си в нещо,да има мой белег,моя вечност.Моята книга няма да е нищо особено може би за обикновения човек,но за мен ще е свещена,защото...Защото когато прочетеш една книга си едновременно и щастлив и тъжен.Щастлив,защото си разбрал всичко,а тъжен,защото някъде там между редовете си оставил част от себе си в историята...
Да си щастлив в нещастието си е изкуство.Да си нещастен в щастието си е кощунство.Затова нека бъдем просто добри.Щастието върви ръка за ръка с добротата...Или поне така се надявам за себе си .:)

Ние хората сме изключителни създания.Често се самосъжеляваме за незначителни неща,но ако се погледнем отстрани,ще разберем,че това е нищо.Колко голяма драма е ниската оценка в училище или това,че си пропуснал да идеш в магазина и си „оттървал” промоцията?Може би за дадения човек е голяма,но в сравнение с болестите и смъртта в света е нищо.Всеки ще каже,че личната драма си има собствена стойност,но аз бих възразила,че понякога е необходимо да не се поставяме в центъра на събитията и да не се изживяваме като жертви.Понякога е нужно да погледнем от друг ъгъл на ситуацията,да видим себе си отстрани,за да се оценим справедливо и безпристрастно.
Позитивизмът е единственото нещо,което може да ни спаси от личната ни драма,от нещастието.Само така можем да си докажем,че не всичко е загубено.Това е нащата борба с нещата,които не разбираме или по-скоро тези,които не можем да променим.

На всеки се е случвало да се почувства странно в ситуация,в компания,в момента.Да се намира на неправилното място в неправилното време.Често ни се случва да останем неразбрани и да се чувстваме от друг свят,от друго измерение или дори от друга планета.Често си припомням това усещане,което сякаш пробожда кожата ми и ми напомням,че имам някаква задача на този свят.Нещо,което трябва да свърша,но липсват парченцата от пъзела ми.Хората около мен не ме разбират,но и аз не ги разбирам.За мен животът е търсене на отговори,отговори на въпроси,които нямат отговор(забавно нали).Нима не забравяме,че животът е едно сложно и неясно явление,което всеки от нас изпитва на свои гръб и нарича "съдба". А какво има отвъд нея?Има ли изобщо нещо?Каква е моята задача тук на земята?Призвана ли съм да успея да измисля нещо,с което ще се гордея?Ще си намеря ли място под слънцето?Ще намери ли покой нескритото ми любопитство някога и жаждата ми за ново и неразбираемо пътешествие в дебрите на литературата?Едва ли.Някои хора просто не се променят.

Как ми се иска да вникна в нещата,да съм отвъд парадигмата на човешкот,да открия божествената енергия и да оставя себе си в нещо,нещо,което ще ме увековечи във вечността.Защото може да не съществува живот след смъртта,но нима той е нужен,когато сме живяли достатъчно пълноценно,че да си гарантираме безсмъртие.Това,което се опитвам да кажа е,че не е нужно да живеем вечно,за да сме вечни.Душата сама по себе си е вечна,защото не е материална и е богоподобна.Ще ми се да вярвам,че някой ден ще успея да сътворя нещо толкова знаменито,че по човешки ще мога да преживея няколкото минитуки слава,за които всеки от нас жадува.За сега това е само мечта,но вярата в бъдещето и погледа напред ме отправят към нови хоризонти,които бига ме отвели на непознати приказни места.Места,където ще открия себе си,моята друга изгубена част от самото ми раждане,която ще ми помогне да подредя парчетата на разбъркания пъзел...

:)

Човек не обича истински,ако не обича вечно!



Невероятна книга,както и предходните:):):)Желая на всеки да усети магията и:)Не е за изпускане:)
Книгите са огледало на душевните преживявания.Всичко написано в тях,оживява в съзнанието ни,след като сме му повярвали.

***

Любовта е онази тръпка,онази електрическа искра,преминала през тялото ти докато ме гледаш в очите,само и единствено създадени да гледат теб;тя е тогава,когато чуваш развните удари на сърцето ми,създадено само и единствено да обича теб!