Once upon a time...

Толкова много лица,толкова много усмивки,толкова много хора на непознати...Не море,а океан от щастие,пълзящ по улицата,прашна и нагряна от лятното слънце.Но дали са щастливи наистина?Нима всички не сме нещастни в щастието си?Нима то не е толкова кратко,че докато го почувстваме и вече е изчезнало като пролетен дъжд,напоил жадната земя...Нима след всеки щастлив момент не идва нещастен,а ние помним само тъжното,меланхоличното,защото може би по някакъв си свои начин то ни дава сила да продължим да преследваме щастието...А дали наистина съществува такова нещо като щастие или е просто утопия?За всеки отговорът е различен.За мен щастие е да съм обичана,да съм сред близките ми хора,макар от ден на ден да стават все по-малко.Но нима това не е игра на живота или просто съдба,наричана от някого.За мен върхът на щастието би било да напиша книга,роман,дори разказ,в който да оставя душата си,къстче от себе си,да знам че съм добра в нещо,да знам,че съм някой и че съм постигнала нещо,да знам,че не съм сама.
Искам да успея,да съм себе си,да постигна нещо,което ще ме запечата в историята.Искам да оставя себе си в нещо,да има мой белег,моя вечност.Моята книга няма да е нищо особено може би за обикновения човек,но за мен ще е свещена,защото...Защото когато прочетеш една книга си едновременно и щастлив и тъжен.Щастлив,защото си разбрал всичко,а тъжен,защото някъде там между редовете си оставил част от себе си в историята...
Да си щастлив в нещастието си е изкуство.Да си нещастен в щастието си е кощунство.Затова нека бъдем просто добри.Щастието върви ръка за ръка с добротата...Или поне така се надявам за себе си .:)