След дълга зима

След дълга зима разцъфтяха
мечтите ни, заринати в пръстта.
Безкрайни пътища вървяхме,
за да си върнем пролетта.

Ледът, сковал сърцата, се пропука
и стече се на капки жар…
Сред облаци - море пролука
Слънцето протегна се със дар.

След дълга зима разцъфтяхме,
За да вкусим пролетта.
Че цяла вечност ний горяхме,
научени от любовта.

Кокиче съм – цвете белоснежно.
Изчистих душата си от калта.
Набери ме с твойта нежност,

за да е вечна пролетта...

Светослава

Студентски живот в нестудентски град

„Како, како, какво означава студен?-Не студен, а студент, Софи. Ами...трудно е да ти го обесня. Като пораснеш още малко, сама ще разбереш.” Така отговаря една „кака” на малката си сестричка,която не разбира защо всеки път се налага кака и да си заминава. Но тя е дочула отнякъде тази вълшебна дума и с нескрито любопитство,присъщо за най-малките, пита какво означава да си студент или именно да си студент в нестудентския град.
Да си струдент е трудно за дефиниране. Дори самата аз не знам как да го обесня. Може би е да си в чужд град, сам,без никого (поне в началото :) ), да се страхуваш от огромните размери на мегаполиса, който допреди месеци си благотворил, сякаш е нещо свещено. Да, но като се озовеш там, насред „нищото”, разбираш, че не всичко е такова, каквото си го искал или си си го представял. Хората са неприятни, постоянно те блъскат и се оплакват, улиците са тесни и прашни, навсякъде е пълно с нервни щофьори, разстоянията са големи, скъпо е и какво ли още не. Живота „там” върви на по-бързи обороти.Често си загубваш целия ден в пътуване, но това е най-малкото може би, защото си смачкан в единия ъгъл на иначе претъпкания 280 или 94. Важното е , че не си на вратата, където е възможно да не те видят и да те заклещят или да изпаднеш от автобуса. А ако пък се случи да припаднеш от задуха,хората грубо ще те побутнат настрани, защото им пречиш. Такъв е живота в големия град на малкия човек, пожелал да се откъсне от дома и всичко познато и скъпо, за да постигне себе си,да бъде някой, но.... Съществува едно огромно „но”, което често се случва да го разколебае и да го накара да се замисли: :”Какво правя тук? Защо го правя всичко това?Защо се мъча?Струва ли си всичко това?”и тогава отговаря съвестта му: „Струва си!Щом си стигнал до тук,не е случайно.Животът е борба и само най-добрите оцеляват.Няма нищо лесно на този свят.”И той пак отстъпва и закрачва из прашния път на студентския си живот в нестудентския град-мястото,където се прави всичко,но не и основното-да се учи.

От сутрин до вечер се чуват благозвучни чалгии от всяка стая.Забавното идва,когато започне да се пее текста на някоя песен и да се танцува.Обикновено тогава псевдопевците не са много на себе си,защото си личи се объркват голяма част от думите.Често се случва да не се изхвърля боклука със седмици,да си стои пред вратата в коридора и когато замирише „неустоимо”,някоя чистачка се смилява и го изхвърля.Може би студентите вземат пример от столичната фирма ДИТЦ,която месеци наред не почистваше отпадъците в цялата столица.Навсякъде тъне в мизерия и боклуци.Това,разбира се,е добре дошло за нашите приятели помиярите или по-точно „лингиите”(както ги наричат тук),които обикалят блоковете в студентски град и ровят в контеинерите на цели глутници от по 12-20.Но това е нищо в сравнение с коня,който видях онази вечер,отивайки да пазарувам от супермаркета.Той си стоеше съвсем спокойно на улицата и си пасеше необеспокояван от никого.Хората минаваха и го задминаваха без да им направи най-малко впечетление.Е,това ако не е странно,не знам кое е.
Борейки се с нищетата и мизерията,останових,че не е чак толкова лошо в студентския град.Все пак предвид това,че живееш в стая два на два,навсякъде е шумотевица и мизерия,скъпотия и прахоляк,има си и предимства.Срещаш хора(разбира се ако имаш късмет),които са като теб и въпреки това никога не униват.Всички си помагат в общото си нещастие.,винаги усмихнати.Това е то живота-да се надсмиваш над нещастието си.Да си щастлив,когато се предполага,че си смачкан от мъка.
Множеството убийства в нестудентския град накараха полицията да си върши работата привидно по-добра.Вече навсякъде има охрана и всеки те гледа странно дори когато отиваш до магазина.Но необходимо ли е да се случват нещастия,за да си върши някои работата?Този въпрос си остава отворен може би поне за сега.
Идеята за преустройството на „ориндж каунтриту” или преведено на български „кварталът на богатите” някак си не се осъществи или поне не и за сега.Всичките преустройки,които щяха да се случат в най-скоро време дори не са започнати.Все още се строят жилищни блокове в близост до студентски общежития макар кризата да не ни е подминала все още.Интересно е какво ще се случи с казиното,на което така ревностно се заканваха всички.Може би нищо,може би всичко е просто празни приказки.Може би...
Пролетта настъпи и наоколо всичко стана по-примамливо и красиво-дърветата цъфнаха,раззелени се,навсякъде се носи приятен аромат на топлина.Слънцето гали със златистите си лъчи всекиго,без значение дали иска или не.Тази омайваща обстановка ме кара да забравя къде съм и да заобичам това иначе така неприятно място.Гледката от прозореца ми,която цяла зима ми разкриваща неземно красива Витоша,сега я представя като едно райско и прохладно кътче,подходящо за лятото.”Ей сега и аз отивам натам.Днес е събота-ден за почивка.Ще се възползвам от времето и ще ида да посетя Витоша-най-прекрасното и божествено място близо до Студентски град.
Чувам плясък на гълъб по прозореца ми.Това ми напомня да погледна навън и да видя...Какво да видя...Прекрасното небе,зареяно с облаци,синьо и прекрасно като морската шир.Как да не мечтая,макар и така далече от дома...Небето винаги е синьо.Дори когато си далеч от дома и от всичко познато и обичано,когато си сам,погледни нагоре и ще видиш синината на небесната шир.А,ако е облачно знай,че над облаците небето винаги е синьо!

Има ли светлина в края на тунела?

Какво е светлината?-спасителен пояс в бурно море, нещо познато, свобода на въображението, мечтано бъдеще, красив сън на мечти и какво ли още не. А тунелът е преградата на мечтата да се осъществи, пречката да сбъднем себе си като личност или по-скоро сблъсъкът на реалността с фикционалното.
Какво е светлината за мен?-приятелска ръка, подадена в труден момент, усмивка на близък човек сред безбрежния океан на безчувственост, топла прегръдка с усещане за защитеност, когато си далеч и си сам...Това е светлината в края на тунела-приятелството-нещо нематериално, неповторимо и вечно.
Светлината окрилява човек. Още от незапомнени времена, светлината е била добрата сила,която надвива мрака, здрача, тъмната сила, непознанто. Светлината е знание, тя е добро, красиво, вечно. Когато погледна слънцето, се чувствам преизпълнена, защото то ми напомня за дома. Нима слънцето не грее еднакво навсякъде по земята? И на милиони километри от дома( макар София да не е толкова далеч), аз пак се чувствам вкъщи-слънцето, облаците, светлината-всичко е еднакво или поне донякъде...
Тъмнината е непознанатото, новото, различното, промяната...Всяка промяна е тежка, но след нея идва сноп светлина,който пробива студенината и идва място на щастието. Всеки има своя тъмно кътче, тунелче в душата, където скътва всичко тъжно и непроменящо се. Когато ни е трудно да се справим с действителността, потискаме емоцията дълбоко в себе си, продължавайки напред с отворени очи за малкото чудо, за светлината в края на тунела...
Моята история е проста и обикновена. Може би ще ви напомни много други,но тя е уникална,защото не просто е моята и не просто е истинска,а защото е дело на съдбата. Моята приказка свърши,когато напуснах родния дом-мястото,където бях израсла,където всичко ми беше познато, там,където обичах...Отивах да се уча не просто на знание, а на самостоятелност. Трудно е да си сам, без да познаваш никого. Всичко ти изглежда непознато и чуждо в големия град със студените вечно забързани хора. Неусетно тъмнина заля моят безбрежен хоризонт. До този момент никога не се бях сблъсквала с оцеляването под каквато и да е форма. Знаех, че ще ми е трудно. Затворих се в себе си, защото не виждах нищо познато в тунела на самота и тъмнина. Но точно тогава се случи чудото. И в моя тунел се появи искрицата живот, светлината-срещнах нея-моята сродна дуща. Няма да крия, че с нея си приличаме много и може би това е причината да станем толкова близки. Сиси, подобно на мен, беше много изплашена от настъпилата промяна. Всичко се случи много бързо-от здравей, здрасти, изведнъж станахме като сестри. Тя е човекът, без когото не бих могла да оцелея. Нейната подкрепа и опора, нейната сила, заразителният и смях, вечното и добро настроение много биха ми липсвали. Това са нещата,които правят живота ни пъстър, малките неща от ежедневието ни. Няма да крия, че тя е част от мен, най-специалният човек, когото срешнах тук, а именно лъчът светлина в тъмния тунел.

Живея в тази стая...

Замисляме ли се какво е за нас стаята, в която живеем? Колко са тези от нас, които я подреждат и чистят редовно, проветряват своя малък рай, изтупват чергите, напомнящи червени килимчета в палат? Може би са малко. Аз лично си признавам, че често пропускам тези детайли, защото когато съм в моята стая съм в друг свят, свят на мечти, фантазии, копнежи...
Понякога обаче тя не е палат, а затвор, клетка. Клетката на птицата, която иска да познае волността, но се страхува от нея по силата на поредица препоръчителни съвети, изречени от мама и татко, баби и дядовци, лели, стринки, чичовци- цяла кохорта от роднински блюстители на морала и моето бъдеще. Клетката, от която не мога да полетя, понеже винаги е затворена по силата на роднинските авторитети. Много важно, че съм я облепила с множество плакати на актьори, певци, спортисти, чийто фен съм. Това не я прави повече реална. Тук, в моя измислен идеален свят, където,когато вратата за навън е затворена, аз живея със сетивата си...Моята стая е моят малък космос на идеи,мечти и фантазии....
Тази стая е мечтаният палат,розовата приказка с добър край,небето,обсипано със звезди,непокорната морска шир,нежно докосваща морския бряг.Моята стая е моят свят.Вечер,когато заспя кротко в обикновеното си дървено легло,пътувам из незнаини светове,където всичко е позволено.Места,в които доброто не е просто морална категория на теория,а си има и практическо измерение.Виждам странни,митични създания,познати от приказките,непознати хора и животни,непознати земи,прекрасни места...
Понякога стаята ми е клетка,но по-често е онова познато пространство,което ме защитава,мястото,където мога да съм себе си без да се преструвам.Моята стая е моят живот,защото аз живея в нея....

Мила мамо

Сутрин, отворя ли очи, първото нещо, което виждам, е мама.Откакто се помня тя е човекът, дарил светлина в живота ми.И не просто с думи или подаръци, а с отношение, с малки жестове на внимание.
От няколко месеца насам, сутрин отворя ли очи, виждам моята майка,огряна от слънчевите лъчи,прокраднали се през прозореца на малката ми стая, но на снимка.Аз съм далеч от родния дом, защото е дошло времето малкото птиче да напусне родното гнездо и да извърви своя собствен път.Липсва ми семейството, но най-много ми липсва мама.Нейната топла и успокояваща прегръдка, в която се чувствам в безопасност,където мога да изплача всички сълзи на света, а от нейна страна ще усети нежния допир на меката ръка, която съчувствено гали.Ръка, която е създадена да успокоява. Липсва ми милият поглед, който разбира всичко без думи, кротката усмивка, която неотменно блести на устните и я прави още по-красива през годините.Да, моята мама ще си бъде същата дори когато стане на хиляда и една години,защото винаги ще ми бъде майка и винаги ще остане непроменена в сърцето ми.
Майката е най-важния човек е живота на малкото дете.Още от появата му на този свят,тя е неговата опора и закрила,единственото познато нещо в чуждия и студен свят.Колкото по-голямо става детето,толкова повече се засилва връзката му с майката.Благодарение на тази връзка майката прощава на детето си всички прегрешения,бели,всички мъки и нещастия,които и е причинило,просто защото е майка,а за да си майка означава да обичаш безкрайно силно.
Да,трудно е да прощаваш,особено когато те наранят най-близките хора,които обичаш и за които би дал и живота си.Най-лесно е да сгрешиш,най-трудно е да простиш,а най-благородно е да простиш не заради самата прошка,а заради грешката,защото е човешко да се греши.
Майката винаги усеща,когато някаква опасност грози нейното дете.Още с раждането в нея се събужда инстинкт,по-силен от всяка сила,която съществува в света.Майчиният инстинкт никога не лъже,както и майчиното сърце никога не спира да обича,дори когато сме го наранили безкрайно много.Сякаш то е създадено,за да приема цялата болка в себе си и да раздава щастие и любов на всеки,способен да я приема.Да,майката е създадена за да страда в името на най-ценното-нейното дете,нейният малък свят,концентриран върху рожбата.
Многопластов е образът на майката в литературата на всички култури.Тя е светилото,съхранило ни през вековете.Майката пазителка, майката закрилница,майката земя и майката рай-все образи на един протомодел.Неслучайно Богородица е майка и тя е закрилница на всички майки.В нашата литература срещаме образът на майката във всички жанрове- разкази, повести, романи, поеми, стихотворения и др.Например образът на майката в стихотворението „Скрити вопли” на Дебелянов,образът на майката закрилница в Ботевите стихоте-тя е тази,която трябва да разбере изборът на сина си и да го подрекпи в неговия път на борба,майката пазителна на дома в романа „Железният светилник” на Димитър Талев,Иван-Вазовата Баба Илийца и много други.Важното в случая е,че общото между творбите е свързано с различните измерения на майчиния образ.Майката е онази част от нас,без която не може.Тя е нашето начало и край и затова винаги ще сме обвързани с нея.Не съществува човек,който да не изпитва дълбока привързаност към съществото,дарило го с живот,научило го да бъде човек и възпитала в него звяра в личност.”Благодаря ти,мамо!”-това са думи,които не трябва да пропускаме да споменаваме,защото са важни.”Благодаря ти,че ме научи да бъда човек,благодаря,че ме отгледа и изучи,благодаря,че ми беше майка!”.
„Благодаря ти,мамо!” ще кажа и аз на моята майка на нейния празник-осми март.Макар че за майката всеки ден е празник,особено когато децата и са около нея.Една майка никога не остарява.Променя се нейната обвивка,физическата и същност,но сърцето и остава непроменено-все така силно обичащо и прощаващо.
За обобщение на моята интерпретация ще използвам финала на едно стихотворение,което много ярко илюстрира образът на майката и нейният принос-Иван Вазов,”Майка ми”:
Ти ме роди, но ти ми дадеи светлото, що в теб блещеше,ти и човека в мен създаде -ти два пъти ми майка беше!

Малките неща

Сутрин ме будят златните лъчи на изгряващото слънце.Щом погледна през прозореца ставам пряк свидетел на невероятна картина.Витоша в целия си разкош,неописуемо величествена,покрит със сняг,понякога и с мъгла,и изгряващото слънце,което къпе златни лъчи във върховете си.Величествена гледка,която мога да наблюдавам с часове.Късметлийка съм,че от прозореца ми се вижда всичко това-моят малък и прекрасен свят на мечти,фантазии,розови образи и приятни аромати...Всичко това,събрано в едно просто име,наречено Красота.
Колкото и да съм нещастна или сънена,не мога да не се зарадвам,че виждам тази красива планина,кротко изправена пред моя взор.И небето....Сякаш покрито с кадифена коприна...Безбройните облаци,плуващи по повърхността му...Понякога имам чувството,че всеки облак е отделен човек,често различавам и различни форми в тях-едни ми приличат на меки котенце,които си играят и се гушкат,други пък са немирни малки деца,които непослушно тичат,трети пък ми напомнят за нереални неща-звезди,морето,слънцето дори, в целия си разкош.Благословена е тази гледка,която мога да наблюдавам всеки ден.
Сгушените къщички в поножието на планината,изглеждат едновременно толкова малки и далечни,но в същото време имам чувстово,че ако се протегна,мога да ги стигна...Измамно чувство на зрителна измама.Всеки от нас е бил негов свидетел.
Сега е четири и половина следобяд и слънцето се кани да залязва.Само да можех да опиша светлината,която залива малката ми неуютна стая...Толкова е красиво.Сноп лъчи,танцуващи със събраният прах по масата и бирото,заиграват весело на фона на бледите тапети.А изпотените прозорци от конденза,който се е образувал в стаята,приличат на кристални огледала,отрупани с диаманти и други ценни бижута.Толкова е красиво!
Е,това е моят малък свят-една стая с легло,маса,бюро и гардероб и един прозорец,от които черпя вдъхновение всяка сутрин,а и вечер дори.Да,това несъмнено е райско място,не защото е най-високата част на сграта или защото тук се събират гълъби и всяка сутрин нежно почукват с човки по прозореца и ми гукат на ухото,а защото тук виждам целият град и прекрасните околности на Витоша-най-невероятното и прелестно място,което всеки българин трябва да посети.Какви ли тайни крие тази планина,забулена в далечината,меко сгушена е в купищата бели облаци,от които не се вижда краят и-високо изправен в небето,сякаш го допира.
Сякаш върховете и са окъпани в мляко или по-скоро сметана.Приказно е!Не заменям тази гледка за нищо на света.Може и глупаво да е за някои,но за мен значи много.Тази гледка ме преизпълва,зареждам се с нова,непозната енергия,която ме мотивира да правя всичко,което пожелая.Това е то красотата на света-да се вглеждаш в малките неща,защото именно те правят живота ни поносим и приятен.Да,малките красиви неща в живота ни....