Щедростта

Често ми се случва,дали случайно или неволно,когато пътувам в градския транспорт или остана насаме със себе си,си мисля какво е щедростта,приятелството,истинските измерения на добротата.Не е ли тя нещо относително и дали изобщо съществува?
Много е трудно да отговорим еднозначно на тези и подобни въпроси,тъй като не можем да дефинираме какво точно означава да си добър.Това зависи от гледната точка или по-точно от околния свят.Факт е,че има ситуации,в които забравяме кои сме,своята идентичност и постъпваме животински,водени от чисточовешкия си егоизъм,присъщ на всекиго.Не способностите показват нашата същност,а изборите,които правим.Защо ли?Защото от избора зависи какво ще се случи после...В този смисъл въпрос на избор е дали да си добър или лош,което от своя страна зависи от гледната точка.Понякога ни е трудно да се въздържим и да не кажем:този е лощ,защото постъпи еди как си.Това е субективизъм.Малките деца най-добре различават добро от зло,защото за тях двете дефиниции не се преплитат в едно цяло.За децата човек е или добър или лош,а за нас възрастните хората се делят на добри в зависимост от това дали ни изнася тяхната позиция и на лоши,когато не ни изнася.Изглежда просто и логично,но е много глупаво.Никои не си дава сметка,че дели хората по такъв критерии,но е очевидно.При малките деца в съзнанието все още не е формиран ценостният критерии.За едно дете например героите от филмите се делят на добри и лоши и то винаги пита:този от добрите ли е,а онзи от лошите ли е.Детското съзнание е изключително наивно и по този начин успява да не бъде излъгано от никого.То умее да предценява безпогрешно.И така малко се отклоних от това,за което исках да говоря.За щедростта,която има много измерения,не всички познати на нас хората.Какво е щедрост?Как се дефинира тази на вид проста и обикновена дума?А какви са нейните измерения?Съществува ли изобщо в нашия студен и безчувствено завистлив мрачен свят?
Франк Кларк е казал:”Истинска щедрост е да направиш нещо хубаво за някого,без той да научи!”.Да,но дали това важи и днес?Водени ли сме от чист алтруизъм,когато правим добро на ближния,или просто измиваме своята съвест,правейки услуга на себе си и на другия покрай нас?Много неизвестни и уравнението остава без точно дефинирано решение,тоест решение е всяко число.Да обобщим:щедрост е,когато направиш добро на някого,без да имаш някакви облаги,които пряко да са насочени към теб.Някои ще кажат,че това е глупост.Аз не съм много убедена в това.Всичко зависи от отделния човек.И от неговия избор,разбира се.А това дали има общо с наивността?Ако загубим своята невинност с придобиване на знание,това значи ли,че сме изгубили доброто в себе си?Може би...определено...със сигурност...Да!Колко жалко!Може би звучи по детски наивно и глупаво,но всеки запазва една малка част добро в себе си.И най-злият и закоравял престъпник,има искрица добрина,дълбоко скътана в дебрите на душата,където,някой прекрасен слънчев ден от нея ще избои красив зелен храст,може и здравец-символ на вярата...Повярвай в доброто и то ще почука на вратата ти!

Приказният град

Всеки си има свой собствен приказен град... И той е различен. Моят например е малък, закътан,но уютен,красиво сгушен в небесата... През него минава пълноводна рекичка,биста и бързотечаща, с множество твари в нея.Край градчето има горица,там обичам да се усамотявам,природата действа добре.Приказни картини се разкриват пред взора ми.Толкова е красиво да гледаш как дърветата сякаш са прегърнали небосвода и шепнат нещо тайнствено,магическо.. и там, накрай гората... там е малката посивяла и забравена от света съборетинка,където живея АЗ!
Там е моята душа, векове наред не виждала човешки поглед, не чувала членоразделна реч, обречена на вечността...коята сама си избрала....
Там под дъските лежи една магия, заровена във вечността, една идея за миналото, настоящето и бъдещето,която е неосъществена....Човешкият живот е кратък, не знаеш кога ще ти бъде изтръгнат.. Един миг си на земята,а след малко неочаквано се озоваваш под нея…за вечни времена... Но той е ценен и неповторим..Мечтата рядко е реалност и Щастливец е този, който я осъществи

Чужда

Чужда ,ненужна се чувствам
В големия студен град
На несбъднати мечти
И вековни беди...
Две половини е сърцето ми сега
В нощта душата ми ридае в самота.
Белият гълъб отлетя
Към вечната тишина,
където душата си дири,
за да надвие самотата....

Моят чист град

Какво е мечтата?-бягство от реалността,красив миг на забрава,розово бъдеще или просто несбъднато желание... Всеки човек обича да мечтае,защото така душата му напуска пределите на реалния свят и успява да се освободи от всичко телесно и материално. Истинските мечти не са тези,които свързваме с облаги,а онези,които са духовна храна.
Аз мечтая моят град да е едно по-чисто място за живеене. Иска ми се да виждам по-добри и усмихнати хора по улиците,да откривам светлината в душите им,отразена в очите. Тази светлина е добротворство и посветеност. Да почистим крайблоковите пространства не заради глобите,а заради самите себе си,заради потребността си да живеем в чист град.
А дали ще бъде наистина чист градът,отказал (евфимистично казано-отложил) решението да се даде дом на децата от Могилино? Дали липсата на съпричастие с болката на отритнатите ни замърсява повече от найлоновите торбички с боклуци, които срещаме по улиците на града? Отговорът е прост-трудно е да приемеш другият като свой. Затова винаги бягаме от истината,крием я дълбоко,в тайните кътчета на душата. Срам ни е да си признаем,че сме егоисти.
По програмата „Социална помщ срещу заетост” можем да видим жени,метящи улиците,мъже,събиращи боклука или хора,прилежно подстригващи затревените пространства . Това е много позитивно от гледна точка на факта,че всеки се учи на труд и го оценява,всеки допринася за чистотата на града. Липсват ми обаче Човеците,които трябваше да приемат децата от Могилино. Те нямаше да замърсят околната среда с обелки от банани,кори от портокали,празни бутилки от бира или цигарени фасове. В рамките на един дом,който има своя обслужващ персонал,тези следи биха били заличавани. Така правят и хората по посочената програма ,събирайки отпадъците като премитат тротоара.
Напоследък моят град изглежда чист. Привидно обаче хората,на които не им пука колко смет е изхвърлена около,а не в контейнерите,изведнъж страшно се загрижиха за емоционалното състояние на децата си,които биха се стресирали от вида на „уродливчетата”. Ровенето на нашето собствено дете в боклука,край кофите за смет,ще предизвика заслужен шамар,ако констатираме факта.В мръсното белъо на собствената си съвест не обичаме да се ровим и го смятаме за ненужно. Видимо имаме основание: не сме изоставили собствените си деца на произвола на съдбата, не хвърляме кесийките с боклуци от балконите , дори понякога спазваме изискването за разделно събиране на отпадъците. Това обаче не ни прави по-добри. Отказвайки помощ на нуждаещите се деца,самите ние се превръщаме в безнравствени чудовища. Желанието ни да да скрием различното е продиктувано от егоизма, дълбоко втъкан в човешката същност. Трудно е да се освободим от недостатъците си,но не е невъзможно.
Може би звучи по детски наивно,но аз вярвам,че когато човек помага,той получава божествено просветление. Душата му се избистря от негативните емоции и той се пречиства. Нека направим и ние така-нека променим града,да го почистим,да блесне не като старо излъскана монета,а като бисер,отразен в кристално чистата повърхност на битието. Наградата,която ще получим ли-един детски поглед,пълен с благодарност,едни ръце,протегнати за прегръдка ,едно сърце,пълно с обич и признателност.Нима има по-голяма награда от тази?!...

Светият дух

Събудих се в нощта,
призова ме светлия дух,
той вкара ме в смъртта,
за да пристигна бавно тук

Събуди се животът,
смисълът в нещата,
появи се небосводът,
засия дъгата

Бавно аз издигах
своя свят тъй шарен
мракът с тряс убивах,
на боговете благодарен

Нямаше ни облак
в моя свят коварен,
от светъл дух пазен,
от бита преварен

И издигах аз щастливо
моя свят коварен,
но внезапно по него
дявол хвърли камък

Погледнах надолу
към руините на мрака,
камъни много
към мене летяха

Малко по малко,
камък по камък,
видях аз през сълзи,
загиващ моя замък

И в този момент
проблесна искра.
Яви се при мен!
Духът засия!

Той сълза не пророни,
ни страх го подгони,
защото сияйно вълшебство,
камък го не гони


И както в нощта
уби тъмнината,
така и в Палата
прокуди съдбата

Тогава видях аз
със свойте очи
тоз светъл дух,
що зло заличи

Той не беше реален,
ни бе материален,
в сърцето лежеше,
красиво сакрален

Върху тъмни земи,
сред тъмна мъгла,
издигна ме ти!
Ти си любовта!

Историята на една малка принцеса

Имаше едно време една малка принцеса,която много обичаше да се усмихва и вечно се радваше на живота в нейното малко кралство.Там тя живееше със родителите си.Малката принцеса постепенно растеше и се превърна в жена,макар и да не се искаше.Налагаше и се да взема сложни решения.Но тя не се промени-беше си все така обичлива,мила и добра,вечно усмихната.
Един ден,когато тя се разхождаше със своя кон в близката горичка,срещна много красив принц от съседното кралство.Още щом го зърна тя се влюби в него-не можеше да откъсне очи и дълго след това вечерта си мислеше и мечтаеше.Въобразяаше си разни неща.На сутрина разбра ,че най-преданата и слугиня всъщност го познава и и обеща да ги запознае.Принцесата бе много доволна и отново грейна като слънце и озари целия дворец със усмивката си.Не след дълго всичко се изпълни-принцесата се запозна с нейния принц,който също много я хареса.Започнаха да се виждат всеки ден.Кралствата им бяха съседни и това позволяваше от сутрин до вечер да бъдат заедно-забавляваха се,смееха се,яздеха любимите си коне,наблюдаваха залеза,беряха цветя и много други интересни неща.Бащата на принцесата(кралят)не беше доволен от това,тъй като от дълго време воюваше със съседното кралство заради някакви земи.Отношенията между дъщеря му и принца не му се понравиха особено.Е да тя бе само на 16,но скоро щеше да стане кралица и да заеме мястото му.Трябваше да е отговорна и почтена,понеже от нея зависеше цялото кралство занапред.А през това време,докато той измисляше коварен план как да ги раздели,двамата влюбени от ден на ден все повече се обичаха и не можеха един без друг.Всички от двете кралства много им се раздваха и възхищаваха-бяха млади,бяха красиви,освен това бяха и влюбени,какво по-хубаво от това?Лошото бе,че никои не подозираше за лошите помисли на краля.Никои дори и кралицата.
Една прекрасна сутрин принцесата се събуди и из целия замък се разнесе нежният и и звънлив глас,пеещ любовна песничка.Беше толкова влюбена и щастлива,че имаше чувството че живота и е една голяма приказка.Имаше си всичко.Само едно и липсваше-баща и.Неусетно бе забелязала,че той много се бе променил,откакто тя и принца се сближиха.Не знаеше дали баща има нещо против,но това си бе нейна работа.Тя реши да поговори с него и отиде в кабинета му.Почука тихичко на абаносовата врата.”Влез”-каза някой отвътре.Тя влезе тихо и безшумно затвори вратата.
-Добро утро,татко!Как спахте?-заговори с чаровна усмивка принцесата.
-Не много добре.От известно време наблюдавам,че вашите задължения са нарушени млада госпожице.Така ли е в действителност,защото ако е така съм притеснен за вашето бъдеще,както и за това на кралството.-заговори кралят.
-Какво искате да кажете?-септаното попитала младата девойка,неразбирайки какво толкова е сторила.
-Вие добре ме разбрахте дете мое.Забранявам от днес нататък да се срещате със принц Ирнек от съседното кралство.Той само пречи на вашите ежедневни задължения.
-Но защо?Ние нищо лошо не правим!-замолила се през сълзи принцесата.За първи път плачела през живота си,а сърцето и се късало с всяка следваща сълза.-Е не може ли поне....?
-Не не може!-прекъснал я кралят.-Съюзът между вас ще е пагубен за кралството ни.А бащата на Ирнек точно това цели.Синът му си опитва късмета с всяка знатна девойка,за да скрепи кралството си,което и без това е пред криза.Но няма да стане.Не и в моето кралство.Никога няма да позволя да го превземе и да изрита семейството ми на улицата.не виждаш ли,че младежът те изполва миличка.Мъжете са такива.Рано ти е да се омъжваш дъще.
-Но нали за да стана кралица трябва да имам съпруг,а аз обичам Ирнек.-довършила през сълзи принцесата.
-Да но ти вече имаш избран годеник.Още от твоето раждане.-заключил баща и.-Пък и Ирнек е ключът,използван от баща му,за да се домогне до кралството ни и парите ни.Но няма да успее.А ти найвната се хвана в мрежите му.
-Но той ме обича и аз го обичам.Освен това му вярвам.Никога няма да направи нещо,което ще ме нарани.
-За пари хората казват какво ли не.
-Как сте могли да го сторите?Не разбирам.Защо изобщо чак сега ми казахте?До кога мислехте да криете от мен,че съм сгодена?Та аз обичам друг.Сърцето ми му принадлежи,както и неговото на мен.
-Е и?Какво от това,че си мислиш,че го обичаш и че вярваш на лъжите на един стар изпечен хитрец.От този брак зависи бъдещето на кралството ни и аз не мисля да го провалиш.Това е всичко.Свободна си.-това бяха и последните думи на краля.Принцесата никога не го бе виждала такъв-къде изчезна нейният татко,който даваше всичко за усмивката и,който сега бе станал толкова студен и коравосърдечен,че принцесата мислеше,че му доставя удоволствие да разбива мечтите и и да я кара да страда.За първи път тя се почувства като в клетка,беше безпомощна в капан.
Дните се точеха бавно и мъчително.Принцесата бе наказана да не напуска двореца,баща и я бе затворил в най-високата кула.Пазеха я да не избяга.А тя по цял ден вехнеше като роза за своя любим.Топеше се като свещ,на която и оставаше малко преди да изгори.Нищо вече нямаше смисъл в живота и-от приказка внезапно всичко се превърна в лош кошмар,за съжаление истина.Така минаха няколко месеца и принцесата още си беше там.Баща и я бе отделил от принца.А какво ли казваха на него за нея?какви ли лъжи сътворяваше баща и?Чак не и се мислеше,толкова и бе тъжно.Отвъд нейната кула,всичко се променило-наоколо не беше така разцъфнало,както когато тя бе тук.Всичко бе сиво и безразлично.Какво толкова бе сторила,че баща и се гневеше така?Дълбоко в себе си той бе милостив и добър човек.Откакто се запозна с Ирнек,светът за нея бе различен.Научи толкова нови неща за него от принца.Не бе ходила на балет и танци,което бе задължение номер едно на всяка млада принцеса,също така не бе учила достатъчно.Уроците и по пиано за сметка на това ставаха все по добри,преди да я затврят в кулата.Ирнек я учеше да свири и тя бе доволна от себе си понеже обичаше музиката и и доставашя удоволствие да я прави.А сега нямаше нищо.По-рано обичаше да чете,заедно с него,прекарваха си толкова весело и приятно в обсъждане на интересни неща.Как само и липсваше всичко това!
Долу,кулата бе принцът на неговия кон,препускаше към вкъщи.За тези осем месеца той не се ме отказал да я тарси,макар всеки път баща и да казваше едно и също:”Принцесата няма нужда от тъпаци като теб.Тя ще се омъжва,така че я забрави,както тя направи с теб.Не се ли умори да се вреш,където не си желан?”и такива подобни.Това обаче не го бе разубедило.Той умираше да я види,копнееше за мирисът на кожата и,за сладката и целувка,за чаровната и усмивка,а нежните и блестнали от щастие очи.Къде ли бе сега неговата любима?Тази мисъл не го оставяше на мира.”Как да забравя истинската си любов?’-казваше си принца всеки път като се връщаше с празни ръце.Той бе решил да я пойска за жена,обаче точно тогава разбра,че вече е сгодена.
Мина цяла година откакто принцесата стоеше затворена.Тя не го забрави.Дойде време да се омъжва за незнайния принц,който даже не искаше да види.Искаше и се да умре тук сама,отколкото да отиде там при многото хора,където всъщност бе сама.Тъгата напираше в гърдите и.Сякъш буца бе заседнала в гърлото и.Толкова се бе променила през това време-нямаше я лъчезарната усмивка,нямаше я светлината,нямаше го детското в нея.Всичко бе умряло и бе погребано.Тя предпочете да умре,пред това да се омъжи за човек,който не обича,и как да обича щом не го познава.Надяваше се,че нейният любим няма да я забрави и че ще и прости.Тя го обичаше със цялото си сърце и душа и предпочиташе да умре като негова,непорочна и чиста.Нямаше време да му мисли много.Последното което направи бе да напише да един лист:”Ще те чакам там,на нашето място,където можем да сме заедно завинаги!Там,където Луната се къпе в бистрия ручей,тревата е по-мека от сено,а цветята са по-уханни от пчелен мед.Обичам те”.Написа последните си думи и погледна часовника в нейната импровизирана килия.Оставаха десет минути до сватбата и.Тогава тя си каза,че е настъпил часът на истината.”Предпочитам смъртта пред това някой да командва животът ми”.Беше си приготвила една билка,която в големи дози причинява кратка и спокойна смърт-в съня си.тази билка я беше набрала веднъж,когато се разхождаше край кулата.Тя изпи билката,не след дълго припадна и сърцето и спря.
На другия ден цялата околност знаеше за смъртта и.Родители и я погребаха в двора на двореца,където обичаше да се разхожда и да играе с малкото си котенце.Всички бяха толкова тъжни,че нямаха какво да кажат.Майка и мълчаливо нареждаше букетите,изпратени като съболезнования.Кралят не продума нищо цял ден.Беше се затворил в кабинета си и гледаше една нейна снимка.Същият ден почина и принцът от съседното кралство.Загубата бе голяма и всички бяха в шок.Погребаха го до нея.Така заповяда кралят...
“Мила моя принцесо,тук е по-прекрасно и от най-вълшебното място на земята.радвам се,че го споделям с теб.”-прошепна в ухото и той.
“Да,принце мой.Раят е само за нас,където ще можем да бъдем заедно завинаги във вечността!”.