Имало едно време е начало на история без край.Защото краят е заживели щастливи и бля бля бля...Защо ли?Защото при любовта няма щастлив край,тъй като тя никога не свършва...Така ми казваха,когато бях малка...Тогава вярвах,че добрите хора отиват на небето,а лошите...Е,за тях не отделях време да мисля,понеже човекът,който ме учеше така,беше толкова добър,че сега достойно му е отредено място редом до Господ.Макар и да ми липсва много,мога да го помня само с добро и с мъка споделям,че част от мен си отиде с него.Някак си не вярвам вече така безрезервно във всичко красиво и добро.Сетивата ми се изостриха за тежките моменти в живота.Осъзнах,че нищо не е вечно,макар в книгите,филмите и навсякъде да казват така.Никой не те разбира освен теб самия.Никой не може да ти помогне,ако не си помогнеш сам.Докато не преживее това,което ти се случва,може само да гадае какво изпитваш.Истината е,че всички се раждаме сами,живеем сами,умираме сами.В собствения си егоизъм.Така е и така ще бъде винаги.Вместо да живеем живота си лесно,приятно и с любов,го огорчаваме с ненужни грижи по безсмислени ежедневни работи.И защо?Защо го правим?Не можем ли да живеем нормално,да се обичаме,да се радваме на всеки ден все едно е последен...Не можем ли да мечтаем,когато остареем,да се радваме на малките неща като снегът,празниците,усмивките на близките хора,топлотата в дома,когато навън фучи вятър...Не можем ли да сме по-добри и заинтересувани от всичко,не просто когато ни е угодно...Трябва ли да си отиде някой,за да оценим истински,че живота е кратък и не го живеем пълноценно...Трябва ли...
Няма коментари:
Публикуване на коментар