Просто един ден

Един от онези дни, в които слънцето изгряваше в 6:02 минути, срамежливо се криеше в листата на крайблоковите дървета. Денят е свеж, а сутринта предвещава нещо прекрасно да се случи.
Всичко е постарому. Кафето - горещо, горчиво и черно, автобусът - препълнен, хората - неврни, вечно бързащи, кисели, намусени. А слънцето - то грее еднакво за всички - и за сърдити и за усмихнатите. Защо ли? Може би защото не е егоист и се раздава, без да получава в замяна. Има на какво да се научим от него.
Денят си е същият. Градът ухае на тъга и самота. Мокрите мръсни улици, по които ежедневно се извървява безкрайният поток от недоволни хора, сгърени в себе си, вечно оплакващи се от мизерния си живот, който е сам по себе си съществуване.
Красотата е в повторяемостта на ежедневието, но... Но когато то е изпъстрено с доброта.
Денят ми беше различен. И аз не зная защо. Може би бях решила да спра да бъда роб на собственото си аз, да бъда част от онази група хора, колкото и малобройна да е, която се радва на живота, на малките му презивикателства всеки ден, които те карат да се чувствам жив. И когато сърцето ти бие все по-бързо, значи има смисъл. Колкото по-трудно ти е, значи толкова повече те обича съдбата. И когато си най-нещастен, най-самотен и изоставен, тогава си спомни, че не всичко е изгубено. Че винаги след луната изгряват звезди, че след зимата идва пролет, че колкото и лош да е бил един ден, то следващият ще си струва.
Беше просто един ден, който никога няма да забравя. Денят си е все същият. Само аз съм различна. Защото пожелах светлината. Пожелах да загърбя мрака в себе си, пожелах да давам, не за да получа в замяна, а просто така. Пожелах да се усмихна на живота, за да ми се усмихне и той. Пожелах всичко, защото можех. Пожелах си всичко да е несъвършено, защото в това е чара му - в малките грешки по пътя към вечността, които ще наричам спомени. 

Вдъхновения

Рецепта за щастие

Стрий на прах 2 супени лъжички огорчение. Много ситно.                         Смеси 2 чаени чаши разочарование  с малко детски мечти и усмивка. До получаване на щастлива течност.          Смесете съставките и долейте 2 чаши удовлетворение и 1/2 надежда.             Използвайте миксер.                               Накрая сервирайте охладено и настържете любов- в големи количества. И не забравяйте да споделите с приятели.      

Just unfrend me!

Защо няма дума в българския език, аналогична на английската unfrend - букв. разприятелявам. Какво става, когато искаме да спрем да познаваме някого, защото той вече не ни е приятел, нито познат? Каква дума назоваваме в този случай?

Когато подаваме ръка за запознантство, казваме "приятно ми е", а след това, ако вече не сме близки с въпросния човек какво би следвало - "непривтно ми е". Какъв е българският еквивалент? Можем ли все пак така лесно да се разприятелим с някого, ако той ни е бил все пак близък, респективно част от живота ни? Как и до къде можем да отидем в търсене на смисъла от приятелството? Кога разбираш, че вече не си от значение за някого, и няма смисъл да се бориш за вниманието му? Търсиш ли причините в себе си, или обвиняваш другия? А може би се смиряваш, обеснявайки си, че всъщност това няма никакво значение, при положение, че няма какво да се промени?

Разприятеляваме ли се или не в глобалния свят на технологии и егоцентризъм не е много сигурно. Факт е, че щом на български няма таква дума (или тя не звучи добре) може би е доказателство, че ние българите не можем така лесно да позволим на някой да излезе от живота ни. Дали заради балканския ни нрав, силната ни духовна енергия или по-скоро типа менталност сме така силно привързани към хората, били те част от живота ни за малко, но оставили следа! И макар и да сме топла нация напоследък и сред нас се случва световното явление: все по-малко хора общуват помежду си на живо и все по-малко хора изпитват нужда от общуване изобщо. Това е страшно....

Живеем в мъртво общество, където не ни застрашават полести, нито липсва на питейна вода. Болестта, която разпространяваме, сме самите ние, водени от егоцентризма и безразличието си. Колко пъти подадохме ръка на нуждаещите си, колко пъти се поинтересувам от другиго, освен от самите себе си. И не на последно място колко пъти потърсихме смисъла и доброто около себе си, колко пъти се помолихме на Бог за другите, а не за себе си...

Живеен в болно време. Не живеем в градове, а в чат стаи. Не общуваме на живо, а онлайн. Не обичаме истински, а лайкваме. Не се сприятеляваме и разприятеляваме, а просто friend  и unfrend-ваме. Страшно е. И тъжно. И все пак преди да unfrend-ваме, нека си дадем сметка за всичко това. Нека бъдем по-добри хора. Нека бъдем началото на промяната.

Да живееш в България...

Да живееш в България в 21 век. Годината е 2013. Месецът е ноември. На пръв поглед не се случва нищо особено. Протестите продължават. Хората са недоволни, а правителството не се отказва от кокала. Хората стачкуват, а политиците си седят и негодуват. Както би казал дядо Вазов гласът народен е глас в пустиня. Колко тъжно наистина. Но докато в столицата се случват такива ужаси, побойща и какви ли не кошмари, в покрайнините, по границата нови и нови бежанци идват. Всеки ден прииждат безкрайна върволица от чужденци, които търсят обежище в милата ни, бедна родина. Нямат избор, избягали от кървавия терор в Сирия. Идвайки тук са подложени на още повече изпитания и жестокости. Понякога си мисли в нас ли е проблема или просто държавата ни изкриви до краен предел. Защо загубихме човечността и виждаме в другите само и единствено ксенофобското. Защо виждаме само болест, страх, престъпления и мъка? От кога спряхме да бъдем хора. Всеки е човек преди всичко, а след това българин. Колкото и да обичам България, не мога да се примиря със ставащото. Не разбирам защо толкова много намразихме различните и започнахме да ги обвиняваме за всичко. Ако се поставим на тяхно място за секунда дори, ситуацията ще е друга. Ако тези мъчения и изтезания бяха нашето ежедневие, тогава би било друго. Животът е суров, но това не означава, че трябва да се превръщаме в чудовища. Страхувам се за семейството си и баща си, че може да бъде изпратен на границата, защото полицията недостига. Не ме е страх, че ще се разболее или ще бъде наранен. Страхувам се, че ще ни завладее безкрайното безразличие и робската агресия, с която се борим още от Ботево време. Страхувам се, че сме станали толкова малки хора и не виждаме по-далече от носа си, обгърнати от собствените си грижи. Затварям очи и си поемам дъх. Сещам се за Филипините и горките хора там. Сигурна съм, че се борят с всички сили и не са загубили вяра и дух. Имат надежда. В доброто. В утрешния ден. Борят се слънцето отново да изгрее и за тях. След жестокото разрушение знаят, че пак ще има светлина на края на тунела. Нека вземем пример от тях. Мнозина биха казали какво ни засяга нас това. Именно от този отговор трябва да бягаме далеч. Защото тогава отговаряме така на световните трагедии, затваряме сърцето си за доброто. Нека бъдем по-добри хора, а след това българи.

Изпитания...

Струва ли си?

Защо отказваме да сме щастливи? Защо не сме се себе си в объркания свят? Търсим щастие,а не го достигаме. Вярваме в щастливия край, но не го извоюваме. Мечтаем за по-добър свят, а не започваме самми промянта. Искаме да вярваме в чудеса, но не виждаме по далеч от собствените си нужди. Може би е по-лесно така, но струва ли си?