Да живееш в България...

Да живееш в България в 21 век. Годината е 2013. Месецът е ноември. На пръв поглед не се случва нищо особено. Протестите продължават. Хората са недоволни, а правителството не се отказва от кокала. Хората стачкуват, а политиците си седят и негодуват. Както би казал дядо Вазов гласът народен е глас в пустиня. Колко тъжно наистина. Но докато в столицата се случват такива ужаси, побойща и какви ли не кошмари, в покрайнините, по границата нови и нови бежанци идват. Всеки ден прииждат безкрайна върволица от чужденци, които търсят обежище в милата ни, бедна родина. Нямат избор, избягали от кървавия терор в Сирия. Идвайки тук са подложени на още повече изпитания и жестокости. Понякога си мисли в нас ли е проблема или просто държавата ни изкриви до краен предел. Защо загубихме човечността и виждаме в другите само и единствено ксенофобското. Защо виждаме само болест, страх, престъпления и мъка? От кога спряхме да бъдем хора. Всеки е човек преди всичко, а след това българин. Колкото и да обичам България, не мога да се примиря със ставащото. Не разбирам защо толкова много намразихме различните и започнахме да ги обвиняваме за всичко. Ако се поставим на тяхно място за секунда дори, ситуацията ще е друга. Ако тези мъчения и изтезания бяха нашето ежедневие, тогава би било друго. Животът е суров, но това не означава, че трябва да се превръщаме в чудовища. Страхувам се за семейството си и баща си, че може да бъде изпратен на границата, защото полицията недостига. Не ме е страх, че ще се разболее или ще бъде наранен. Страхувам се, че ще ни завладее безкрайното безразличие и робската агресия, с която се борим още от Ботево време. Страхувам се, че сме станали толкова малки хора и не виждаме по-далече от носа си, обгърнати от собствените си грижи. Затварям очи и си поемам дъх. Сещам се за Филипините и горките хора там. Сигурна съм, че се борят с всички сили и не са загубили вяра и дух. Имат надежда. В доброто. В утрешния ден. Борят се слънцето отново да изгрее и за тях. След жестокото разрушение знаят, че пак ще има светлина на края на тунела. Нека вземем пример от тях. Мнозина биха казали какво ни засяга нас това. Именно от този отговор трябва да бягаме далеч. Защото тогава отговаряме така на световните трагедии, затваряме сърцето си за доброто. Нека бъдем по-добри хора, а след това българи.

Изпитания...

Струва ли си?

Защо отказваме да сме щастливи? Защо не сме се себе си в объркания свят? Търсим щастие,а не го достигаме. Вярваме в щастливия край, но не го извоюваме. Мечтаем за по-добър свят, а не започваме самми промянта. Искаме да вярваме в чудеса, но не виждаме по далеч от собствените си нужди. Може би е по-лесно така, но струва ли си?

Трудности

Понякога всичко изглежда така трудно.Обръщаш глава встрани и гледаш другите,казвайки си колко им е лесно.Но не разбираш и не допускаш даже,че може би техният живот също е изпълнен с трудности,лишения,болка и липси.Понякога искаме много,а не даваме нищо.И се сърдим сякаш сами на себе си,че не получаваме всичко наведнъж.Та кой го получава?Дори в приказките главният герой е подложен на множество изпитания,за да засвидетелства своята отдаденост и да се докаже преди да спечели голямата награда,която обикновено той не желае,защото е твърде горд и предпочита само честта от постигнатия успех и преодоляното препятствие.

Понякога просто ми се иска да затворя очи и да се откажа.От всичко.За един кратък момент на спокойствие,на безтегловност,изчаквайки да премине бурята. Искам да затворя очи,да сложа глава на познатото рамо,което без думи винаги ме разбира.Да усетя загрубялата ръка,която ще ме погали с усмивка.Да,тя винаги вярваше в мен,макар и да не можеш да и докажа какъвто и да е успех.Вярваше,че съм родена с късмет,че светът ми принадлежи,а колко горчиво съжалявах,когато тя си отиде...Защото вече нямаше кой да ме успокоява така.Може би точно тогава пораснах истински.Може би точно това е била и нейната роля и си е отишла след като я е изпълнила.Липсва ми.Присъствието и,погледът и,дори дъхът, с който ме успокояваше винаги.Някак си тя винаги успяваше да засее семенцето на вярата в моята невярваща ми душа.Сега вече като я няма,усещах трудност да повярвам-в света,който ме заобикаля,в хората и най-вече в себе си.Някак си е трудно да вярваш в доброто,когато сякаш си е отишло от теб.Когато навсякъде,където погледнеш,е мрак.Стели се гъста,непрогледна мъгла и единственото,което виждаш е собствената си сянка.Самотата те обгръща и замъглява преценката ти. И тогава трябва сам да се изправиш пред страховете си и да поемеш своя собствен път,без значение дали е правилен,изтъкан от грешки и несигурност.Просто трябва да повярваш,че само ти и единствено ти ковеш съдбата си.

Понякога просто трябва да изчакаме,доверявайки се на старата поговорка,че с търпение всичко се постига.Затваряш очи,стискаш зъби и кийп гоуйнг смело напред. Докато нещата се наредя,както желаем.Знаем,че Тя би искала за мен точно това-най-доброто.Знам също,че всеки е уникален по свой начин и не е нужно да се съизмерва с другите.Понякога просто ни е необходим някой,който да ни върне вярата,но докато го открием,може би ще е твърде късно.Затова трябва да вярваме,безрезервно,безпрекословно и по детски-да,понякога дори по детски,за да успеем да се преборим със сивотата на света и да открием светлината от другата страна на тунела.

 

Липси

Изтъкани сме от липси,помисли си тя,гледайки през прозореца.Дъждовните капки се събираха на малки езерца и образуваха причудливи фигурки.Сивота обхващаше всичко отвъд границата.Мека пелена заобляше всичко познато.Липси...Защо те имат такова значение за нас,дори когато имаме целия свят в краката си?!Защо сме концентриране върху нямането,вместо върху това,което имаме и трябва да ценим?!Защо? Исъинската стойност не е в сравняването,защото животът трябва просто да се живее.

Случайности

Днес научих,че щом искаш нещо силно и имаш вяра,то се случва.Научих,че в живота има равновесие между доброто и злото,между мрака и светлината,между красивото и грозното.И всичко се случва точно когато трябва и както трябва.Всичко си има причина,а от нас се иска да сме търпеливи,да не губим вяра и да вярваме в съдбата.

Спомени

Животът е твърде странен,за да му придаваме особено голямо значение. Но важното в него са спомените,които остават след нас.Хората,които сме обичали,тези,които сме ощастливили,онези,за които сме били всичко.Какво е споменът? Съдържа частица от нас,жива материя от собствената ни душа. Споменът е онази съкровена човешка част,която се запазва непокътната дори когато хората вече са се променили. Затова е толкова важен за нас и така ревниво го пазим за черни дни.
Още ми миришеше на преди. Затворих очи и поех въздухът с пълни гърди. Идишах. Пушекът и миризмата ме изпълниха.Беше магическо.Сякаш се върнах години назад в детството си именно на това място. Само дето хората,които обичах,все още бяха край мен.Сега ги нямаше.Бяха в друго измерение,вероятно смирени и спокойни,притежаващи световната истина и знание за света.
Потръпнах.Отворих очи.Всичко си беше същото,както в детските ми спомени.Ябълката в началото на градина бе отрупана с плодове.Бетонената пътечка,криволичеща през целия двор също беше на мястото си.Оставих я да ме води към кокошарника,надниках в него.Същите животни,същата позната миризма.Същото спокойствие,което лъха само и единствено там-на село.Продължих по пътя до зайците,Погледът ми обходи всичко наоколо.Да,тук времето беше спряло.Но не и за мен.Неусетно ме заля вълната на спомена. Видях я там до мен, усмихната и щастлива. Как беше изминало толкова много време? Аз бях порастнала,нея вече я нямаше да ми се усмихва и да ме обича.Преглътнах с мъка,но позволих на сълзата да се търкулне по бузата ми и шумно я преглътнах по пътя и надолу към сърцето-мястото,където пазех всички спомени непокътнати.
Исках още да си спомням.С онази мъчителна и болезнена отдаденост, както мазохистите обичат да ги боли,така и аз исках да помня и да не забравя.Исках липсите да бъдат покрити със спомени,но не ставаше тъй лесно. Нея я нямаше и не ще се върне вече. Но по-важното бе,че имах спомени от нея.Толкова много спомени,които ме топлеха в студените нощи.Спомних си я,кръстосала ръце на кръста,чакайки ме да изям последното парче от филийката си. Четеше се удобрение в погледа и. Усмихвах и се и тя на часа ми отвръщаше със същото.Толкова топлина и любов струеше от погледа и,от цялото и същество.Обичах я безкрайно много не само защото ме бе отгледала,а защото беше добър човек.Обичах я безкрайно много,но може би никога не и го показах достатъчно.
Вината се настани в душата ми от мига, в който разбрах,че вече я няма.Неминуемо се сетих за псоледния ни разговор с нея и как не можах да се сбогувам с нея.Натежа ми.Едно малко гласче пишеше в главата ми,казвайки,че това се случва всеки ден.Нека не се обвинявам,но съвестта ми беше безпощадна,повтаряйки:"ти не и се обади като излиташе самолета...".Само ако знаех,че е за последно...само ако знаех,че повече няма да имам шанс да говоря с нея...Само ако знаех..Но човек никога не знае.Животът е кратък,затова е важно да казваме това,което мислим и чувстваме,за да не съжаляваме за нищо.
Липсваше ми повече от всичко.Но исках да я помня.Затова всеки ден се опитвах да възстановявам парче по парче от детските си спомени.За мен винаги щеше да е в сърцето ми.И само това имаше значение....