Колко струва една мечта?

Колко струва една мечта,не сте ли се запитвали?Отговорът е много труден.Тя струва и много,и малко.И нищо и всичко.И сега и завинаги.Въпросът е какво  ни остава след нея?Нещо друго,което да следваме?Безкрайно щастие от постигането и или просто неудовлетворение,че не можем нищо друго да постигнем повече,тъй акто сме безсилни.Лицемери ли сме към самите себе си или просто не обичаме да виждаме истинските си лице,крием ги от чужди очи по-малко отколкото от самите себе си.
Колко струва една мечта?-една мечта струва много,защото  в нея проектираш силите си,желанията,целите с обещания към самия себе си  за по-добър живот.
Една мечта не струва нищо,осъзнавайки,че проваляйки осъществяването си,всъщност си пропуснал всичко от живота си...А имало ли е смисъл,се питаме накрая?
Естествено,че е имало смисъл някъде там по средата,но сега.....

Да си сам...

Да си сам не е състояние,то е съдба.Когато сме щастливи,обикновено опиянени от положителни емоции,не си даваме сметка колко сме сами.Звучи абсурдно,но е така.Винаги сме сами,през 90 процента от живота си,дори когато си мислим,че сме с някого,тогава пак сме сами.Разочаровани си даваме сметка едва след време,защото времето е единственият съдник на събития,хора,цели,мечти.
Да си сам има и своите предимства,или поне не пръв поглед.Нямаш с кого да се съревноваваш,нямаш конкуренция да се съизмерваш.Нямаш нужда от чужда помощ,която след това уж помежду другото да ти напомня за услугите.Нямаш нужда от хора,които да ти обърнат гръб,когато най-много имаш нужда от тях,защото се интересуват от себе си.Все повече се обеждавам,че думи като "наистина,завинаги,приятели,истински" са само и единствено с относително значение,защото те не са истински,а абстрактни,както любов,красота,приятелство,обич.Няма  такива неща,просто ние хората обичаме да си измисляме,да въобразяваме,за да не мислим за нещата с истинските им имена.
Да си сам...е изкуство,макар и трудно и тежко понякога.Дори и сред тълпата си сам,дори в семейството си,в обществото,сред уж приятели.Всеки те рита,блъска,ръчка,събаря,стъпва отгоре ти,само и само за да се домогне до своята цел.Нищо друго няма значение.
Да си сам и е избор.Защото отказваш да вярваш на лицемерните измишлиотини за приятелство и вечност.Да си сам е извънвремево,физическо и психическо състояние на всеки,колкото и да се крие от него.
Все пак накрая всички сме сами,на прага на смъртта....

Once upon a time...and they live happily ever after..

flowers

Цветята крият повече красота,отколкото забелязваме...

...Четем чужди блогове,разглеждаме сайтове,наблюдаваме хората в заобикалящия ни свят и си мислим,че ги познаваме.Да,наши близки,приятели,познати,случайно срещнати на улицата,в бара,в магазина,на работа,в метрото....всички те са ни известни някак си,но как?От сайтове,уеб страници,чужди източници.И накрая оставаме сами,толкова доверчиво следвали технологиите,вярвали,че всъщност познаваме някого само от разстояние.А не е така.Всъщност не познаваме дори себе си,нито частица от нас,защото се променяме всеки ден.Малко по-малко,докато не се събудим един ден и не се погледнем в огледалото,казвайки си:"Това аз ли съм!".Колкото и да ни се иска да сме част от заобикалящия  ни свят,накрая оставаме сами,излъгани,измамени от самите себе си...

Равносметка

Човешките емоции са странно нещо.Плачем,когато сме щастливи и мълчим,когато вътрешно горим.Езикът е безсилен пред емоцията…Тези мисли се въртяха през главата му.Той стоеше сам в здрачината,всички останали вече си бяха отишли.Дребен дъждец тихо ръмеше и оставяше сребристи отблясъци.Стоеше и сякаш съзнанието му отказваше да го приеме.Стоеше,изпразнен от емоции,със сухо от мъка очи,със сърце вкаменено и изпразнено от обич,с взор,отправен към грозната вечност,към нейната студенина и неразбираемост.Какво се беше случило?Беше я изгубил завинаги,за момент само си въобразяваше,че може да прилъже живота…няма вечности,само пръст…прах…пепел…самота….Може ли любовта да ни спаси от живота,от неизбежното,от смъртта?
Загледан в далечината,в главата му се зароди една мисъл…спомен.Да,чрез спомените трябваше да я помни.Какво друго му остава?Да си мисли за нея,когато я няма,да я помни,да знае,че тя е била всичко за него,но я изгубил?И то защо-от проклетия му егоизъм…Сега щеше да е сам завинаги.Не,тя ще го пази,от горе,от Рая,където беше сигурен,че тя ще отиде.Защо ли?Защото беше ангел и го беше спасила от грозната му човешка същност,от привичния егоизъм,присъщ на повечето човешки същества.Само дето тя беше различна.Познаваха се от толкова време,а всъщност…Няма значение.Вече нищо нямаше значение.Само пепел,прах,пръст и вечна самота…
Той хвърли червената роза над пресния гроб и бавно се отдалечи от гробището…
Животът е странно приключение.Среща те с хора,разминаваш се със случайни лице,без дори да разбираш смисъла.Но той е дълбок,просто си даваме сметка за него след време.Той така и не и каза,че я обича.Заради себе си.Не искаше да се унижава.Глупави скрупули.Сега я нямаше.Никога нямаше да се върне.Защо не му бе казала нищо.Например,че е болна.А дали не се бе разболяла от мъка?И може би той е причината.Единственото,за което можеше да се надява,е че е изживяла всъщност последните си минути щастливо.Затова дойде сам на погребението и,страхуваше се да не види роднините и.Искаше да им поднесе съболезнования,но не можеше някак си.Скоро трябваше да си тръгва,беше на работа.Ново пътешествие се очертаваше.Как щеше да я кара от сега нататък?На къде щеше да поеме сред бурите на живота?Не му остана нищо за което да мечтае,да се стреми,да обича дори.Нямаше ни дом,ни семейство,ни някой,който да го обича,да го чака.Всички си бяха отишли…Завинаги.Всеки път го водеше наникъде.И какъв беше смисълът?....
Как само си въобразяваше,че ще я има завинаги.Защо ли не я оцени,докато беше жива.Тя го чакаше всеки път,за някакви си нищожни дни,за да са заедно,защото,както тя казваше,тогава светът се преобразява,всичко придобива цвят и красота.И небето се усмихва,и слънцето заискрява,и цялата вселена е щастлива…
Спомни си последният път,когато си говориха.Беше точно преди да се прибере от дългото пътешествие.Тя му писа,че го чака,защото има нещо да му казва.А то какво било?Но защо не му е казала,че знае за болестта си,за да може да дойде?Естествено не е искала да го тревожи.Толкова деликатна,дори на смъртния си одър.Тези думи изпълниха душата му с горчивина.Сякаш олово се сипеше от всяко негово движение.Какво да очаква от тук насетне?Нямаше да се влюби отново,това беше абсурдно дори да си го помисли.И все пак,умира ли сърцето ни,когато обичаните хора си отидат?
Знаеше,че няма да остави след себе си семейство,нито памет,спомен.Такава беше работата му,такъв избор направи.Може би съжаляваше.но кой не съжалява за изборите си.Най-много съжаляваше,че не е бил до нея,когато е страдала.Молеше се да не е страдала много,да е заспала и в съня си да е отишла там,в другото измерение,където всеки от нас вярва,че ще иде.
Скоро ще си тръгне от тук,ще я забрави,както винаги е искал.Няма болка,няма мъка,няма празнина,единствено и само забрава.
На вратата се почука.Сигурно е чистачката от хотела,помисли си той.Днес нямам нужда от услуга.Настоятелно продължи да се чука.
-Какво за бога искате?Оставете ме на мира.-изрева той.
-Ам,извинете.Исках да говоря с господин Дилянов.Казаха ми,че е отседнал в този хотел.
-Аз съм.Вие коя сте?-обърна се той към жената на вратата.
-Аз,мисля,че Ви видях на погребението на Мая.Вие сте?Ам..
-Да,бях там,просто не исках да ме забелязват хората,знаете…
-Да,разбирам.Мойте най-искрени съболезнования за загубата.Знам,че много я обичахте.
-Благодаря,а вие сте?
-Аз съм Ема,нейна близка приятелка.Вижте,знам,че си задавате много въпроси,сигурно я обвинявате,изпитвате горчивина.Никой не я познаваше,така както аз.Ако искате да споделите нещо,моля да го направите.Не се срамувайте от мен.
-Не.Няма нужда.Благодаря все пак.
-Не се крийте в черупката си господин Дилянов.Тя ви обичаше безкрайно много.Ако размислите,може да ме намерите на този номер,ако пожелаете да говорите с някого.-Тя му подаде картичка с номера си.-АА,забравих защо дойдох.Това тя остави за вас.Лека вечер.
Той се обърна и видя само крайчеца на роклята и как бързо и безшумно като призрак прошумолява през вратата и тихо я затвори.На масичката блестеше запечатан бял плик с надпис:За теб с обич и отдолу подпис М.
Той се разтрепери,изглеждаше като някакъв зловещ филм.От онези,в които мъртвият след смъртта си продължава да праща писма или други неща на хората.Потръпна.Не,тук случаят беше съвсем друг.Минута-две стоя неподвижен.Колебанието се процеждаше през всяка фибра от тялото му.Какво да направи?Все пак любопитството надделя и той посегна с треперещи ръце към плика.Отвори го много внимателно.Вътре имаше писмо за него.Започна да го чете,объркано:
Здравей,
Дълго се чудех как да ти пиша за това,което предстои.Много исках да ти кажа,но знаех,че ще се разтроиш и ще оставиш всичко,за да дойдеш.А аз нямам нужда да ме виждаш така,болна и страдаща.Да,аз ще умра,но споменът за нас ще ме крепи в тези последни дни.Искам да знаеш,че винаги ще те обичам,ще запазя спомена за нашите срещи.Искам от теб и ти да направиш това.Не ме упреквай,че не те потърсих,просто ми беше трудно.Искам да ме запомниш каквато бях с теб.ОБИЧАМ ТЕ!И винаги ще те обичам,където и да съм.
С обич:М.
Това беше.Кратко,точно и ясно-типично в неин стил.Препрочете го отново и отново.Няколко пъти.Но това беше нейното сбогуване с него.Стана му тъжно,тежко и сиво.Все още държеше плика от писмото,но някак в него нещо тежеше неестествено.Разгърна го и видя нещо сребристо.Да,това беше нейната огърлица,която и носеше късмет.Едно сребърно ключе….Обърна писмото и видя П.С.
Запази спомена за мен с това ключе.То е за Рая.Ще те чакам там.
Студенината го заля като океан.Мъката го обгръщаше с железните си пипала.Притисна ключето към гърдите си.Едва доловима сълза се отрони от окото му.Тя се търкулна надолу по брадясала сурова мъжка буза и продължи пътя си надолу.