Струва ли си?

Защо отказваме да сме щастливи? Защо не сме се себе си в объркания свят? Търсим щастие,а не го достигаме. Вярваме в щастливия край, но не го извоюваме. Мечтаем за по-добър свят, а не започваме самми промянта. Искаме да вярваме в чудеса, но не виждаме по далеч от собствените си нужди. Може би е по-лесно така, но струва ли си?

Трудности

Понякога всичко изглежда така трудно.Обръщаш глава встрани и гледаш другите,казвайки си колко им е лесно.Но не разбираш и не допускаш даже,че може би техният живот също е изпълнен с трудности,лишения,болка и липси.Понякога искаме много,а не даваме нищо.И се сърдим сякаш сами на себе си,че не получаваме всичко наведнъж.Та кой го получава?Дори в приказките главният герой е подложен на множество изпитания,за да засвидетелства своята отдаденост и да се докаже преди да спечели голямата награда,която обикновено той не желае,защото е твърде горд и предпочита само честта от постигнатия успех и преодоляното препятствие.

Понякога просто ми се иска да затворя очи и да се откажа.От всичко.За един кратък момент на спокойствие,на безтегловност,изчаквайки да премине бурята. Искам да затворя очи,да сложа глава на познатото рамо,което без думи винаги ме разбира.Да усетя загрубялата ръка,която ще ме погали с усмивка.Да,тя винаги вярваше в мен,макар и да не можеш да и докажа какъвто и да е успех.Вярваше,че съм родена с късмет,че светът ми принадлежи,а колко горчиво съжалявах,когато тя си отиде...Защото вече нямаше кой да ме успокоява така.Може би точно тогава пораснах истински.Може би точно това е била и нейната роля и си е отишла след като я е изпълнила.Липсва ми.Присъствието и,погледът и,дори дъхът, с който ме успокояваше винаги.Някак си тя винаги успяваше да засее семенцето на вярата в моята невярваща ми душа.Сега вече като я няма,усещах трудност да повярвам-в света,който ме заобикаля,в хората и най-вече в себе си.Някак си е трудно да вярваш в доброто,когато сякаш си е отишло от теб.Когато навсякъде,където погледнеш,е мрак.Стели се гъста,непрогледна мъгла и единственото,което виждаш е собствената си сянка.Самотата те обгръща и замъглява преценката ти. И тогава трябва сам да се изправиш пред страховете си и да поемеш своя собствен път,без значение дали е правилен,изтъкан от грешки и несигурност.Просто трябва да повярваш,че само ти и единствено ти ковеш съдбата си.

Понякога просто трябва да изчакаме,доверявайки се на старата поговорка,че с търпение всичко се постига.Затваряш очи,стискаш зъби и кийп гоуйнг смело напред. Докато нещата се наредя,както желаем.Знаем,че Тя би искала за мен точно това-най-доброто.Знам също,че всеки е уникален по свой начин и не е нужно да се съизмерва с другите.Понякога просто ни е необходим някой,който да ни върне вярата,но докато го открием,може би ще е твърде късно.Затова трябва да вярваме,безрезервно,безпрекословно и по детски-да,понякога дори по детски,за да успеем да се преборим със сивотата на света и да открием светлината от другата страна на тунела.

 

Липси

Изтъкани сме от липси,помисли си тя,гледайки през прозореца.Дъждовните капки се събираха на малки езерца и образуваха причудливи фигурки.Сивота обхващаше всичко отвъд границата.Мека пелена заобляше всичко познато.Липси...Защо те имат такова значение за нас,дори когато имаме целия свят в краката си?!Защо сме концентриране върху нямането,вместо върху това,което имаме и трябва да ценим?!Защо? Исъинската стойност не е в сравняването,защото животът трябва просто да се живее.

Случайности

Днес научих,че щом искаш нещо силно и имаш вяра,то се случва.Научих,че в живота има равновесие между доброто и злото,между мрака и светлината,между красивото и грозното.И всичко се случва точно когато трябва и както трябва.Всичко си има причина,а от нас се иска да сме търпеливи,да не губим вяра и да вярваме в съдбата.

Спомени

Животът е твърде странен,за да му придаваме особено голямо значение. Но важното в него са спомените,които остават след нас.Хората,които сме обичали,тези,които сме ощастливили,онези,за които сме били всичко.Какво е споменът? Съдържа частица от нас,жива материя от собствената ни душа. Споменът е онази съкровена човешка част,която се запазва непокътната дори когато хората вече са се променили. Затова е толкова важен за нас и така ревниво го пазим за черни дни.
Още ми миришеше на преди. Затворих очи и поех въздухът с пълни гърди. Идишах. Пушекът и миризмата ме изпълниха.Беше магическо.Сякаш се върнах години назад в детството си именно на това място. Само дето хората,които обичах,все още бяха край мен.Сега ги нямаше.Бяха в друго измерение,вероятно смирени и спокойни,притежаващи световната истина и знание за света.
Потръпнах.Отворих очи.Всичко си беше същото,както в детските ми спомени.Ябълката в началото на градина бе отрупана с плодове.Бетонената пътечка,криволичеща през целия двор също беше на мястото си.Оставих я да ме води към кокошарника,надниках в него.Същите животни,същата позната миризма.Същото спокойствие,което лъха само и единствено там-на село.Продължих по пътя до зайците,Погледът ми обходи всичко наоколо.Да,тук времето беше спряло.Но не и за мен.Неусетно ме заля вълната на спомена. Видях я там до мен, усмихната и щастлива. Как беше изминало толкова много време? Аз бях порастнала,нея вече я нямаше да ми се усмихва и да ме обича.Преглътнах с мъка,но позволих на сълзата да се търкулне по бузата ми и шумно я преглътнах по пътя и надолу към сърцето-мястото,където пазех всички спомени непокътнати.
Исках още да си спомням.С онази мъчителна и болезнена отдаденост, както мазохистите обичат да ги боли,така и аз исках да помня и да не забравя.Исках липсите да бъдат покрити със спомени,но не ставаше тъй лесно. Нея я нямаше и не ще се върне вече. Но по-важното бе,че имах спомени от нея.Толкова много спомени,които ме топлеха в студените нощи.Спомних си я,кръстосала ръце на кръста,чакайки ме да изям последното парче от филийката си. Четеше се удобрение в погледа и. Усмихвах и се и тя на часа ми отвръщаше със същото.Толкова топлина и любов струеше от погледа и,от цялото и същество.Обичах я безкрайно много не само защото ме бе отгледала,а защото беше добър човек.Обичах я безкрайно много,но може би никога не и го показах достатъчно.
Вината се настани в душата ми от мига, в който разбрах,че вече я няма.Неминуемо се сетих за псоледния ни разговор с нея и как не можах да се сбогувам с нея.Натежа ми.Едно малко гласче пишеше в главата ми,казвайки,че това се случва всеки ден.Нека не се обвинявам,но съвестта ми беше безпощадна,повтаряйки:"ти не и се обади като излиташе самолета...".Само ако знаех,че е за последно...само ако знаех,че повече няма да имам шанс да говоря с нея...Само ако знаех..Но човек никога не знае.Животът е кратък,затова е важно да казваме това,което мислим и чувстваме,за да не съжаляваме за нищо.
Липсваше ми повече от всичко.Но исках да я помня.Затова всеки ден се опитвах да възстановявам парче по парче от детските си спомени.За мен винаги щеше да е в сърцето ми.И само това имаше значение....

Always write

Изкуство против дрогата

Изкуството против дрогата

„Животът е черна дупка....“ мислеше си тя. “В него няма място за истински хора. Как съм попаднала тук?“

Алекс беше ученичка в средното училище. Характерът и не беше от най-поносимите. Имаше склонност често да изпада в депресии и агресията и беше присъща. В тази тинейджърска възраст всичко я дразнеше-новото училище, надутите фръцли от класа и, които се имаха за нещо повече от останалия свят, родители и, ученето и много други неща. С две думи-тя караше тежък пубертет. Семейството и спря да общува с нея, защото просто не говореха на един и същи език. Лошото беше, че именно в тази възраст децата се нуждаят от подкрепа и разбиране. Дългите вечерни скандали бяха отекнали в глава и. Беше и писнало да и се месят за всичко.

Нямаше особени дадености или таланти. Или поне не ги бе изследвала. Сякаш нищо не я интересуваше. Ходеше на училище, излизаше с приятелки, които ненавиждаше и често говореше зад гърба им. Все беше недоволна. В училище често имаше проблеми с преподавателите заради поведението си и начинът на обличане. Дрехите и бяха черни с щамповани черепи. Към нейното облекло трябва да се отбележи също така обецата на езика и на веждата, които и придаваха бунтарски вид. Тя си спомни с усмивка моментът,в който се прибра вкъщи с тях. Баща и изсумтя презрително, а майка и-е какво да се очаква от нея-разплака се. Това я беше зарадвало. Още една победа над света.

Всичко, което правеше, беше за да ядоса или подразни родители си. А и не само тях-сякаш беше се изправила срещу целия свят с желание да му противостои.

Толкова много енергия притежаваше, че не можеше да се концентрира. И всичко започна тогавa.

-Искаш ли още една?

-Не, мерси. И така съм си добре.

-Ние ще врътнем още една. Ти к‘во, цепиш се?

-Затваряй си устата. Не ми трябва повече. Ще си ходя,не искам наште да ме надушат…О‘К?

-Аре,до утре.

-Чао.

Алекс прибра всички си принадлежности в дълбоката чанта. Неусетно напипа нещо квадратно. Спомни си. Тетрадката, в която пишеше, когато се чувстваше самотна. Нейната лична терапия. Мястото, където никога не се чувстваше сама, нямаше нужда от никого. Самодостатъчна беше, щастието я обземаше подобно на наркотична зависимост, когато изпълваше белите листи с неравния си почерк.

Искаше ли да пише сега? По-скоро не, беше замаяна, по-добре да си ходи. И така тръгна по влажните градски улици, размишлявайки за живота си. Не обичаше да пуши марихуана, но хората, с които се събираше правеха само това. Искаше да им се докаже, да бъде част от тях. Никой друг не я приемаше такава, каквато е. А на тях сякаш не им пукаше.

Започна да съчинява наум. Това единствено и доставяше удоволствие. За какво да пише? За себе си, за живота си. Винаги намираше теми за писане. Прибра се щастлива за първи път. Седна на леглото си, загледана в тавана. Заслуша се. Не се чуваше нищо. Явно семейството и на втория етаж спеше. Не искаше да я притесняват и когато се увери, че никой няма да нахлуе в стаята и, извади прилежно прибрания тефтер от дъното на чантата си. Отвори го нежно, сякаш галеше малко дете. Потърси химикала си. Не обичаше да пише на компютър. Писането на ръка беше по-лично, съкровено. Истинско. А и така нямаше опасност да се изгуби, освен ако някой не реши да го изгаря.

Затвори очи и почувства как през нея преминава  онази вълна на адреналин, която те кара да мислиш,че можеш всичко. Тя не се дължеше на употреба на никакви наркотици. Или  може би на един-творческо вдъхновение. Щом вълната я заля, тя се отлепи от реалността и отиде в другия свят на мечти, където обитаваше душата и. И започна да пише дума след дума, ред след ред, все едно го беше правила винаги. Така спасяваше себе си, душата си.

Минаваха часове, а тя не можеше да се отлепи от страниците. Пръстите и се схванаха, заболяха я, но се чувстваше доволна и изпълнена с надежда, когато приключи. Тогава затвори очи и за първи път от много време спа добре, без да сънува кошмари. И така на следващия ден всичко се повтори.

Вече почти не излизаше. Чувстваше се свободна и щастлива, когато пише. Животът и предостави тази възможност-да преоткрие нов, магичен свят на надежди и възможности,на красота и бъдеще. Вече имаше цел, имаше мечта-да не спира да пише. Постепенно спря да излиза с групичката марихуанаджии и получи своето уединение. Вече обаче не се стремеше да се хареса на някого. Харесваше се такава, каквато е-различна, мислеща и творяща.

-Алекс, Би ли дошла за малко с мен в учителката стая! Искам да поговорим насаме.

-Да, госпожо.-В главата и се завъртя водовъртеж от въпроси. Защо госпожица Иванова я викаше? Нещо лошо ли беше направила? За последното домашно на свободна тема ли се касаеше?

Вратата се затвори. Учителката огледа помещението. Беше празно по това време на деня. Голямото междучасие изгонваше навън всички учители. Слънчевите лъчи напираха през цепнатините, оставени от огромните тежки пердета, обрамчили старите прозорци.

-Много съм трогната от твоя разказ. Мисля,че трябва да участваш в един конкурс.

-Аз…Не мисля така…

-Твое право е да откажеш, но според мен имаш талант и трябва да го развиваш.

-Не пиша, за да се харесам.

-Знам това. Виждам го, не исках да те обидя. Просто има големи възможности за деца като теб, които имат дарба. Ако се интересуваш, мога да ти покажа.

-Ще си помисля и ще Ви отговоря утре.

-Добре.

-Довиждане госпожице Иванова.

-Довиждане Алекс. Хубав ден.

Думите още отекваха в главата и. Предложението си беше сериозно, но Алекс някак не вярваше, че може. А не искаше да участва, ако не спечели. „Какъв е смисълът да се излагам?‘‘ не спираше да си задава въпроса. Цяла нощ не успя да заспи и на сутринта се предаде-занесе ръкописа с ръчно написано съгласие за участие. Госпожица Иванова беше видимо доволна от положителния отговор. Оставаше само да се чака.

Месецът бе юли. Прекрасно време за ваканция, както и за море, различни почивки. Алекс още не можеше да повярва,че е тук. Всяка сутрин се щипеше,  когато се събуждаше от нежните лъчи на слънцето. Този летен лагер се оказа нейна сбъдната мечта. Запозна се с хора, които имаха сходни интереси на нейните, разви и дообогати писането си. Единственото, което я натъжаваше, беше че си отива. Не искаше да свършва.

За две седмици научи толкова много и някак се промени. Беше горда от себе си.  Стана някак си по-отговорна, различна, зряла.

-Гордея се с тебе, детето ми-каза и един ден майка и и се просълзи-Намери своя път.Прощавам ти…

От тук нататък всичко се промени.