Студентски град-да живееш на инат!

“Живеем спокойно, разумно и просто. Не вярвате ли вие, елате ни на гости…”, виеха едно време Катето и Здравко. Вярно, малко по-късно диаметрално промениха възгледите си:” Не идвайте на гости…”, но важен е принципът. Осъдените/мъртви души, обитаващи Студентски град (в София поне е град, въпреки че и Каспичан било град. Казват…) поддържат втория вариант. И все пак, заповядайте. Ако ви стиска!СГ е току в полите на Витоша – любов, романтика и нищо подобно. В действителност това е доста по-разнебитения декор, върху който се разиграва “ Епопея на Забравените”. В стройно подредени цивилни затвори ( от времето на цивилизацията, които изолират заразата все пак) дишат, работят, живеят ( и стихове пишат тъй както умеят. Някои!) HUMAN BEINGS (без допълнителни определения).СГ е уродлив хибрид между казарма, затвор, лудница и публичен дом. Съчетал е най-лошото от четирите породи. Тук се опровергават всички възможни Божи заповеди – всеки краде, убива и пожелава жената ( бутилката, цигарата, коричката, заема) на ближния. Обитателите му от своя страна са нещо средно между бой скаути, Рамбо, Тереза Орловски, Терминатор, Емануела ( от 1 до 6 ), Спартак и Франкенщайн.В СГ ( така нареченият) живот тече по собствени правила. Има морал. Има морален кодекс. Моралът си е изградил русло. “Нормално” и “Ненормално” са склонни към необичайна интерпретация. Независимо дали ти харесва или не, трябва да научиш правилата.СГ няма църкви. Което не означава, че всички са безбожници, въпреки че обратното не личи кой знае колко. Просто времето е било такова – просто.СГ обединява пролетарии от всички страни. Нещо като united colours of Benetton. Никаква дискриминация. Абсолютно. Честно. Дори понякога тъмнозелените са по-добре. А и добрите момчета не ги бият. Нали?!В СГ се научаваш да бъдеш безсрамен. Непресторената в началото девична руменина изчезва безследно още след първите 100 контролни дни. На 101-вия се събличаш ( обличаш, събуваш, любуваш…) пред съквартирант(к)ите си, гаджетата им, съседите, портиера, случайни минувачи. И хич не ти пука. Дори и пред 101 далматинци би се съблякъл(а).СГ всъщност е абсолютно обезстудентен. В смисъл, че няма студенти. Истински такива. Няма време за студентстване. Купони. Пиене. Животът не чака. Няма време. Няма и топла вода. Дори и по празниците. За сметка на това пък има профилактика на топлата вода. Стоманата се калява.СГ е пълен с кръчми. Кръчмите са пълни. Вариантът “живея срещу кръчмата” е много по-рядък от “живея срещу вкъщи”. Има и пицарии. Те също са пълни. Студентите са бедни. Живеят бедно.В СГ цел №1 е умирай само в краен случай, така че СГ дресира ценности. Да оцеляваш без вода. Без храна. Без пиене. Без сън. Да кърпиш чорапи. Тайната рецепта на крем супа по сечуански. Как се борави с нож - пеперуда. И че всъщност солетите с кетчуп, затоплени на микровълнова фурна стават за ядене. Буковски е идол.СГ учи на ред и дисциплина. Едно от природните знания , че ако не въведеш ред и ключ над провизиите си, си обречен. Тук се научаваш да пазиш. Пазиш си бурканите с пилешко, задника, четката за зъби, бельото, последните два фаса, всичко, с което разполагаш.СГ е манифест на колективизма. Свикваш да спиш с (поне!!!) още двама души (в действителност цифрата се колебае около половин дузина, без да се брои кучето), да ядеш с тях, да дишаш въздуха им. Да понасяш…СГ буди обич към семейството. Любов дори. Особено към храната на семейството, парите на семейството, колетите на семейството. Манджите на мама са издигнати в ранг на светиня, записите се третират като ръкописа на “История славянобoлгарская”.В СГ тече непрекъснат културен обмен. Може и да не научиш ( впрочем, сигурно е) това, за което държавата ( мама, татко, баба…) плащат, но задължително усвояваш мръсните словосъчетания на поне девет европейски езика ( два от които мъртви ), китайски, арабски и няколко южноафрикански диалекта.В СГ много се спортува. Зверски. Особено интелектуалните спортове. Белот основно.СГ стимулира експеримента. Какво би се получило, ако онзи остатък от кюфте се комбинира с кекс от миналата седмица? Или роклята на X с блузата на Y? Дали картофите могат де се варят в леген с бързовар? Или ….СГ тренира сетивата. До максимум. Какво готви съседката от петия. С какъв цвят боксерки е съседът от третата стая в ляво ( от асансьора-на дясно ). Кой си е намерил новия албум на PRODIGY.СГ е гостоприемен. Но само на пръв поглед. И само от части. Могат да те приемат любезно, да те поканят на купон, да ти окажат дори благоволението да преспиш, но… Всъщност, гостите са петото колело на кавала ( деветата дупка на каруцата ). Който се е набутал да дойде до тук, да се оправя сам. Като му е толкова акълът…СГ е затворена система. Всички са подложени на вътрешно жигосване. Ако си от непросветените ( не казвам “щастливците”), винаги се чувстваш като турист. Дори да си добър актьор веднага си личи, че не си от “глупаците на хълма”.СГ възпитава любов към природата. Спане на открито и приятелски отношения с фауната. Тук има кучета. Много кучета. Кучета в резерв. Глутница кучета. Лудите кучета и англичаните. Всякакви кучета. Понякога ги галиш. Друг път ги риташ. Според настроението. Те винаги са тук. СГ има дори кабелна телевизия. Въпреки че рядко някой гледа нещо различно от интересите и кефа си. Но има. Нека има. И киното много се тачи. Особено онова, дето го строят вече седма петилетка. В СГ всички са равни. Пред портиера. Пред бармана. Пред градския транспорт. Пред топлата вода и нейната липса. Пред хлебарките. Пред домакина. Пред сесията. Няма принцове и просяци. Корупцията е мъртва. Да живее корупцията. Liberte, egalite, flaternite, дето има една дума.СГ е стил. На обличане. На мислене. На сваляне. На псуване. На умиране. Да живееш тук е въпрос на стил. Въпреки че някои виждат пръста на злата съдба. До лакътя.СГ е царство на естествения подбор. Only the strong survive. Бърз или мъртъв. Дарвин и Павлов биха били очаровани. Толкова много маймуни и всичките до една на 15-то число запoчват да се крият от бирника. СГ е огромно change-бюро. Или по-скоро заложна къща. Непрекъснато се въртят някакви пари. Много рядко собствени. Тук стиснатите не оцеляват. Още на първата седмица става ясно, че ако си стипца, когато закъсаш с парите (не АКО, а КОГАТО! ), си завлечен. Така че даваш. И се надяваш един ден да ти се върне. В СГ всички са чешити. От класа. Никакво унифициране. Равният старт ( всички-сме-тук-защото.нямаме-пари-за-квартира-на-НДК ) стимулира оригиналността, креативността, изобретателността. Пълно ТНТМ. При толкова много същества, драпащи за две-три цигари, малко храна, мъничко смях и обич зад ъгъла, трябва да си по-по-най. Всеки луд с номера си. Някои с цяла програма. Задължителна и волна.В СГ няма чешити в смисъл, че са толкова много и различни, че е невъзможно да си толкова оригинален, че чак популярен.СГ е свобода. На мисленето. На действието. Право на избор. В никакъв случай анархия. Тук никой не ти казва кога и с кого да си лягаш. Лягаш си когато, където и с когото намериш. До деня, в който пристигне мама. Тогава идилията свършва. Или мама.СГ е романтика. Тук всички посрещат изгрева заедно. Деца не цветята. Цветя на децата. Цветни деца. Всъщност, тук всеки си има собствено слънце. Но обичайната практика е да изгрява към -найстия час. За да дръпнеш поне час-два сън. СГ е СТРАХОТНА ГАДОСТ. Ненавиждат го. Но не могат до се лишат от него. Винаги се завръщат. И продължават да го мразят.


Реших да го постна,за да може всички съпричастни да се позабавляват.Намерих го в нета.Хайде,забавлявайте се:)

Без теб...

Тихо е.Дори пусто.Навън уличните фенери издават тих пукащ звук и всеки момент ще приканят мрака на тази улица.
Всичко е забулено в мъгла.Сякаш времето е заспало и е пуснало своята сребърна паяжина навсякъде.
Тихо е.Нито звук,нито стон.Долавям единствено равномерното тиктакане на часовника в коридора.Всяка секунда е вечност и отеква мощно и болезнено в съзнанението ми.
Всеки миг е нова неуспешна смърт и поредното раждане-нов живот,но без теб...Какъв живот би бил?Жива смърт.
Времето е застинало.Сякаш си прави шеги с мен.Иска да ме нарани по-болезнено,но то не знае...Не знае,че аз съм мъртва.Без сърце останала съм.Жива мумия.
Моят ден е празен.Нощта е студена.Светът ми е грозен.Животът ми е безполезен,щом те няма да ме докоснеш,да ме погледнеш,да ми се усмихнеш.Скъп е споменът за теб в сърцето ми.Ще помня винаги лицето ти-огряно е на лунна светлина-тъй съвършено,тъй ясно и прекрасно.Вечно ще те помня!
Денят е празен.Кухо е пространството,лишено от присъствието ти.Празен е споменът без допира на тялото ти.Студено е леглото.Мъртъв(безкислороден) е въздухът без твоя дъх.Мъртва съм и аз.Застинала,затворник между четирите стени на моя гроб.

Аз умирам и светло се раждам-

разнолика,нестройна душа,

през деня неуморно съграждам

през нощта без пощада руша.

(Д.Дебелянов,"Черна песен")

И ето-пак поглеждам към часовника-не е минала и минутка,а сякаш вечност е.Безкраят тропа на вратата,но той е смърт.Телефонът празен е-няма и следа дори от теб.Имейлите ти мистериозно са изчезнали сякаш,за да скрият спомена.Лесно трие се от пощата,но от сърцето-не!

Нужни са дни,месеци,години да се влюбиш,а цял живот не стига,за да разлюбиш.Сякаш огън гори във вените ми,опостушителен огън,който би могъл да помете целия свят.Ти го разпали.Но сега те няма и огънят не тлее.Той догаря.Последните искри и следва мрак на вечността..

Без теб...живот няма.Няма и да има..Прости ми.Обичах те...Но не намерих сили да се преборя със себе си,със своя егоизъм.Прости ми,обичам те и винаги ще е така!

Толкова много лица,толкова много усмивки,толкова много хора на непознати...Не море,а океан от щастие,пълзящ по улицата,прашна и нагряна от лятното слънце.Но дали са щастливи наистина?Нима всички не сме нещастни в щастието си?Нима то не е толкова кратко,че докато го почувстваме и вече е изчезнало като пролетен дъжд,напоил жадната земя...Нима след всеки щастлив момент не идва нещастен,а ние помним само тъжното,меланхоличното,защото може би по някакъв си свои начин то ни дава сила да продължим да преследваме щастието...А дали наистина съществува такова нещо като щастие или е просто утопия?За всеки отговорът е различен.За мен щастие е да съм обичана,да съм сред близките ми хора,макар от ден на ден да стават все по-малко.Но нима това не е игра на живота или просто съдба,наричана от някого.За мен върхът на щастието би било да напиша книга,роман,дори разказ,в който да оставя душата си,къстче от себе си,да знам че съм добра в нещо,да знам,че съм някой и че съм постигнала нещо,да знам,че не съм сама.
Искам да успея,да съм себе си,да постигна нещо,което ще ме запечата в историята.Искам да оставя себе си в нещо,да има мой белег,моя вечност.Моята книга няма да е нищо особено може би за обикновения човек,но за мен ще е свещена,защото...Защото когато прочетеш една книга си едновременно и щастлив и тъжен.Щастлив,защото си разбрал всичко,а тъжен,защото някъде там между редовете си оставил част от себе си в историята...
Да си щастлив в нещастието си е изкуство.Да си нещастен в щастието си е кощунство.Затова нека бъдем просто добри.Щастието върви ръка за ръка с добротата...Или поне така се надявам за себе си .:)

Ние хората сме изключителни създания.Често се самосъжеляваме за незначителни неща,но ако се погледнем отстрани,ще разберем,че това е нищо.Колко голяма драма е ниската оценка в училище или това,че си пропуснал да идеш в магазина и си „оттървал” промоцията?Може би за дадения човек е голяма,но в сравнение с болестите и смъртта в света е нищо.Всеки ще каже,че личната драма си има собствена стойност,но аз бих възразила,че понякога е необходимо да не се поставяме в центъра на събитията и да не се изживяваме като жертви.Понякога е нужно да погледнем от друг ъгъл на ситуацията,да видим себе си отстрани,за да се оценим справедливо и безпристрастно.
Позитивизмът е единственото нещо,което може да ни спаси от личната ни драма,от нещастието.Само така можем да си докажем,че не всичко е загубено.Това е нащата борба с нещата,които не разбираме или по-скоро тези,които не можем да променим.

На всеки се е случвало да се почувства странно в ситуация,в компания,в момента.Да се намира на неправилното място в неправилното време.Често ни се случва да останем неразбрани и да се чувстваме от друг свят,от друго измерение или дори от друга планета.Често си припомням това усещане,което сякаш пробожда кожата ми и ми напомням,че имам някаква задача на този свят.Нещо,което трябва да свърша,но липсват парченцата от пъзела ми.Хората около мен не ме разбират,но и аз не ги разбирам.За мен животът е търсене на отговори,отговори на въпроси,които нямат отговор(забавно нали).Нима не забравяме,че животът е едно сложно и неясно явление,което всеки от нас изпитва на свои гръб и нарича "съдба". А какво има отвъд нея?Има ли изобщо нещо?Каква е моята задача тук на земята?Призвана ли съм да успея да измисля нещо,с което ще се гордея?Ще си намеря ли място под слънцето?Ще намери ли покой нескритото ми любопитство някога и жаждата ми за ново и неразбираемо пътешествие в дебрите на литературата?Едва ли.Някои хора просто не се променят.

Как ми се иска да вникна в нещата,да съм отвъд парадигмата на човешкот,да открия божествената енергия и да оставя себе си в нещо,нещо,което ще ме увековечи във вечността.Защото може да не съществува живот след смъртта,но нима той е нужен,когато сме живяли достатъчно пълноценно,че да си гарантираме безсмъртие.Това,което се опитвам да кажа е,че не е нужно да живеем вечно,за да сме вечни.Душата сама по себе си е вечна,защото не е материална и е богоподобна.Ще ми се да вярвам,че някой ден ще успея да сътворя нещо толкова знаменито,че по човешки ще мога да преживея няколкото минитуки слава,за които всеки от нас жадува.За сега това е само мечта,но вярата в бъдещето и погледа напред ме отправят към нови хоризонти,които бига ме отвели на непознати приказни места.Места,където ще открия себе си,моята друга изгубена част от самото ми раждане,която ще ми помогне да подредя парчетата на разбъркания пъзел...

:)

Човек не обича истински,ако не обича вечно!



Невероятна книга,както и предходните:):):)Желая на всеки да усети магията и:)Не е за изпускане:)
Книгите са огледало на душевните преживявания.Всичко написано в тях,оживява в съзнанието ни,след като сме му повярвали.