Щедростта

Често ми се случва,дали случайно или неволно,когато пътувам в градския транспорт или остана насаме със себе си,си мисля какво е щедростта,приятелството,истинските измерения на добротата.Не е ли тя нещо относително и дали изобщо съществува?
Много е трудно да отговорим еднозначно на тези и подобни въпроси,тъй като не можем да дефинираме какво точно означава да си добър.Това зависи от гледната точка или по-точно от околния свят.Факт е,че има ситуации,в които забравяме кои сме,своята идентичност и постъпваме животински,водени от чисточовешкия си егоизъм,присъщ на всекиго.Не способностите показват нашата същност,а изборите,които правим.Защо ли?Защото от избора зависи какво ще се случи после...В този смисъл въпрос на избор е дали да си добър или лош,което от своя страна зависи от гледната точка.Понякога ни е трудно да се въздържим и да не кажем:този е лощ,защото постъпи еди как си.Това е субективизъм.Малките деца най-добре различават добро от зло,защото за тях двете дефиниции не се преплитат в едно цяло.За децата човек е или добър или лош,а за нас възрастните хората се делят на добри в зависимост от това дали ни изнася тяхната позиция и на лоши,когато не ни изнася.Изглежда просто и логично,но е много глупаво.Никои не си дава сметка,че дели хората по такъв критерии,но е очевидно.При малките деца в съзнанието все още не е формиран ценостният критерии.За едно дете например героите от филмите се делят на добри и лоши и то винаги пита:този от добрите ли е,а онзи от лошите ли е.Детското съзнание е изключително наивно и по този начин успява да не бъде излъгано от никого.То умее да предценява безпогрешно.И така малко се отклоних от това,за което исках да говоря.За щедростта,която има много измерения,не всички познати на нас хората.Какво е щедрост?Как се дефинира тази на вид проста и обикновена дума?А какви са нейните измерения?Съществува ли изобщо в нашия студен и безчувствено завистлив мрачен свят?
Франк Кларк е казал:”Истинска щедрост е да направиш нещо хубаво за някого,без той да научи!”.Да,но дали това важи и днес?Водени ли сме от чист алтруизъм,когато правим добро на ближния,или просто измиваме своята съвест,правейки услуга на себе си и на другия покрай нас?Много неизвестни и уравнението остава без точно дефинирано решение,тоест решение е всяко число.Да обобщим:щедрост е,когато направиш добро на някого,без да имаш някакви облаги,които пряко да са насочени към теб.Някои ще кажат,че това е глупост.Аз не съм много убедена в това.Всичко зависи от отделния човек.И от неговия избор,разбира се.А това дали има общо с наивността?Ако загубим своята невинност с придобиване на знание,това значи ли,че сме изгубили доброто в себе си?Може би...определено...със сигурност...Да!Колко жалко!Може би звучи по детски наивно и глупаво,но всеки запазва една малка част добро в себе си.И най-злият и закоравял престъпник,има искрица добрина,дълбоко скътана в дебрите на душата,където,някой прекрасен слънчев ден от нея ще избои красив зелен храст,може и здравец-символ на вярата...Повярвай в доброто и то ще почука на вратата ти!

Приказният град

Всеки си има свой собствен приказен град... И той е различен. Моят например е малък, закътан,но уютен,красиво сгушен в небесата... През него минава пълноводна рекичка,биста и бързотечаща, с множество твари в нея.Край градчето има горица,там обичам да се усамотявам,природата действа добре.Приказни картини се разкриват пред взора ми.Толкова е красиво да гледаш как дърветата сякаш са прегърнали небосвода и шепнат нещо тайнствено,магическо.. и там, накрай гората... там е малката посивяла и забравена от света съборетинка,където живея АЗ!
Там е моята душа, векове наред не виждала човешки поглед, не чувала членоразделна реч, обречена на вечността...коята сама си избрала....
Там под дъските лежи една магия, заровена във вечността, една идея за миналото, настоящето и бъдещето,която е неосъществена....Човешкият живот е кратък, не знаеш кога ще ти бъде изтръгнат.. Един миг си на земята,а след малко неочаквано се озоваваш под нея…за вечни времена... Но той е ценен и неповторим..Мечтата рядко е реалност и Щастливец е този, който я осъществи

Чужда

Чужда ,ненужна се чувствам
В големия студен град
На несбъднати мечти
И вековни беди...
Две половини е сърцето ми сега
В нощта душата ми ридае в самота.
Белият гълъб отлетя
Към вечната тишина,
където душата си дири,
за да надвие самотата....

Моят чист град

Какво е мечтата?-бягство от реалността,красив миг на забрава,розово бъдеще или просто несбъднато желание... Всеки човек обича да мечтае,защото така душата му напуска пределите на реалния свят и успява да се освободи от всичко телесно и материално. Истинските мечти не са тези,които свързваме с облаги,а онези,които са духовна храна.
Аз мечтая моят град да е едно по-чисто място за живеене. Иска ми се да виждам по-добри и усмихнати хора по улиците,да откривам светлината в душите им,отразена в очите. Тази светлина е добротворство и посветеност. Да почистим крайблоковите пространства не заради глобите,а заради самите себе си,заради потребността си да живеем в чист град.
А дали ще бъде наистина чист градът,отказал (евфимистично казано-отложил) решението да се даде дом на децата от Могилино? Дали липсата на съпричастие с болката на отритнатите ни замърсява повече от найлоновите торбички с боклуци, които срещаме по улиците на града? Отговорът е прост-трудно е да приемеш другият като свой. Затова винаги бягаме от истината,крием я дълбоко,в тайните кътчета на душата. Срам ни е да си признаем,че сме егоисти.
По програмата „Социална помщ срещу заетост” можем да видим жени,метящи улиците,мъже,събиращи боклука или хора,прилежно подстригващи затревените пространства . Това е много позитивно от гледна точка на факта,че всеки се учи на труд и го оценява,всеки допринася за чистотата на града. Липсват ми обаче Човеците,които трябваше да приемат децата от Могилино. Те нямаше да замърсят околната среда с обелки от банани,кори от портокали,празни бутилки от бира или цигарени фасове. В рамките на един дом,който има своя обслужващ персонал,тези следи биха били заличавани. Така правят и хората по посочената програма ,събирайки отпадъците като премитат тротоара.
Напоследък моят град изглежда чист. Привидно обаче хората,на които не им пука колко смет е изхвърлена около,а не в контейнерите,изведнъж страшно се загрижиха за емоционалното състояние на децата си,които биха се стресирали от вида на „уродливчетата”. Ровенето на нашето собствено дете в боклука,край кофите за смет,ще предизвика заслужен шамар,ако констатираме факта.В мръсното белъо на собствената си съвест не обичаме да се ровим и го смятаме за ненужно. Видимо имаме основание: не сме изоставили собствените си деца на произвола на съдбата, не хвърляме кесийките с боклуци от балконите , дори понякога спазваме изискването за разделно събиране на отпадъците. Това обаче не ни прави по-добри. Отказвайки помощ на нуждаещите се деца,самите ние се превръщаме в безнравствени чудовища. Желанието ни да да скрием различното е продиктувано от егоизма, дълбоко втъкан в човешката същност. Трудно е да се освободим от недостатъците си,но не е невъзможно.
Може би звучи по детски наивно,но аз вярвам,че когато човек помага,той получава божествено просветление. Душата му се избистря от негативните емоции и той се пречиства. Нека направим и ние така-нека променим града,да го почистим,да блесне не като старо излъскана монета,а като бисер,отразен в кристално чистата повърхност на битието. Наградата,която ще получим ли-един детски поглед,пълен с благодарност,едни ръце,протегнати за прегръдка ,едно сърце,пълно с обич и признателност.Нима има по-голяма награда от тази?!...

Светият дух

Събудих се в нощта,
призова ме светлия дух,
той вкара ме в смъртта,
за да пристигна бавно тук

Събуди се животът,
смисълът в нещата,
появи се небосводът,
засия дъгата

Бавно аз издигах
своя свят тъй шарен
мракът с тряс убивах,
на боговете благодарен

Нямаше ни облак
в моя свят коварен,
от светъл дух пазен,
от бита преварен

И издигах аз щастливо
моя свят коварен,
но внезапно по него
дявол хвърли камък

Погледнах надолу
към руините на мрака,
камъни много
към мене летяха

Малко по малко,
камък по камък,
видях аз през сълзи,
загиващ моя замък

И в този момент
проблесна искра.
Яви се при мен!
Духът засия!

Той сълза не пророни,
ни страх го подгони,
защото сияйно вълшебство,
камък го не гони


И както в нощта
уби тъмнината,
така и в Палата
прокуди съдбата

Тогава видях аз
със свойте очи
тоз светъл дух,
що зло заличи

Той не беше реален,
ни бе материален,
в сърцето лежеше,
красиво сакрален

Върху тъмни земи,
сред тъмна мъгла,
издигна ме ти!
Ти си любовта!